Велика Морава

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Морава.

Велика Морава
(Морава)
Изглед към река Велика Морава.
Изглед към река Велика Морава.
Местоположение Централна Сърбия
Вид река
Притоци Южна Морава и Западна Морава с Ибър
Отток река Дунав
Дължина 185 km
Площ 37,444 km²
Населени места Парачин, Ягодина, Баточина, Лапово, Свилайнац, Велика Плана, Пожаревац, Смедерево
Велика Морава
(Морава)
в Общомедия
Карта на етносите по река Велика Морава

Велика Морава или само Морава е река в Сърбия, десен приток на Дунав.

Образувана е от сливането на реките Южна Морава и Западна Морава [1].

Дължината на реката от сливането на Южна и Западна Морава (край Сталач) до нейното устие в Дунав (североизточно от Смедерево) е 185 км.

Историческо име[редактиране | редактиране на кода]

Историческото средновековно име на цяла Морава от юг на север, т.е. Южна и Велика Морава е Българска Морава. Често се прави объркване, като Южна Морава се нарича Българска, а Западна – Сръбска. В действителност на всички средновековни карти името на реката е България, а Сръбска Морава се отнася само до Голийска Моравица. Река Ибър, с която Морава е и най-дълга, също така винаги е отделно обозначавана с името си.[2][1][2]

География[редактиране | редактиране на кода]

Долината на Велика Морава се поделя на две от Баграданската клисура – Горноморавска и Долноморавска котловина. Горноморавската котловина е най-широка при Ягодинското поле. Дъното на долината в горноморавско (в по-голямата си част припокриващо се с Поморавски окръг) е широко 20 км, а при Свилайнац – 10 км. Долноморавската котловина е част от т.нар. Подунавие и преди 200 хил. години е била дъно на воден басейн, залив на Панонско море.

През Средновековието по протежение на Велика Морава се е простирала Българската гора. [3]

Водосборен басейн[редактиране | редактиране на кода]

Водосборният басейн на Велика Морава спада към Дунавската отточна област и е с площ 6,126 km², а заедно с водообразуващите я Българска и Сръбска Морава възлиза общо на 37,444 km².

Дебит[редактиране | редактиране на кода]

Средният дебит на реката при устието ѝ на Дунав е 255 m3/s. Около 120 m3/s е приносът на Сръбска Морава, близо 100 m3/s е на Българска Морава, а 35 m3/s - на притоците на Велика Морава.

Притоци[редактиране | редактиране на кода]

Като цяло притоците на реката не са пълноводни, нито дълги. Единственият по-дълъг от 50 км приток (ляв) на Велика Морава е Ясеница. Десните ѝ притоци са Йовановска река, Църница, Раваница, Ресава и Ресавица, а леви – Каленичка река, Любомир, Белица, Осаница, Лепеница, Рача и Ясеница. През пролетта при пълноводие, дебита на притоците се увеличава и често реката излиза от коритото ѝ.

Ръкав[редактиране | редактиране на кода]

В долноморавско, 47 км преди устието на Велика Морава в Дунав, от нея излиза ляв ръкав, който се слива с река Раля и край Смедерево се влива в Дунав.

Земни форми[редактиране | редактиране на кода]

Велика Морава е типична меандърна река. От Сталач до Дунав разстоянието по права линия е 118 км, а дължината на реката по меандрите ѝ е 245 км, което я прави по този показател най-наситената меандърна река в Европа.

Речно корито[редактиране | редактиране на кода]

Коритото на реката е с ширина 80 – 200 м, а дълбочината му е до 10 м. Речното корито е непостоянно и Велика Морава често го изменя. На местата на предходното ѝ протичане се образуват езерца наричани моравища/е, откъдето произлиза и името на реката.

