Дунав

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Дунава)
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Дунав.

Истър пренасочва насам. За града във Франция вижте Истър (Франция).

Дунав
Over the Danube.jpg
Реката при Русе
Europe relief laea location map.jpg
48.0956° с. ш. 8.155° и. д.
45.2175° с. ш. 29.7614° и. д.
Карта на басейна на Дунав
Blue 0080ff pog.svg — начало, Blue pog.svg — устие
Общи сведения
Местоположение Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия, Румъния, България, Молдова и Украйна
Дължина 2 852 km
Водосборен басейн 802 266 km²
Отток 6 500 m³/s
Начало
Място Шварцвалд, Германия
Координати 48°05′44.16″ с. ш. 8°09′18″ и. д. / 48.0956° с. ш. 8.155° и. д.
Надм. височина 1 078 m
Устие
Място Черно море през Делта на Дунав
Координати 45°13′03″ с. ш. 29°45′41.04″ и. д. / 45.2175° с. ш. 29.7614° и. д.
Надм. височина 0 m
Дунав в Общомедия
Изворът на потока Дунав в замъка „Фюрстлих Фюрстембергишес шлос“ край Донауешинген

Дунав е втората по дължина река в Европа (след Волга). Тя е единствената голяма река в Европа, която тече в посока от запад на изток.

Етимология[редактиране | редактиране на кода]

Дунав на български често се членува: Дунавът/Дунава. Името e на немски: Donau, на унгарски: Duna, на хърватски: Dunav, на румънски: Dunărea, на сръбски: Дунав или Dunav, на украински: Дунай. Всички изброени имена произлизат от протоиндоевропейското *dānu. Латинската форма Danubius е и име на речно божество.[1] Различен произход има старогръцкото име Ἴστρος.

Предполага се, че латинското име Danubius произлиза от местния падеж на праиндоевропейската дума *dānu („река“), от която произлизат също иранската Танаис (старо име на река Дон)[2] и санскритската dānu („река“, „поток“). Други европейски реки, чиито имена вероятно имат същия произход, са Донец, Днепър, Днестър, Дау, английската Дон.

Предполага се, че българската, сръбската и хърватската форми са произлезли от дако-мизийската *Dōnavi(s), руската, словашката и украинската – от по-късния, също дако-мизийски вариант *Dōnaï(s)[2]. Немското окончание -au идва от често срещаното германско окончание на хидроними *-awa. Съвременната немска форма се използва от средата на 18 век, а преди това реката е наричана Tonach, по-късно и Donaw.

Течение[редактиране | редактиране на кода]

Извира от платото Баар в планината Шварцвалд (с надморска височина на изворите 1078 метра) в Германия, където две по-малки реки, Бригах и Брег, се сливат на 1,4 km от селището Донауешинген и оттам насам реката се нарича Дунав. Освен теорията, която се приема за меродавна, че сливането на Брегах и Брег край Донауешинген е същинското начало на Дунав, съществува и теорията, че началото на река Дунав е потокът Дунав, който извира в пределите на замъка „Фюрстлих Фюрстембергишес шлос“ край Донауешинген. Този карстов извор е каптиран през 18 век и водата му е отведена чрез тръбопровод под земята на замъка. През 1895 г. Адолф Хеер изгражда скулптурна композиция над кръглия басейн на потока Дунав, която изобразява майка Баар, която сочи пътя на младия Дунав. Няколкостотин метра след извора на потока той се слива с река Бригах, а тя от своя страна след километър и половина се слива с река Брег и дава началото на река Дунав. От това място тя тече на югоизток в продължение на 2859 km, вливайки се чрез делта (граничеща с Украйна) в Черно море на румънска територия. Средният дебит на реката преди делтата е 6500 m3/секунда.

Река Дунав минава през 10 държави: Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия, България, Румъния, Молдова и Украйна. Басейнът ѝ заема общо 817 000 km2. При вливането си в Черно море тя се разделя на 3 ръкава – Килийски, Сулински и Георгиевски. Най-северният – Килийският ръкав, служи за граница между Румъния и Украйна. Средният ръкав – Сулинският, е най-пълноводният и най-дълбокият.

Дунав е включен в списъка на няколкото най-застрашени реки в света, изготвен за Световния ден на водата през 2007 г.

