Готи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Изображение на готски войници на Мисория на Теодосий I, изработен през 388 г.

Готите (на готски: Gut-þiuda;[1][2][3] на нордически: Gutar; на латински: Gothi; на старогръцки: Γότθοι) са източногермански народ от Античността. Техните два клона – вестготите и остготите – играят важна роля за падането на Западната Римска империя и формирането на Средновековна Европа.

В навечерието на нашата ера готите обитават долното течение на река Висла, а във втората половина на II век част от тях се преселват на югоизток към Черно море.[4] След първоначални сблъсъци с Римската империя в Югоизточна Европа към края на IV век основната част от тях се преселва на запад към Апенинския полуостров, южните части на Галия и Пиренейския полуостров.

История[редактиране | редактиране на кода]

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Точният произход на древните готи не е напълно изяснен, тъй като свидетелствата за тях отпреди да влязат в контакт с Римската империя са ограничени.[5]. Според родения в Тракия главен готски историк Йорданес прародителите на готите, произлизат от Скандинавския полуостров, остров „Скандза“. Около 1490 пр.н.е. се преселват около устието на Висла и поставят началото на известната от археологията Велбарска култура. По-късно, около1000 пр.н.е. те се преселват северно от Дунава, (в областта наречена от римляните Дакия 11 века по-късно) и в части от Мизия. В съвременната наука тази история не се подкрепя, като се смята, че Велбарската култура се развива от по-ранните местни култури,[6] а археологичните изследвания в Скандинавия не показват данни за съществено изселване през този период.[7] Макар разказът на Йорданес да се отхвърля от археологичните свидетелства,[8] устната история, на която е базиран, може да има своя реална основа.[6] Наличните данни – керамика, сгради, погребения – говорят за продължителни близки контакти между южна Швеция и южните брегове на Балтийско море и е възможно през I век по долното течение на Висла да са се заселили германски общности от Скандинавия, а според някои автори и от континентална Европа.[9]

Най-ранната археологическа култура, свързвана с готите, е Велбарската култура на южния бряг на Балтийско море, в днешна полска Померания. Тя замества местната Оксивска култура през I век, когато е регистрирано скандинавско заселване в буферната зона между Оксивската и Пшеворската култура.[10]

Културата в този регион е под влиянието на южноскандинавските култури още от края на скандинавската бронзова епоха и ранната предримска желязна епоха около 1300 – 300 година пр. Хр. Всъщност скандинавското влияние в днешна северна Полша след 1300 година пр. Хр. е толкова значително, че някои автори причисляват местната култура към скандинавската бронзова епоха.[11]

В Северното Причерноморие[редактиране | редактиране на кода]

Около 160 година в Централна Европа започват първите етапи на Великото преселение на народите – германски групи започват да се придвижват на югоизток от земите с в устието на Висла, оказвайки натиск върху своите съседи. В резултат на това руги, готи, гепиди, вандали, бургунди и други групи[12] пресичат границата на Римската империя по средното и долно течение на Дунав и предизвикват Маркоманските войни,[13] довели до масови разрушения и първото нашествие в Италия през епохата на Империята.[14] Има предположения, че и през този период готите продължават да поддържат връзка с южна Скандинавия.[15]

При първото им засвидетелствано нахлуване в Тракия готите са наречени „борани“ от Зосим и боради от Григорий Чудотворец.[16] Първото им навлизане в Римската империя е разграбването на Истрия през 238 година, последвано през следващите десетилетия от поредица подобни набези.[16] През този период много готи се включват в римските армии, участващи в Римско-персийските войни, като са известни действията им в битката при Месихе през 242 година.

През 251 г. три военни колони, водени от готския княз Книва, идващи от Дакия, преминават Дунава в посока Ескус и оперират в Мизия, Тракия и Илирия. Град Никополис ад Иструм е обсаден, а Филипопол (Пловдив) е превзет и оплячкосан. Римските войски са разбити най-напред при Берое и след това на 1 юли 251 г. в блатата край Абритус (Разград), като в сражението загива император Деций и синът му и съимператор Херений Етруск. По това време са известни поне две групи готи – тервинги и гревтунги.

През 254 г. готите достигат до гр. Солун.[източник? (Поискан преди 24 дни)]

Първите морски походи на готите срещу империята са в три последователни години, вероятно 255 – 257 година. Неуспешно нападение срещу Питий на източния бряг на Черно море е последван година по-късно от нов поход, довел до превземането на Питий и Трапезунд и опустошаването на обширни области от Понт. През третата година значително по-голяма армия разграбва големи части от Витиния и Пропонтида, включително градовете Халкедон, Никомедия, Никея, Апамея Витинска, Киос и Пруса. В края на кампанията готите установяват контрол над Крим с Боспор, както и други черноморски градове, като Олбия и Тира, което им дава възможност за мащабни действия по море.[17] През 268 г. готите и техните съюзници пресичат Дарданелите, пристигат в Пелопонес, с кораби навлизат дълбоко в Бяло море (Егейско море).[източник? (Поискан преди 24 дни)]

