Утигури

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Утигурите са група прабългарски племена обитавали през V-VI век степната зона североизточно от Черно море и източно от река Дон. Те са родствени с кутригурите, живели на запад от тази река на територията на днешна Украйна.[1]

Късно-античните историци като Агатий, Менандер Протектор и Теофилакт Симоката използват първоначално имената хуни, българи, утигури и кутригури като взаимозамеяеми.[2] Според Агатий, Менандер Протектор и Теофилакт Симоката утигурите и техните роднини кутригурите, които са наричани хуни, са облечени по един и същи начин и говорят сходен език.[3] Това дава основание на някои изследователи като Васил Златарски да ги приемат за сродни племена или такива от един общ племенен съюз.

Същевременно, тези племена са описвани като отделни в изворите, или са посочени като обособени в самостоятелни племенни съюзи от други летописци.[4] Разграничение на „хуните” от прабългарите, респективно утигурите или кутригурите през посочения период правят Комес Марцелин, Касиодор, Козма Индикоплевст, Захари Ритор, Георги Пизидийски и др. автори.[5] По същото време летописецът Приск Панийски описва хуните като "сбирщина от народи" и твърди, че наименованието хуни е лишено от етнически смисъл и е нарицателно за всички поданици на империята им,[6] а според Йорданес хуните представлявали „буйно коренище" от различни племена.[7]

Поради това, редица изследователи заключават, че претенцията за хунска връзка на прабългарските племена показва по-скоро преплитане на европейските хунски елементи с новопристигнали тюркски племенни групи.[8][9][10][11] Някои учени като Едвин Пулейбланк е Юрий Зуев свързват произхода на утигурите с юеджи.[12][13] Други, като Бешевлиев отричат всякаква родствена връзката с хуните.[14] Трети като като Александър Бурмов оспорват дори прабългарската принадлежност на утигурите.[15] Четвърти, като Димитър Ангелов пък приемат, че през VI в. кутригурите и утигурите били различни от прабългарите, но с течение на времето съществуващите отлики, намаляват и към средата на VII в.в резултат на продължителния съвместен живот в пределите на общото политическо обединение те вече почти не се различават помежду си.[16] Съществуват и различия по въпроса за идентифицирането на утигурите спрямо уногундурите и оногурите. Съвременните изследвания показват, че евразийските степни племенни съюзи са били твърде разнородни, като днес учените предпочитат етногенетичните теории пред тези за конкретен етнически произход на отделните племена.[17]

Прокопий цитира легендарен разказ, според който кутригури и утигури първоначално живеели в една държава. Вероятно през първата половина на V век те нападат готите на запад от Дон и ги изтласкват от Черноморска Скития. Кутригурите се установяват в новозавладените земи, а утигурите се връщат източно от реката. Археологическите разкопки в тези райони, потвърждават присъствието на две сродни, но различни племена. В Източното Приазовие гробовете са предимно със северна ориентация характерна за утигурите, но има и известен брой некрополи (Пашковският и Ясеновополянският некропол) със западна ориентация. Западната ориентация е разпространена най-вече сред българите-кутригури, населявали земите западно от Дон.[18]

Сведенията за историята на утигурите до средата на VI век са оскъдни, тъй като те са сравнително отдалечени от Римската империя на изток. Около 551 ромеите се споразумяват с княза на утигурите Сандилх, който с войска от утигури и тетраксити напада територията на кутригурите, чиито основни войски в този момент са на Балканския полуостров. Походът е успешен и хиляди ромеи, държани в плен, са освободени и се завръщат в империята. Част от победените кутригури също са приети от императора и се заселват в Тракия.

През 558 г., по време на нов поход на кутригурският княз Заберган на Балканите, княз Сандилх, подкупен от император Юстиниан I, отново напада земите на кутригурите. Войните между кутригури и утигури продължават и през следващите години.