Вливането на реките Ин и Илц в Дунав при Пасау, Германия

Хидрография[редактиране | редактиране на кода]

Основни притоци с приноса им към общия отток на Дунав

Дунав е единствената голяма европейска река, която тече от запад на изток. Извираща от Шварцвалд в южната част на Германия, тя достига след 2852 km[3] до Черно море, в което се влива чрез Делтата на Дунав (4300 km²), разположена в Румъния и Украйна. За разлика от повечето други реки, при Дунав е прието километрите да се отчитат от устието към извора, като за начална точка е приет фарът на Сулина при вливането в Черно море. По тази причина приетата дължина на реката не включва главния ръкав на делтата, както и река Брег, първоизточникът на Дунав. Водосборният басейн на Дунав има площ от 802 266 km²[3].

Извиращи главно от Алпите, основните притоци на река Дунав са десни. От притоците 2 реки имат едно и също име с еднакъв езиков произход – Морава. Основните притоци, подредени по място на вливането от извора към устието (с отток) са:

Притоците на Дунав, вливащи се от територията на България, са относително малки. Повечето от тях водят началото си от Предбалкана и Стара планина. Изключение прави най-големият приток Искър, който извира от Рила и пресича Стара планина през Искърския пролом.

По-големите острови по реката са:

Хидрология[редактиране | редактиране на кода]

Основните водосборни басейни в Европа: този на Дунав е сред най-обширните (червените линии обозначават основните вододели)

Общият отток на река Дунав, измерен при Тулча, е 6500 m³/s, което съответства на специфичен отток от 8,1 l·s-1·km-2[4] – резултат от валежите в целия водосборен басейн, вариращи от 2000 – 3000 mm в алпийските области до 600 mm в Моравия при средна стойност около 800 mm. Отделните притоци на Дунав имат различен хидроложки режим – дъждовен океански в западна Бавария, планински снежно-дъждовен в Австрия, равнинен дъждовно-снежен в Унгария, равнинен снежен в Румъния[5].

Сложният дъждовно-снежен режим на Дунав отразява тези разнородни влияния. До Улм реката следва океанското влияние с максимално пълноводие през зимата. След това алпийските притоци, като Лех, Изар, Ин, Енс, превръщат самия Дунав в 80% алпийска река[5] – чувствителна към зимното задържане на водите и пълноводна при топенето на снеговете. Така при Линц минималният отток е през декември, а максималният – през май или юни при средна стойност 1710 m³/s.[4] Влиянието на топящите се снегове остава чувствително до Виена (среден отток 2237 m³/s), като максимумът през юни е допълнително подсилен от летните валежи, характерни за Централна Европа[4]. Тези дъждове могат да предизвикат катастрофални наводнения, при които Дунав надхвърля петкратно своя обичаен отток, достигайки 8000 m³/s през юни 1965 и 1970 година и 9000 m³/s през юли 1899 година.

При Будапеща топенето на снеговете в равнината задържа максималното пълноводие през май-юни. Вливането на водите на Тиса и Сава измества най-високите води по-рано, през април-май, а най-ниските – през юни-септември, например в Гюргево, където оттокът достига 5900 m³/s.[4] Под Железни врата Дунав става чувствителен към климатичен режим, доближаващ се до този на степите, който води до много ниски летни оттоци.[5]

Суровите зими на континенталния климат водят до частично замръзване на Дунав почти през почти всяка година, като през една или две години отделни участъци от течението, главно в проломите, замръзват напълно. Ледоходът в периода на размразяване може да заприщи на места реката, което предизвиква наводнения, като тежкото наводнение от март 1956 година. Тези наводнения предизвикват най-големи щети в Унгария, където крайречните низини често за заливани от водите на реката, поради което са изградени множество защитни диги и корекции на течението.

Средномесечен отток при устието, m³/s

Геология[редактиране | редактиране на кода]

От геоложка гледна точка Дунав е много по-древен от река Рейн, чийто водосборен басейн граничи с дунавския в югозападната част на Германия. До последния ледников период началото на Рейн е в югозападния край на Шварцвалд. Така алпийските води, които днес се оттичат на север чрез Рейн, до Риското заледяване се оттичат на изток чрез Дунав. Пресъхналите днес проломи в Швабска Юра показват някогашното течение на реката, която през тази епоха е значително по-пълноводна от съвременната. През Риското заледяване ерозията, предизвикана от ледниците, оформя горната част от долината на Рейн и пренасочва основната част от алпийските води на север.[4]

И в наши дни част от водите на Дунав изчезват в карстовия терен на Швабска Юра и се вливат в разположената по-ниско река Рейн. Тъй като тези води продължават да ерозират варовиковите скали, вероятно в бъдещето горното течение на Дунав ще изчезне напълно за сметка на Рейн.

