Готи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Изображение на готски войници на Мисория на Теодосий I, изработен през 388 г.

Готите (на готски: Gut-þiuda;[1][2][3]; на старонорвежки: Gutar; на латински: Gothi; на старогръцки: Γότθοι) са източногермански народ от Античността. Техните два клона – вестготите и остготите, играят важна роля за падането на Западната Римска империя и формирането на Средновековна Европа.

В навечерието на нашата ера готите обитават долното течение на река Висла, а във втората половина на II век част от тях се преселват на югоизток към Черно море.[4] След първоначални сблъсъци с Римската империя в Югоизточна Европа към края на IV век основната част от тях се преселва на запад към Апенинския полуостров, южните части на Галия и Пиренейския полуостров.

История[редактиране | редактиране на кода]

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Точният произход на древните готи не е напълно изяснен, тъй като свидетелствата за тях отпреди да влязат в контакт с Римската империя са ограничени.[5]. Според родения в Тракия главен готски историк Йорданес, прародителите на готите произлизат от Скандинавския полуостров („остров Скандза“). Около 1490 пр.н.е. се преселват около устието на Висла и поставят началото на известната от археологията Велбарска култура. По-късно, около1000 пр.н.е. те се преселват северно от Дунава, (в областта, наречена от римляните Дакия 11 века по-късно) и в части от Мизия. В съвременната наука тази история не се подкрепя, като се смята, че Велбарската култура се развива от по-ранните местни култури,[6] а археологичните изследвания в Скандинавия не показват данни за съществено изселване през този период.[7] Макар разказът на Йорданес да се отхвърля от археологичните свидетелства,[8] устната история, на която е базиран, може да има своя реална основа.[6] Наличните данни – керамика, сгради, погребения – говорят за продължителни близки контакти между Южна Швеция и южните брегове на Балтийско море и е възможно през I век по долното течение на Висла да са се заселили германски общности от Скандинавия, а според някои автори – и от континентална Европа.[9]

Най-ранната археологическа култура, свързвана с готите, е Велбарската култура на южния бряг на Балтийско море, в днешна полска Померания. Тя замества местната Оксивска култура през I век, когато е регистрирано скандинавско заселване в буферната зона между Оксивската и Пшеворската култура.[10]

Културата в този регион е под влиянието на южноскандинавските култури още от края на скандинавската бронзова епоха и ранната предримска желязна епоха около 1300 – 300 година пр. Хр. Всъщност скандинавското влияние в днешна Северна Полша след 1300 година пр. Хр. е толкова значително, че някои автори причисляват местната култура към скандинавската бронзова епоха.[11]

В Северното Причерноморие[редактиране | редактиране на кода]

Около 160 година в Централна Европа започват първите етапи на Великото преселение на народите – германски групи започват да се придвижват на югоизток от земите с в устието на Висла, оказвайки натиск върху своите съседи. В резултат на това руги, готи, гепиди, вандали, бургунди и други групи[12] пресичат границата на Римската империя по средното и долно течение на Дунав и предизвикват Маркоманските войни,[13] довели до масови разрушения и първото нашествие в Италия през епохата на Империята.[14] Има предположения, че и през този период готите продължават да поддържат връзка с Южна Скандинавия.[15]

При първото им засвидетелствано нахлуване в Тракия готите са наречени „борани“ от Зосим и боради от Григорий Чудотворец.[16] Първото им навлизане в Римската империя е разграбването на Истрия през 238 година, последвано през следващите десетилетия от поредица подобни набези.[16] През този период много готи се включват в римските армии, участващи в Римско-персийските войни, като са известни действията им в битката при Месихе през 242 година.

През 251 г. три военни колони, водени от готския княз Книва, идващи от Дакия, преминават Дунава в посока Ескус и оперират в Мизия, Тракия и Илирия. Град Никополис ад Иструм е обсаден, а Филипопол (Пловдив) е превзет и оплячкосан. Римските войски са разбити най-напред при Берое и след това на 1 юли 251 г. в блатата край Абритус (Разград), като в сражението загива император Деций и синът му и съимператор Херений Етруск. По това време са известни поне две групи готи – тервинги и гревтунги.