Стопанско значение[редактиране | редактиране на кода]

През 1966 година започва изграждането на хидромелиоративни съоръжения по протежение на реката с цел предотвратяване на честите наводнения. В резултат на изградените 18 на брой малки язовири и пресичането на 23 меандърни преминавания, до 1980 година дължината на реката е коригирана (намалена) с 60 км – от 245 на 185 км. Планът за коригиране на речното корито, предвижда дължината на реката да се скъси на 152 км и да стане изцяло плавателна, но икономическата криза в Югославия през 80-те години на 20 век, последвана от започналото разпадане на югославската федерация през 90-те години на века осуетяват тези намерения.

Днес само 3 км от устието на реката са плавателни, а с началото на хидромелиоративните мероприятия през 1966 се е предвиждало цялата ѝ дължина до Сталач да стане плавателна. Историческите сведения съобщават, че реката се е ползвала като плавателна от устието ѝ до Чуприя.

След Баграданската клисура – по горното течение на реката в горноморавската котловина преминава основната пътна инфраструктурна артерия на Сърбия – Автомагистрала А 1. До рухването на Югославия, сръбското държавно ръководство не се е отказвало от плановете си за изграждане на геостратегически коридор свързващ Белград със Солун – плавателен канал Дунав – Морава – Вардар – Бяло море.

Селища[редактиране | редактиране на кода]

По протежение течението на реката от юг на север са разположени редица градове в днешна Източна Сърбия – Парачин, Ягодина, Баточина, Лапово, Свилайнац, Велика Плана, Пожаревац и Смедерево.

История[редактиране | редактиране на кода]

Население[редактиране | редактиране на кода]

До началото на 19 век по долината на река Велика Морава населението е преимуществено българско. То е ново и придошло през 17 и 18 век от по-южните български земи – Косово, Българска Морава, Македония. Наричано от водачите на първото сръбско въстание в Белградския пашалък сърбиянци, то участва активно в борбите за освобождение от османска власт. Постепенно, понякога първоначално и брутално, то е подложено на асимилация и сърбизация. [4]

Античност[редактиране | редактиране на кода]

През античността долината на Велика Морава е населявана от тракийски племена – мизи, трибали и др. В територията на областта има келтско проникване след 300 г. пр.н.е. След римската колонизация, областта влиза в границите на римската провинция Горна Мизия. След 3 век областта е жертва на готски опостушения, а след разделянето на Римската провинция на две, долината на Велика Морава е включена в Източната Римска империя. [5]

Средновековие[редактиране | редактиране на кода]

След 6 век започва славянското проникване на юг от Дунава. Долината на Велика Морава е основна пътна артерия за проникване на южните славяни към Косово, Македония, Албания, Епир, Тесалия и Пелопонес [6]. В областта се заселва славянското племе от т.нар. българска група моравяни или моравци, а на десния ѝ бряг покрай Дунав се заселват други славянски племена от българската група – браничевци и кучани [7].

По време управлението на хан Крум, областта е административно-политически присъединена към Първата българска държава [8]. От 9 век насетне, населението по долината на река Велика Морава участва във формирането на българската народност [9]. По време на Втората българска държава в долноморавско се образуват две български исторически области – в ляво по течението на реката Белградска с център Белград, а в дясно Браничевска с главен град Браничево (днешен Костолац) [10].

Етническа граница[редактиране | редактиране на кода]

След обсадата завършила с превземането на Белград през 1521 от османците, старото българско население от областта /от 1522/ е изселено от Сюлейман Великолепни по Виа Милитарис в Източна Тракия. [11] Спомен от това преселване е село Белград в покрайнините на Цариград [12], където преди е нямало българско население.