Близо до Имендинген Дунав пресъхва почти напълно, тъй като водите на реката попиват в почвата, преминават през подземни пещерни реки и се вливат на 14 километра оттам в Ахтопф, подхранвайки езерото Констанц, а оттам – отново Рейн. Тази местност се нарича „изчезването на Дунав“ (Donauversickerung). При много ниски води тук Дунав пресъхва изцяло и реката се подхранва само от потоците Крехенбах и Елта. За да се презотврати това е изграден изкуствен тунел, пренасящ водите на реката през тази зона.

История[редактиране | редактиране на кода]

Река Дунав при Железни врата
Планът от 1900 г. за свързване на Дунав с Адриатическо море на инженера Карл Вагенфюрер[6]

Най-ранните достоверни сведения за Дунав се съдържат в съчиненията на древногръцкия историк Херодот (5 век пр.н.е.), който пише във втората книга на „История“, че река Истър (древногръцкото название на Дунав) започва в земята на келтите край град Пирен и пресича Европа по средата. Според него, река Истър се влива в Евксинския Понт (Черно море) там, където милетските заселници са основали град Истрия.[7] През 105 г. император Траян построява първия каменен мост през Дунав.

Река Дунав винаги е била важна връзка между Западна Европа и Черно море. През III век тя е северна граница на Римската империя (и на латински е наричана Danubius), а крепостите, построени на бреговете ѝ, служат за защита срещу нападенията на готите, хуните и славянските племена. По-късно Дунав е била път за достъп до Константинопол. Кръстоносците са използвали реката като транспортна артерия при походите си до Светите места. През Средновековието тя улеснява нахлуването на турците в Централна Европа.

Река Дунав започва да се използва като търговска връзка през XVIII век. Мария Тереза, императрицата на Австрия от Хабсбургската династия, сформира звено, което да регулира плаването по реката. Смята се, че първото плаване на търговски кораб е станало през 1830 от Виена до Будапеща. През XIX век Дунав се превръща във важна търговска връзка между Западна Европа и страните от Балканския полуостров.

С подписването на Парижкия (1856) и на Версайския (1919) мирен договор се обявява свободно плаване по цялата река и се създава Дунавска комисия, която да контролира и координира плаването по реката като международен воден път. След Втората световна война е подписана нова Дунавска конвенция, според която в тази Дунавска комисия участват само крайдунавските държави.

След изграждането на канала Рейн - Майн - Дунав в Германия през 1991 г. реката става част от трансевропейски воден път от най-голямото световно пристанище Ротердам на Северно море до Сулина на Черно море с обща дължина от 3500 km. Количеството стоки, транспортирани по Дунав, се увеличава до около 100 млн. тона през 1987 г. Плаването по долния участък на реката се преустановява от бомбардирането на 3 моста в Сърбия от НАТО през 1999 г., като разчистването на отломките завършва през 2002 година.

Политическа география[редактиране | редактиране на кода]

Регенсбург: Каменният мост
Пасау: реките Ин, Дунав и Илц
Естергом, Унгария
Сулина, Румъния

От началото до края си Дунав протича през териториите или по границата на 10 държави – Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия, България, Румъния, Молдова и Украйна.

Басейнът на Дунав напълно или частично обхваща териториите на 18 държави от Централна и Южна Европа (освен горните 10, това са Италия, Словения, Босна и Херцеговина, Албания, Република Македония, Полша, Швейцария и Чехия).

За всички придунавски страни, реката на отделни участъци е естествена държавна граница със съседни страни. В границите на отделните страни дължината на участъка от Дунав варира от 1075 км (Румъния) до 0,2 км (Молдова).

На бреговете на Дунав са разположени десетки големи градове, в това число столиците на 4 страни: на Австрия – Виена (1597 хил. жители), на Сърбия – Белград (1670 хил.), на Унгария – Будапеща (1702 хил.), на Словакия – Братислава (425 хил. жители). На притока Изар е разположен главният град на БаварияМюнхен (1365 хил. души). Ето и някои от по-големите градове по реката:

Транспорт[редактиране | редактиране на кода]

С поддържането и подобряването на условията за корабоплаване по Дунав, от извора си в Германия до търговските пристанища в Румъния и Украйна, се занимава Дунавската комисия. Тя е създадена през 1948 г. от седем държави, граничещи с реката, на мястото на предишни комисии, в които също са включени представители на крайречните страни. Предшестващите я комисии са сред първите опити за интернационализиране на полицейските правомощия на суверенни държави в името на обща кауза.