Около 558 г. северно от Каспийско море се появяват аварите и сключват съюз с Източната Римска империя срещу аланите. Преследвани от тюркския военачалник Истеми, те продължават да се придвижват на запад и в началото на 60-те години подчиняват утигурите, като известен брой от тях се преселват на запад при аварите. Останалите утигури остават в рамките на Тюркския хаганат. През 576 г. войска от тюрки и утигури обсажда и превзема Боспор, но започналата гражданска война в хаганата ги принуждава да изоставят града. През VII век утигурските племена, вече известни като „уногундури“', възстановяват независимостта си и заедно с кутригурите образуват държавата Велика България, оглавявана от хан Кубрат.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. "The Huns, Rome and the Birth of Europe", 2013, Hyun Jin Kim, page 57: "After a period of chaos following Attila's death, dualism again reasserted itself in the succession of Dengitzik and Ernak (west and east respectively). The successor to the Hunnic Empire in the east, or rather probably the coninuation, also featured two wings, the Kutrigurs(west) and the Utigurs(east), ruled presumably by Ernak's descendants.", https://books.google.hr/books?id=jCpncXFzoFgC&q=utigurs#v=snippet&q=utigurs&f=false
  2. "The Huns, Rome and the Birth of Europe", Hyun Jin Kim, page 256: " Thus in our sources the names Kutrigur, Bulgar and Hun are used interchangeably and refer in all probability not to separate groups but one group.", https://books.google.hr/books?id=jCpncXFzoFgC&q=utigurs#v=snippet&q=utigurs&f=false
  3. O. Maenchen-Helfen, The World of the Huns, page 378 : " In one instance we are explicitly told that the Kutrigur and Utigur, called Huns by Procopius, Agathias, and Menander, were of the same stock, dressed in the same way, and had the same language. "Same" does not necessarily mean identical." http://www.kroraina.com/huns/mh/mh_1.html
  4. Siege Warfare and Military Organization in the Successor States (400-800 AD): Byzantium, the West and Islam, Leif Inge Ree Petersen, BRILL, 2013, р. 369-370, ISBN9004254463.
  5. Образуване на българската народност. Димитър Ангелов (Издателство Наука и изкуство, “Векове”, София, 1971) стр. 128.
  6. Рашо Рашев. Прабългарите през V-VII век. Трето издание, София: Орбел, 2005. стр. 33.
  7. Българо-унгарски отношения през Средновековието, Христо Димитров, София, 1998, Академично издателство „Проф. Марин Дринов", стр. 13.
  8. А. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, ИВИД, XXII— XXI V, София, 1948, стр. 298—336.
  9. Васил Н. Златарски История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852) Наука и изкуство, София 1970, под ред. на Петър Хр. Петров) стр. 83.
  10. Sanping Chen (2012). Multicultural China in the Early Middle Ages. University of Pennsylvania Press. p. 97. ISBN 0812206282.
  11. Golden, Peter B. (2003). Nomads and Their Neighbours in the Russian Steppe: Turks, Khazars and Qipchaqs. Ashgate/Variorum. p. 71. ISBN 9780860788850.
  12. Pulleyblank, 1966, p. 18
  13. Yu. A. Zuev, EARLY TURKS: ESSAYS on HISTORY and IDEOLOGY, p.38 and p.62 : " The Utigurs of Menandr are Uti, associated with Aorses of the Pliny "Natural history" (VI, 39). The word Uti was a real proto-type of a transcription Uechji < ngiwat-tie < uti (Pulleyblank, 1966, p. 18)
  14. Прабългарски епиграфски паметници. Проф. Веселин Бешевлиев (Издателство на Отечествения фронт, София 1981) стр. 16.
  15. Александър Бурмов, Избрани произведения, том 1, София, 1968, стр. 10.
  16. Образуване на българската народност. Димитър Ангелов (Издателство Наука и изкуство, “Векове”, София, 1971) стр. 194.
  17. Hyun Jin Kim, The Huns, Rome and the Birth of Europe. ISBN 978-1-107-00906-6. Cambridge University Press. 2013. page 31.
  18. Д.Димитров,Прабългарите по Северното и Западното Черноморие,Варна,1987

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]