Първите морски походи на готите срещу империята са в три последователни години, вероятно 255 – 257 година. Неуспешно нападение срещу Питий на източния бряг на Черно море е последван година по-късно от нов поход, довел до превземането на Питий и Трапезунд и опустошаването на обширни области от Понт. През третата година значително по-голяма армия разграбва големи части от Витиния и Пропонтида, включително градовете Халкедон, Никомедия, Никея, Апамея Витинска, Киос и Пруса. В края на кампанията готите установяват контрол над Крим с Боспор, както и други черноморски градове, като Олбия и Тира, което им дава възможност за мащабни действия по море.[17]

През 268 година римски император става Клавдий II, който ще получи прозвището „Готски“. След като отблъсква нападение на алеманите срещу Италия, той насочва вниманието си към проблемите с готите на Балканите.[18] Готите правят опит за превантивен поход към Италия,[19] но са спрени в битката при Ниш, в която важна роля играе командващия римската конница и бъдещ император Аврелиан. Оцелелите готи са включени в римската армия или заселени в империята. След смъртта на Клавдий през 270 година отново нападат империята, но са спрени от Аврелиан през 272 г. северно от Дунава, вероятно в днешната Мунтения. Аврелиан обаче е принуден да им отстъпи отвъддунавска Дакия.

Готите в илюстрацията от книгата „Young Folks' History of Rome“

Около 275 година готите предприемат последния си значим поход към Мала Азия, като с пиратските си набези създават големи проблеми в Колхида, Понт, Кападокия, Галатия и дори Киликия.[20] През 276 година претърпяват поражение от император Марк Клавдий Тацит.[20]

Около 290 година, с проведените от император Диоклециан административни реформи, военната ситуация около Дунава за известно време се успокоява. Чак през 332 година Константин I заселва сармати по северните брегове на Дунав за защита срещу нападенията на готите и за да подсилят границата на Империята. Според хрониките по това време 100 хиляди готи загиват в битка, а Ариарик, син на краля им, е пленен. По-късно Константин отвежда 40 хиляди готи в новата столица Константинопол, за да подсили нейната отбрана.[21]

В хода на IV век все по-често готи стават войници в римската армия, допринасяйки за нейната почти пълна германизация през този период.[12] Готският обичай да се носят дрехи от цели животински кожи се превръща в мода в Константинопол, предизвиквайки критиките на по-консервативните хора.[22] През този период активните връзки между готите и Империята водят до значителна романизация както на тервингите, така и на гревтунгите. Християнският мисионер Вулфила създава готската азбука, за да преведе Библията (Библия на Вулфила), и покръства много готи в доминиращото по това време в Близкия Изток арианско християнство.

След продължителен период на равновесие между готите и Империята появата на хуните в Източна Европа предизвиква бежанска вълна от готи, поставила началото на Готската война. През 378 година готите удържат решителна победа в битката при Адрианопол, в която загива самият император Валент. В отговор правителството организира масови кланета на готи из всички части на Империята.[16] След утвърждаването на хуните в Източна Европа източниците говорят за две групи готи – вестготи, които стават федерати на Римската империя, и остготи, които са подчинени от хуните. През следващите столетия тези две групи действат като самостоятелни политически общности, създавайки свои държави в Южна Европа.

Вестготи[редактиране | редактиране на кода]

Вестготска корона от Пиренейския полуостров, VII век

Вестготите, които непосредствено след хунското нашествие са приети в Римската империя, скоро влизат в конфликт с нея и нанасят поражение на римляните в битката при Адрианопол през 378 година, след което, водени от Аларих I, се насочват към Италия и разграбват Рим през 410 година.

През 418 година вестготите се установяват в южните части на Галия като федерати на Империята, но малко по-късно създават свое независимо Вестготско кралство със столица в Тулуза. Те разпростират властта си в Испания за сметка на вандалите, но губят териториите си в Галия след поражението от франките през 507 година. Така Вестготското кралство остава ограничено до областта Септимания и Пиренейския полуостров, откъдето изтласква окончателно Византийската империя и където унищожава държавата на свевите. След падането на Западната Римска империя вестготите продължили да оказват значително влияние в историята на Западна Европа в продължение на около 250 години.

В края на 6 век вестготите преминават от арианството към католицизма и постепенно възприемат културата на своите романизирани поданици.[23] В началото на 8 век Вестготското кралство е унищожено при завладяването на Пиренейския полуостров от мюсюлманите. Остатъци от вестготската традиция се запазват в Испанската марка и в основаното от вестготския благородник Пелайо Кралство Астурия.