През 268 година римски император става Клавдий II, който ще получи прозвището „Готски“. След като отблъсква нападение на алеманите срещу Италия, той насочва вниманието си към проблемите с готите на Балканите.[18] Готите правят опит за превантивен поход към Италия,[19] но са спрени в битката при Ниш, в която важна роля играе командващия римската конница и бъдещ император Аврелиан. Оцелелите готи са включени в римската армия или заселени в империята. След смъртта на Клавдий през 270 година отново нападат империята, но са спрени от Аврелиан през 272 г. северно от Дунава, вероятно в днешната Мунтения. Аврелиан обаче е принуден да им отстъпи отвъддунавска Дакия.

Готите в илюстрацията от книгата „Young Folks' History of Rome“

С изоставянето на единствената римска провинция северно от Дунав се изтеглили и военните сили и администрацията. Местното романизирано население останало в тези земи и романизирало новите си господари. Известно е напр., че още през 257 г. предците на готския епископ св. Урфил (* ок.311 – † 383, Улфила, Вулфила) били отвлечени от малоазийската област Кападокия при един набег на готите и закарани в земите северно от Дунав. Така в тях дошли християни, които, „направили господарите си свои братя (во Христа)“.

Около 290 г., по времето на роденият в Далмация Диоклетиан (* ок.240 – † 316), от 284 г. Император, от 286 г. въвежда Тетрархията и става Император на източните римски провинции, респ. след приключването на кризата в Римската империя при управлението на т.н. „войнишки императори“, военната ситуация около Дунава за известно време се успокоява. Счита се, че в този период започва разделянето на готите.

Западните готи, известни в историята още като вестготи, са населявали предимно територии около и северно от Дунава, респ. Дакия, Мизия, Добруджа (Малка Скития), Причерноморието и по-късно Тракия и Македония.

Източните готи, известни в историята още като остготи, са населявали предимно територии в днешна Украйна и по-късно Мизия, Тракия и Илирия, а остатъци от тях – около устието на р. Днепър и Крим.

Преселване на запад[редактиране | редактиране на кода]

Маджари Хървати Великоморавия Държава на Само Прабългари Оногури Авари Хуни Викингска епоха Англо-саксонска Англия Ал-Андалус Вестготско кралство Вандали Готи Лангобарди Равенски екзархат Каролинги Меровинги Кубрат Теодорих Беда Достопочтени Григорий I Атила Константин Велики Карл Велики Валентиниан III Тетрархия Велико преселение на народите

Вестготи[редактиране | редактиране на кода]

Вестготска фибула от Пиренейския полуостров, 6 век

За първи път в историческите сведения, Вестготите се появяват като отделен народ в средата на III век, когато завладяват Дакия. По-късно в 268 година Вестготите атакуват римската империя и се настаняват на Балканския полуостров, но в следващите три години биват отблъснати отново на север от Дунав чрез серии от военни действия, водени срещу тях от римските императори Клавдий II и Аврелий.

Остготи[редактиране | редактиране на кода]

До нападението на българите остготите заемали обширни територии в днешна Украйна. Установено е, че през 257 г. остготите били на п-в Крим. Столица им е гр. Дори, известен с каменните си сгради и улични настилки.

За разлика от вестготите, които били предимно пехотинци, остготите били известни и с кавалерията си.

Кримски готи[редактиране | редактиране на кода]

Християнството на готите[редактиране | редактиране на кода]

През 303 г. започнали последните и най-големи гонения на християните в Римската империя. Значителен брой християни от местното население намерили убежище на север от Дунава. Главният подбудител, особено свиреп в действията си, бил Галерий (* ок.250 – † 311), който от 293 г. станал Цезар на Диоклециан, а след оставката на последния през 305 г. – Император на Изтока. Император на Запада бил роденият в гр. Срем в Панония Максимиан Херкула (* ок.240 – † 310), а негов Цезар бил роденият в Илирия Констанций I Хлор („Бледият“, „Зеленият“, * ок.250 – † 306, от 305 г. Император на Запада), баща на Константин Велики. През 311 г. Галерий издал Никомедския едикт за толерантност спрямо християните.