Обичайно Морава се сочи от пътешествениците по време на османското робство за етническа граница между българи и сърби [13]. Примерно Джон Бърбъри през 1664 – 1666 в пътеписа си разказва

От Ягодина по хубав и здрав мост преминахме река Морава, която разделя Сърбия от България

Почти всички исторически сведения на пътешественици по Виа Милитарис в периода 16 – 18 век свидетелстват за това:

Произход на населението в Кралство Сърбия (и по Велика Морава)
  1. розово и светло червено – динарски тип и старо население   2. светло зелено – преселници от Косово, Метохия и Призренско   3. светло жълто – преселници от поречието на Българска Морава и Повардарието   4. синьо – томошко-браничевско население   5. тъмно червено – шопско или торлашко население   6. черни точки – сръбски преселници оттатък Сава и Дунав – от Войводина основно   7. сиво – власи – виж и власи в Сърбия

Гаврил Занетов в книгата си „Населението по долината на Велика Морава“ (1918) извежда следните заключения:

  1. В края на 17 век долината на реката е опустяла, като староседелците се изселили в т.нар. Голямо сръбско преселение (в което участват християни, включително българи и албанци [14]) на север към Военната граница;
  2. След 1688 австрийците взели да нахълтват в Моравската долина, а от 1717 до 1738 владеят напълно Белградския пашалък /с малко по различни граници от този в началото на 19 век/, което им позволява да привличат нови заселници по долината на Велика Морава от южните български земи като Косово, Българска Морава и Македония.
  3. В началото на 18 век по долината на Велика Морава се заселват малко сърби от Новопазарско, Черна гора, Босна и Херцеговина, както и малко българи от Тимошко.
  4. Процесът на прииждане на ново население по долината на Велика Морава продължава и през 19 век, но като цяло населението запазва своя преимуществено български облик и бит, предвид и на произхода му. Незначителният сръбски етнически елемент се претопява сред останалото население, образувайки специфичния косовско-моравски говор, който отива на около 20 км западно от Велика Морава. На запад от реката българския език е по-чисто запазен. [15]

В капиталния си труд „Западни български земи и Сърбия“, Гаврил Занетов описва подробно българското равностойно участие в първото въстание в Белградския пашалък, както и последвалата го асимилация и сърбизация на населението в т.нар. Подунавие – западно /в средновековната Белградска област/ и източноБраничевска област/ от Велика Морава.

Левият бряг на Велика Морава[редактиране | редактиране на кода]

В историографията се е наложило становището, че Морава е етническа граница между българи и сърби [16]. В късното средновековие почти всички пътешественици преминаващи през българското землище по Виа Милитарис сочат Морава за западен предел на българската народност. С няколко изключения, тези пътешественици не са етнографи, а и целта на пътуванията им не е извършването на етнографски изследвания [17]. Обикновено те отразяват в своите записки непосредствените си впечатления от видяното и чутото, без да го подлагат на критичен анализ. Пример в това отношение е Мелхиор Безолт, който пише:

при Ягодина минахме водите на Морава, която на това място разделя Сърбия от България

[18]

Граница между Сърбия и България[редактиране | редактиране на кода]

Мелхиор Безолт през 1584 година, отбелязва река Велика Морава като деляща две земи – Сърбия и България. В уточнението си към изложеното, той пише и следното:

както това се приема изобщо

[19] Внимателните и детайлни етнографски проучвания от по-късни периоди, забелязват българското население и по левия (западен) бряг на реката. [20][21][22][23][24]

Българи оттам Морава[редактиране | редактиране на кода]

Задълбоченото вникване в етническата картина по долината на Велика Морава на база и други данни, включително специализирани изследвания като тези на Гаврил Занетов, разкриват друго – българската народност се разпростира на около 20 – 40 км западно от реката, покривайки плодорните равнини земи по долината ѝ [25]. Това обстоятелство се установява по говора, някои исторически сведения и документи. Пътешественика Браун (англ. Brown) на устието на Лепеница в тогавашното село Баточина, сега община Лапово, през 1669 година констатира промяна в женската народна носия:

Тук жените носят един вид високи шапки „конги“, и на нея, както и на челото – всякакви пари. Една българка тук ми благодари за една голяма монета, която присъедини към накита на главата си

Авторът прилага и изображението на жената и отдолу забелязва: жена от България. [26]