Остготи[редактиране | редактиране на кода]

Остготите се появяват в източниците след поражението на хуните в битката при Недао през 454 година, когато те се разбунтуват срещу хунската власт, водени от Тиудимир. През 468 година остготският владетел Валамир нанася поражение на хуните в Панония. Крал Теодорих Велики, по искане на император Зенон, нахлува в Италия през 488 година, изтласква оттам скирския военачалник Одоакър и основава Остготското кралство, което постепенно овладява целия Апенински полуостров. Теодорих обединява за кратко вестготи и остготи, след като през 507 година поема за известно време регентството на Вестготското кралство.

Остготското кралство оцелява до 552 година, когато е унищожено от Източната Римска империя с продължителната Готска война, опустошила и обезлюдила Апенинския полуостров.[24] През 568 година Италия е завзета от лангобардите, които изглежда асимилират оцелелите готи.

Кримски готи[редактиране | редактиране на кода]

Част от готите остават в Северното Черноморие и след голямото разселване на запад. Към края на XVIII век продължават да съществуват готски общности в региона, най-вече в Крим, наричани кримски готи. Те говорят на кримски готски, германски диалект.

Култура[редактиране | редактиране на кода]

Език[редактиране | редактиране на кода]

Готският език е германски език, засвидетелстван още през IV век, което го прави важен за историческата и сравнителна лингвистика. Всички останали източногермански езици са слабо известни – главно от собствени имена, запазени в историческите източници, и от заемки в други езици. Главният източник за готския език е Сребърният кодекс, съдържащ частичен превод на Библията.

В средата на VI век готският език вече е в упадък след военните успехи на франките, ликвидирането на готската власт в Италия и изолацията на готите в Югозападна Европа. В Испания готският губи своята последна и вероятно вече отмираща функция на църковен език след като вестготите приемат католицизма през 589 година.[25] Варианти на готския език се говори в Крим до ново време, но днес езикът е напълно изчезнал.

Изкуство[редактиране | редактиране на кода]

Остготска фибула с форма на орел, около 500 година

От предхождащата хунското нашествие готска Черняховска култура са запазени накити, съдове и декоративни предмети в стил, силно повлиян от гръцкото и римското изкуство. Готите развиват полихромен стил в златарството, инкрустирайки скъпоценни камъни в златни украшения, който оказва влияние в Западна Европа и през Средновековието.

Християнството на готите[редактиране | редактиране на кода]

През 303 г. започнали последните и най-големи гонения на християните в Римската империя. Значителен брой християни от местното население намерили убежище на север от Дунава. Главният подбудител, особено свиреп в действията си, бил Галерий (* ок.250 – † 311), който от 293 г. станал цезар на Диоклециан, а след оставката на последния през 305 г. – Император на Изтока. Император на Запада бил роденият в гр. Срем в Панония Максимиан Херкула (* ок. 240 – † 310), а негов цезар бил роденият в Илирия Констанций I Хлор („Бледият“, „Зеленият“, * ок.250 – † 306, от 305 г. Император на Запада), баща на Константин Велики. През 311 г. Галерий издал Никомедския едикт за толерантност спрямо християните.

Св. Урфил от Мизия[редактиране | редактиране на кода]

След окончателното узаконяване на християнството през 313 г. от император Константин Велики с Миланския едикт за толерантност, се ускорява християнизацията на визиготите, в която съществена роля играе св. Урфил (Oὺρφὶλας), епископ на гр. Никополис ад Иструм (до днешното с. Никюп), Великотърновско, този „съвременний Мойсей“ в тяхната „обетована земя“ Мизия, както е наречен в „Църковната история“ на Филосторгий и от Патриарх Фотий. Както те, така и Йордан, Сократ Схоластик (* ок.380 – † ок.440) и Созомен (* ок.400 – † 450) оставят за него един образ на високообразован апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя Константин Философ (Кирил) и Методий половин хилядолетие по-късно. Пространно негово житиеописание е оставил Доростолският (Силистренският) епископ Авксентий, негов ученик и приемник, известно от изложението на епископ Максимин (* ок.360 – † сл.427). Негов учител е Херсонският епископ Теофил, участвал в Първия вселенски събор в гр. Никея (Никейски събор), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. Урфил е хиротонисан през 340/341 г. за християнски готски епископ в Гетия [26] и приемник на починалия първи техен архиерей Теофил от Цариградския патриарх св. Евсевий Никомидийски (покръстителят на Константин Велики), виден представител на арианството и съученик на Александрийския свещеник Арий (* ок.250 – † 336), презвитер в гр. Александрия, т.е., когато партията на арианите е най-силна в Империята (337 – 361 г.) 11.