Св. Урфил от Мизия[редактиране | редактиране на кода]

След окончателното узаконяване на християнството през 313 г. от император Константин Велики с Миланския едикт за толерантност, се ускорява християнизацията на визиготите, в която съществена роля играе св. Урфил (Oὺρφὶλας), епископ на гр. Никополис ад Иструм (с.Никюп), Великотърновско, този „съвременний Мойсей“ в тяхната „обетована земя“ Мизия, както е наречен в „Църковната история“ на Филосторгий и от Патриарх Фотий. Както те, така и Йордан, Сократ Схоластик (* ок.380 – † ок.440) и Созомен (* ок.400 – † 450) оставят за него един образ на високообразован апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя Константин Философ (Кирил) и Методий половин хилядолетие по-късно. Пространно негово житиеописание е оставил Доростолският (Силистренският) епископ Авксентий, негов ученик и приемник, известно от изложението на епископ Максимин (* ок.360 – † сл.427). Негов учител е Херсонският епископ Теофил, участвал в Първия вселенски събор в гр. Никея (Никейски събор), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. Урфил е хиротонисан през 340/341 г. за християнски готски епископ в Гетия [20] и приемник на починалия първи техен архиерей Теофил от Цариградския патриарх св. Евсевий Никомидийски (покръстителят на Константин Велики), виден представител на арианството и съученик на Александрийския свещеник Арий (* ок.250 – † 336), презвитер в гр. Александрия, т.е., когато партията на арианите е най-силна в Империята (337 – 361 г.) 11.

Готският превод на Библията[редактиране | редактиране на кода]

Св. епископ Вулфила (Урфил), създава (след 350 г.), по поръчение на император Констанций II, на територията на днешна Северна България първия превод на Библията на говорим готски език, преди още Библията да е преведена на латински език, но без последните 4 глави – „Царствата“ („Макавеите“), „да не би готите да се почувствали насърчени да воюват, както най-често правели съдиите и царете израилеви!“ (Филосторг).

През 4 век всички римски императори и епископи в Константинопол в по-голяма или по-малка степен са радикални Ариани, не на последно място заради тракийския, илирийския или панонския си етнически произход. Съвсем логично тази християнска вяра в нейния „полуариански“ вариант е господстваща по-късно и в Тулузкото кралство, de:Толедското кралство и Равенското кралство на тракийските вестготи (визиготи) и остроготи във Франция, Испания и Италия до края на 6-ти век, в Лангобардското кралство до 7-ми век 13.

През 381 г. обаче Вторият вселенски събор в Константинопол отлъчва от „православната“ църква цялата църковна организация в префектура Илирик и провинциите Тракия (Северозападна Тракия), Малка Скития (Добруджа), Мизия (Долна и Горна Мизия) и Хемимонтус (Североизточна Тракия) в централния и северния Балкански полуостров, които от тогава до признаването на тяхната самостоятелна църква в 535 г. от св. император Юстиниан I Велики (* ок. 482 – † 565) са обявени за еретически. На този събор е отлъчен от църквата и св. Урфил, като неговото учение се обявява за еретическо, книгите му са забранени и повечето от тях се изгарят, но останалите продължават да се ползват за богослужението още много векове от населението в българските земи 8. Опитът по-късно за компромис чрез добавката „filioque“ (Вярвам в Светия Дух, Господ и животворящ; Който произхожда от Отца и Сина.) отново доведе до разцепление между източната и западната християнски църкви.

Готската „Червена базилика“ от 5 век край Перущица

Визиготите от Мизия са били тези, които докъм 395 г. са създали базата, от която започва успешната мисия във вътрешногерманските земи. В началото били достигнати само другите „готски народи“ – остроготите, гепидите и вандалите, а след това по-голямата част от тогавашната Germania. Известни с дейността си сред готите са такива големи готски, респ. скитски християнски просветители и писатели като св. епископ Никета Ремезиански (* 353 – † ок.431), св. епископ en:Павлин Нолански (* 353 – † 431), св. епископ Йероним и др., учени и писатели като Етикус Иструс philosophus cosmographus, en:Йоан Макзенциус, en:Леонций Схоластик (* 485 – † 543, „първият схоластик“), Ахил, Мавриций, Дионисий Мали (създателят на летоброенето по новата ера) и др.

Наследството на готите[редактиране | редактиране на кода]

Основна статия: Културно и историческо наследство на готите

След изселването на основната част от готите на запад, малка част вероятно остава на Балканите и се влива в българската народност. В подкрепа на наличието на готи при навлизането на прабългарите на Балканите говорят археологическите находки от с. Хан Крум.

Хронология на битките на готите[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Обикновено се превежда като „готски народ“. Името е засвидетелствано само с формата в дателен падеж Gut-þiudai.
  2. Lehmann 1986, с. 163 – 164.
  3. Braune 2004, с. 3.
  4. Much 1915, с. 389.
  5. livescience.com 2016.
  6. а б Kaliff 2001.
  7. Heather 1998, с. 26.
  8. Kessler 2016.
  9. Kortland 2016.
  10. Kokowski 1999.
  11. Dabrowski 1989, с. 73.
  12. Encyclopædia Britannica 2015a.
  13. Gibbon 1930.
  14. Encyclopædia Britannica 2015b.
  15. Alcock 1990, с. 118 – 137.
  16. а б Kulikowski 2008.
  17. Bowman 2005, с. 223 – 229.
  18. Bray 1997, с. 290.
  19. Tucker 2009, с. 150.
  20. Philostorgius II, 5
Цитирани източници

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]