Изложението на Върховният комитет за състоянието на Западните покрайнини (1930 – 1931), предназначено за Обществото на народите, сочи:

Тия зони (Западните покрайнини), както това се знае от учените географи и историци, не са днес крайните западни български земи, населени с чисто (изключително) българско население. И днес продължават да са такива Моравско и Тимошко, а някогаш във време зараждането на сръбската държава (близо 300 години преди това е създадена Българската държава на Балканския полуостров) – земите с българско население се простираха на запад от днешната сръбска столица, Белград. Самото име на тоя град говори за българския му произход и характер. Едвам в края на средните векове се простира сръбското влияние на изток от Морава, като все пак учените и пътешествениците от времето на 17 и 18 векове продължават да констатират смесицата от българи и сърби в земите по левия (западен) бряг на Морава

[27]

Говор[редактиране | редактиране на кода]

По време на научната си обиколка в Моравската област, Анастас Иширков отбелязва следното:

Доводи исторически и географски за владение над Българоморавско могат да представят приблизително еднакви и Сърбия, и България, но нашата сила в доводи може да ни даде най-вече диалектологията

[28] Населението по долината на Велика Морава комуникира на косовско-моравски говор, наричан още и косово-ресавски диалект. Това обстоятелство е установено от трима български учени езиковеди (Беньо Цонев, Стефан Младенов, Стоян Романски) по време на Научната експедиция в Македония и Поморавието [29]. Всички сръбски учени също сочат специфичния косово-ресавски говор на това население, причислявайки го към т.нар. старощокавски сръбски диалекти (Разпространение на косово-ресавския диалект според сръбската диалектология). Беньо Цонев и Стефан Младенов [30][31][32] в капиталния труд „История на българския език“, категорично определят косовско-моравския говор за краен западен диалект на българския език [33][34][35][36]. Кръстьо Мисирков определя българо-сръбската езикова граница така:

С български славяни, след заселването на Балканския полуостров със славяни, беше заселен не само десния, но и левия бряг на река Морава, т.е. целия ѝ басейн на запад до водоразделите на Морава и Колубара и на Сръбска Морава и Ибър

[37]

Езикови данни за този факт съдържа дори името на днешната столица на Шумадия – Крагуевац, което произлиза от прабългарското название на вид ястреб, ползван за лов в тези слабонаселени места по времето на Първата българска държава [38]. Името на големия автомобилен заводЗастава в Крагуевац, също е показателно в тази историко-етнологическа насока.

След Деветосептемврийския преврат, на българската научна общност по диалектология и е наложено по марксически идеологически съображения названието преходни говори за българските говорни диалекти в Сърбия. За видните български диалектолози от този период, тези български говори стават преходни говори [39] по външнополитически идеологически съобръжения спрямо Югославия [40].

Марксическа историография[редактиране | редактиране на кода]

След Деветосептемврийския преврат в България и налагането на народната власт в ФНРЮ, се взема държавен курс и от двете страни по поръка от Коминтерна към създаване на македонска нация и съграждане на южнославянска федерация. На практика въпроса с българския характер на населението по долината на Велика Морава е забравен и е тема табу в двустранните отношения в контекста на братския интернационализъм между пролетариата на южнославянските народи. Едва след разрива между СССР и Югославия през 1948 година настъпва охлаждане в отношенията между България и Югославия, но това не довежда до каквато и да е промяна в българската държавна политика в насока защита на българското население в Югославия, т.к. междудържавните отношения се разглеждат през призмата на междупартийните такива и то в контекста на идеологическите постулати на марксизма в българската марксическа историография. За последната, българи по долината на река Велика Морава никога не са съществували, а информация за книги на тази тема няма за граждани дори в картотеката на Народната библиотека [41]

Значение[редактиране | редактиране на кода]

Значението на реката и долината по Велика Морава е многостранно. Освен стопанско, реката и долината имат историко-географско, геополитическо и геостратегическо измерение за Балканите [42].