Комисията датира от конференцията в Париж от 1856 г., когато за първи път се установява международен режим за опазване на свободното корабоплаване по река Дунав, и по-късно от 1921 г., когато е възобновена след Първата световна война[8].

Река Дунав е важен международен воден път. Той е определен от Европейския съюз за трансевропейски транспортен коридор № 7. Той минава през 10 страни, като водосборният басейн се разпростира и върху 7 други страни.

Дунав става плавателна река, след като приема множество алпийски притоци. Около 30 от нейните 300 притока също са плавателни. По-важните са: Ин, Морава, Драва, Тиса, Сава и Прут. Дълбочината на Дунав на места е повече от 30 m. През месеците май и юни реката има най-голямо пълноводие. През зимата над реката се образуват гъсти и непрогледни мъгли, а поради ниските температури повърхностните ѝ слоеве се заледяват.

След построяването в Германия на канала Майн-Дунав през 1992 г., реката става част от трансевропейския воден път от Ротердама на Северно море до Сулина на Черно море (3 500 км) (през Рейн, чиито приток е Майн). Обемът на транспортните превози по Дунав достига 100 милиона тона (1987 г.).

В долното течение на Дунав е румънския канал Дунав – Черно море, а в делтата на реката – украинския канал.

Корабоплаването по Дунав продължава през по-голямата част от годината и се прекъсва поради зимните условия само за 1 – 2 месеца. През по-топлите зими е възможно да не прекъсне през цялата година.

През 1999 г. корабоплаването по реката е затруднено поради разрушаването на три моста в резултат на бомбардировките на Белград от авиацията на НАТО. Разчистването на руслото е завършено до 2002 г.

На реката има 19 шлюза, разликата между нивата е от 5 до 34 метра.

Флора и фауна[редактиране | редактиране на кода]

Дунав е дом на много растителни и животински видове. Речното корито е най-голямата заблатена територия в Европа. Тук е най-голямото количество тръстика в целия свят. В делтата на Дунав 1 700 km2 са обрасли с тръстика. Има и няколко вида водна лилия. Опесъчените места са покрити с трева „Стипа“. По поречието на реката се намират гори, където могат да се срещнат множество растения и животни. В гората Литя има дюни с дължина 250 метра и ширина 10 метра. Там някои дървета достигат 10 метра височина.

Срещат се и много животински видове. Значителен процент от световната популация от птици живее в териториите покрай реката. В делтата на Дунав плуват над 45 вида сладководна риба, от които Acipensednidae е застрашен вид. Известно е, че голям брой от популацията на европейския пор живее на островите по реката. Горите по поречието са дом също на някои редки видове влечуги. Единствено в резервата Сребърна гнезди световно застрашеният вид птица – къдроглав пеликан.

Важни национални паркове и резервати

Дунав в културата[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Toutain 1901, с. 37.
  2. а б Георгиев 1971, с. 446 – 447.
  3. а б Blanc 2004.
  4. а б в г д Reader's Digest 1977, с. 120 – 121.
  5. а б в Simota 2001.
  6. Žmuc, Irena. Sustained Interest. // Emona: Myth and Reality. Museum and Galleries of Ljubljana; City Museum of Ljubljana, 2010. ISBN 978-961-6509-20-6. с. 63.
  7. Херодот. „История“. Книга II. „Евтерпа“. Гл. 33
  8. Danube Commission Web page}}
  9. Hesiod 2012.
  10. Diodore de Sicilie 2012.
  11. theister
Цитирани източници
  • ((bg)) Георгиев, Вл. И. (ред.). Български етимологичен речник. Том I ( А – З ). София, Издателство на Българската академия на науките, 1971.
  • ((fr)) Blanc, André и др. Le Danube. // Encyclopaedia Universalis 10. Emme Interactive, 2004.
  • ((fr)) Diodore de Sicilie. Histoire universele. Tome premier: Livre IV. // remacle.org. remacle.org, 2012. Посетен на 2012-11-15.
  • ((en)) Hesiod. Theogony. // wikisource.org. Wikisource, 2012. Посетен на 2012-11-15.
  • ((fr))  Dictionnaire illustré des merveilles naturelles du monde. Reader's Digest, 1977. с. 120 – 121.
  • ((fr)) Simota, Marinela. L'exemple et l'expérience du Danube. // eaurmc.fr. eaurmc.fr, 2001. Посетен на 2006-06-14.
  • ((fr)) Toutain, Jules и др. Religions de la Grèce et de Rome VIII. // Rapport sommaire sur les conférences... et le programme des conférences... – École pratique des hautes études, Section des sciences religieuses. 1901. с. 37.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]