Готският превод на Библията[редактиране | редактиране на кода]

Св. епископ Вулфила (Урфил), създава (след 350 г.), по поръчение на император Констанций II, на територията на днешна Северна България, в Никополис ад Иструм, първия превод на Библията на говорим готски език, преди още Библията да е преведена на латински език, но без последните 4 глави – „Царствата“ („Макавеите“), „да не би готите да се почувствали насърчени да воюват, както най-често правели съдиите и царете израилеви!“ (Филосторг).

През 4 век всички римски императори и епископи в Константинопол в по-голяма или по-малка степен са радикални Ариани, не на последно място заради тракийския, илирийския или панонския си етнически произход. Съвсем логично тази християнска вяра в нейния „полуариански“ вариант е господстваща по-късно и в Тулузкото кралство, Толедското кралство и Равенското кралство на тракийските вестготи (визиготи) и остроготи във Франция, Испания и Италия до края на 6 век, в Лангобардското кралство до 7 век 13.

През 381 г. обаче Вторият вселенски събор в Константинопол отлъчва от „православната“ църква цялата църковна организация в префектура Илирик и провинциите Тракия (Северозападна Тракия), Малка Скития (Добруджа), Мизия (Долна и Горна Мизия) и Хемимонтус (Североизточна Тракия) в Централния и Северния Балкански полуостров, които оттогава до признаването на тяхната самостоятелна църква в 535 г. от Св. император Юстиниан I Велики (* ок. 482 – † 565) са обявени за еретически. На този събор е отлъчен от църквата и Св. Урфил, като неговото учение се обявява за еретическо, книгите му са забранени и повечето от тях се изгарят, но останалите продължават да се ползват за богослужението още много векове от населението в българските земи 8. Опитът по-късно за компромис чрез добавката „filioque“ (Вярвам в Светия Дух, Господ и животворящ; Който произхожда от Отца и Сина.) отново доведе до разцепление между източната и западната християнски църкви.

Визиготите от Мизия са били тези, които докъм 395 г. са създали базата, от която започва успешната мисия във вътрешногерманските земи. В началото били достигнати само другите „готски народи“ – остроготите, гепидите и вандалите, а след това по-голямата част от тогавашната Germania. Известни с дейността си сред готите са такива големи готски, респ. скитски християнски просветители и писатели като Св. епископ Никета Ремезиански (* 353 – † ок.431), Св. епископ Павлин Нолански (* 353 – † 431), Св. епископ Йероним и др., учени и писатели като Етикус Иструс philosophus cosmographus, Йоан Макзенциус, Леонций Схоластик (* 485 – † 543, „първият схоластик“), Ахил, Мавриций, Дионисий Мали (създателят на летоброенето по новата ера) и др.

Наследството на готите[редактиране | редактиране на кода]

Основна статия: Културно и историческо наследство на готите

След изселването на основната част от готите на запад, малка част вероятно остава на Балканите и се влива в българската народност. В подкрепа на наличието на готи при навлизането на прабългарите на Балканите говорят археологическите находки от с. Хан Крум.

Хронология на битките на готите[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Обикновено се превежда като „готски народ“. Името е засвидетелствано само с формата в дателен падеж Gut-þiudai.
  2. Lehmann 1986, с. 163 – 164.
  3. Braune 2004, с. 3.
  4. Much 1915, с. 389.
  5. livescience.com 2016.
  6. а б Kaliff 2001.
  7. Heather 1998, с. 26.
  8. Kessler 2016.
  9. Kortland 2016.
  10. Kokowski 1999.
  11. Dabrowski 1989, с. 73.
  12. а б Encyclopædia Britannica 2015a.
  13. Gibbon 1930.
  14. Encyclopædia Britannica 2015b.
  15. Alcock 1990, с. 118 – 137.
  16. а б в Kulikowski 2008.
  17. Bowman 2005, с. 223 – 229.
  18. Bray 1997, с. 290.
  19. Tucker 2009, с. 150.
  20. а б Bowman 2005, с. 53 – 54.
  21. Encyclopædia Britannica 2015c.
  22. Cameron 2013, с. 99.
  23. Claude 1998, с. 119 – 120.
  24. London 2007, с. 11.
  25. Pohl 1998, с. 119 – 121.
  26. Philostorgius II, 5
Цитирани източници

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]