Историко-географско[редактиране | редактиране на кода]

В исторически план долината на Велика Морава през средновековието до началото на 19 век е владение преимуществено на България или Византийската и Османската империя. Сърбия в началото на 19 век постепенно успява да овладее долината на Велика Морава. Това ѝ позволява:

  1. да установи контрол над Тимошко и да го присъедини през 1833 година;
  2. да анексира Поморавието окончателно през 1878 година, последвано от Сръбско-българската война;
  3. в началото на 20 век (1912 – 1913) да завладее днешно Косово и Вардарска Македония /проникването освен през Поморавието, е и по Поибрието/; [43]

Геополитическо[редактиране | редактиране на кода]

Владението и контрола през средновековието от страна на България, Византия и Османската империя на долината на Велика Морава позволява свободен достъп за политическо, културно, търговско и военно взаимодействие на трите държави с Централна Европа [44][45].

По силата на Кючук Кайнарджашкия мирен договор на Руската империя и се удава да стане гарант и застъпник за правата на православните християни на Балканите. Руските външнополитически амбиции нарастват неимоверно, и геополитическа цел № 1 на руската външна политика в този период се превръща установяването на контрол над проливите (Босфор и Дарданели), който да бъде последван от евентуален руски имперски териториален излаз на т.нар. топли морета.

Последвалата руско-турско война установява руско-турската граница на Днепър, с което Руската империя опира о българското землище. С оглед постигане на основната си външнополитическа цел, руската дипломация пристъпва към активизиране на усилията си за привличане на своя страна на едноверните православни славяни на Балканите. Тактиката е граничните райони да се побунват.

Първото въстание в Белградския пашалък е в резултат и на активизиралата се руска външна политика в тази насока. Въстанието е улеснено и подкрепено от руски военни части във Влашко. Инвазията на Наполеон в Русия води до поражение за въстаниците, но последвалото развитие на руско-турските отношения след Виенския конгрес (Акерманска конвенция, Одрински мирен договор) в крайна сметка води до предоставяне на автономен статут на Белградския пашалък през 1830 година. Автономията е за цялата територия на пашалъка, и не отчита етническите различия на населението в западната и източната му половина, и в частност на това по долината на Велика Морава. [46]

През декември 1838 Княжество Сърбия се сдобива с конституция, а от 1844 и с национална външнополитическа доктрина – Начертание. Основната сръбска външнополитическа експанзия е насочена към българските земи в Османската империя. Това направление се споделя от Австрийската империя и Русия, като всяка от великите сили преследва свои си външнополитически цели. Първата желае да ползва Сърбия като таран, за да придобие Солун и излаз на Бяло море, след което да включи сърбите от княжеството в пределите си, обединявайки ги с другите си южнославянски поданици. Русия иска да ползва Сърбия двуяко – за възпиране на австрийската експанзия на Балканите, а същевременно и като съюзник в борбата си за проливите срещу Османската империя [47].

В крайна сметка след серия войни (Сръбско-турска война, Руско-турска освободителна война, Балкански войни), Сърбия благодарение най-вече на транспортно-комуникационния си коридор и контрол над долината на Велика Морава, успява да утрои територията си. Сараевския атентат слага началото на Първата световна война и за двата военно-политически блока (Централни сили и Антанта) въпроса с осъществяването или не, на сухопътен коридор по Виа Милитарис се превръща в жизненоважен и решаващ за крайния изход на войната. Коридорът преминава по долината на Велика Морава. [48]

Централните сили се оказват в по-изгодно положение спрямо България за привличането ѝ за съюзник на своя страна. България има своите етнически и исторически права над района на Поморавието. [49] Тайната българо-германска спогодба урежда съвместния контрол над долината на Велика Морава, като австроунгарско-българската граница минава по реката [50]. Пред българското правителство и премиер Васил Радославов остава да седи задачата по окончателното и трайно уреждане на българския национален въпрос, и в частност този за съдбата на българското население и територия по долината на река Велика Морава. Решението на този въпрос позволява осъществяването на пряк коридор и връзка на България чрез Унгария със страните от Централна и Западна Европа, така както е през средновековието. [51]

Геостратегическо[редактиране | редактиране на кода]

Геостратегическото владение и контрол над долината на Велика Морава позволяват на Сърбия освен да утрои територията си в рамките на по-малко от столетие, но и да оглави новата държава наречена Кралство на сърби, хървати и словенци след Първата световна война. След преименуването на кралството на Югославия е въведено ново административно-териториално деление, по силата на което се образуват две административни единици – Моравска и Дунавска бановина, обхващащи територията по долината на Велика Морава. Югославската външна политика като продължение на сръбската такава е откровено и изявено антибългарска и цели възпрепятстване и осуетяване на каквито и да е български претенции към западните български земи (включително и Западните покрайнини) и Вардарска Македония. Своеобразен връх на тази политика е Балканската Антанта. Това довежда до Марсилския атентат. [52]

След Втората световна война, парижките договорености потвърждават статуквото от Първата. Югославия се управлява от комунисти, които продължават по същество предходната сърбошовинистична политика на потискане правото на национално самоопределение на народите в Югославия. Подобно на румънската политика по изграждане на канала Дунав – Черно море и Социалистическа република Сърбия в рамките на Югославската федерация пристъпва към изграждане на подобно съоръжение: канал Дунав – Бяло море (Канала Морава-Вардар) през Македония, целящ задълбочаването на геостратегическата изолация на България. В крайна сметка начинанието е забавено по икономически причини, а след започналия процес на разпадане на бивша Югославия през 90-те години на 20 век и окончателно провалено.

След Косовската криза, последвана от обявяване независимостта на Косово с признаването му от повечето държави в ЕС, присъединяването на Сърбия към съюза остава все така проблематично. Това обстоятелство изостря пречките пред международната търговия и придвижване през Сърбия между страните в ЕС и тези от Ориента и Централна и Западна Европа, осъществявано най-вече по главния международен път преминаващ през долината на Велика Морава. Като алтернатива, България разглежда изграждането на моста Видин – Калафат с пътя през Румъния, както и реализацията на Паневропейски транспортен коридор 8. [53]

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Ковачева, Люба. България и нейните съседи. географска христоматия, 1921.
  2. Ковачева, Люба. България и нейните съседи, стр. 271 – 273 – Морава. географска христоматия, 1921.
  3. Русков, Владимир. Цариброд, Западните покрайнини и по на запад. ТАНГРА ТанНакРа, ISBN 978-954-378-013-6, 2007.
  4. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  5. Ценов, Ганчо. Русия и завоевателните стремежи на сърбите. Искра, 1915, 2004.
  6. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  7. Райчевски, Стоян. Нишавските българи. Балкани, ISBN 954-8353-79-2, 2004.
  8. Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. БАН, София, 1979/1989.
  9. Ангелов, Димитър. Образуване на българската народност.
  10. Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. БАН, София, 1979/1989.
  11. Занетов, Гаврил. Българи на Морава. 1914.
  12. Райчевски, Стоян. Нишавските българи. Балкани, ISBN 954-8353-79-2, 2004.
  13. Грозданова, Елена. История на българите, том II, дял първи – предели, население, бит и стопанство. Труд.
  14. Малкълм, Ноел. Кратка история на Косово. ЛИК, ISBN 954-607-407-1, 2001, второ издание след 1998.
  15. Занетов, Гаврил. Населението по долината на Велика Морава. Държавна печатница, 1918.
  16. Грозданова, Елена. История на българите, том II, дял първи – предели, население, бит и стопанство. Труд.
  17. Райчевски, Стоян. Нишавските българи. Балкани, ISBN 954-8353-79-2, 2004.
  18. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  19. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  20. Занетов, Гаврил. Българското население в средните векове. Спиро Гулабчевъ, 1902.
  21. Занетов, Гаврил. Българи на Морава. 1914.
  22. Занетов, Гаврил. Западните предели на българската народност. Г. М. Чамоневъ, 1916.
  23. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  24. Занетов, Гаврил. Населението по долината на Велика Морава. Държавна печатница, 1918.
  25. Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. БАН, София, 1979/1989.
  26. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  27. Главно управление на архивите. Българите от западните покрайнини. Университетско издадетелство „Св. Кл. Охридски“, ISBN 954-9800-45-8, 2005, документ № 220.
  28. Петров, Петър. Научна експедиция в Македония и Поморавието (1916). ВИК „Св. Георги Победоносец“ и УИ „Св. Кл. Охридски“, ISBN 954-509-105-3 и ISBN 954-07-0255-0, 1993.
  29. Петров, Петър. Научна експедиция в Македония и Поморавието (1916). ВИК „Св. Георги Победоносец“ и УИ „Св. Кл. Охридски“, ISBN 954-509-105-3 и ISBN 954-07-0255-0, 1993.
  30. Младенов, Стефан. За пограничните говори в Източна Сърбия (1904)/Избрани произведения. Наука и изкуство, София, ISBN 954-02-0026-1, 1992.
  31. Младенов, Стефан. Сръбски или български се говори между Искър и Морава (1908)/Избрани произведения. Наука и изкуство, София, ISBN 954-02-0026-1, 1992.
  32. Младенов, Стефан. К вопросу о границе между болгарским и сербским языком. Руский филологический вестник. (1914)/Избрани произведения. Наука и изкуство, София, ISBN 954-02-0026-1, 1992.
  33. Цонев, Беньо. Резултати от моите изследвания на моравските говори през 1916 – 1917 година. Държавна печатница, София, 1917/1918.
  34. Цонев, Беньо. Произход, име и език на моравците. Държавна печатница, София, 84 стр., 1918.
  35. Институт, за български език. Единството на българския език в миналото и днес. БАН, 1978.
  36. История на българския език. Том I-III, 1919 – 1937.
  37. Мисирков, Кръстьо. Бележки по южно-славянска филология и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сръбско-хърватски езици и народи), Одеса, 30.XII.1909 г.. Българска сбирка, 1910, 1911.
  38. Спанчев, Емил. Корени. в-к „Македония“, 28 април 1999 г., брой 17.
  39. Стойков, Стойко. Българска диалектология. 1949, 1962 и 1968.
  40. Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия. УИ „Св. Кл. Охридски“, ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.
  41. Русков, Владимир. Цариброд, Западните покрайнини и по на запад (предговор от Пламен Павлов със заглавие "Книга, която лекува помрачаването на историческата памет). ТАНГРА ТанНакРа, ISBN 978-954-378-013-6, 2007.
  42. Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия. УИ „Св. Кл. Охридски“, ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.
  43. Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия. УИ „Св. Кл. Охридски“, ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.
  44. Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. БАН, София, 1979/1989.
  45. Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия. УИ „Св. Кл. Охридски“, ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.
  46. Попов, Нил. Россія и Сербія. I и II..
  47. Манчев, Кръстьо. История на балканските народи. Парадигма, ISBN 954-326-033-8, ISBN 978-954-326-033-1, 2006.
  48. Радославов, Васил. България и световната криза (шеста глава). БАН, 1993.
  49. Радославов, Васил. България и световната криза (шеста глава). БАН, 1993.
  50. Кесяков, Богдан. Принос към ... дипломатическата история на България, т. I (1878 – 1925), стр. 73. 1926, София.
  51. Радославов, Васил. България и световната криза (шеста глава). БАН, 1993.
  52. Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия. УИ „Св. Кл. Охридски“, ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.
  53. Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия. УИ „Св. Кл. Охридски“, ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]