Сърбошовинизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за етническото сръбско чувство. За книгата на Боян Пенев вижте Сръбският шовинизъм.

Историко-етнографска сръбска карта – 1873 г.
Прасръбски преселения от сръбската прародина Индия през 4500 – 4000 г. пр.н.е. в Евразия и Африка според Олга Лукович-Пянович

Сърбошовинизмът или сръбският шовинизъм е обострената и крайна форма на традиционния етнически сръбски национализъм. [1]

Исторически аспект[редактиране | редактиране на кода]

Сърбошовинизмът [2] е основа за изграждането на Великосръбската доктрина през 19 век, и „почвата“, на която тя вирее. Търси опора в средновековната сръбска държава (Рашка), и по-точно в Душановата империя, като еталон при изграждането на новата Великосръбска държава.

Териториален аспект[редактиране | редактиране на кода]

Всички територии, които са влизали в някогашната Душанова държава, се приемат за изконно сръбски (старосръбски), а населението (в частност южнославянското и по-точно българското) от тези територии е обявявано за прави сърби. Девизът е: „Където умре сърбин там е Сърбия!“

Според сръбския шовинизъм южнославянските народностни групи са сърбословенци, сърбохървати, сърбомакедонци и сърбобългари.

След краха на великосръбските аспирации към българските земи на изток в Сръбско-турската (1876) и Сръбско-българската война (1885), сърбошовинизмът насочва претенциите си към българските земи и албанските земи, останали в състава на Османската империя след Берлинския конгрес 1879 година.

С победата на Сърбия в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, сърбошовинизмът намира изражение в Кралството на Сърбите, Хърватите и Словенците, преименувано през 1929 година в Кралство Югославия, а след края на Втората Световна война в протектираната от СССР и доминирана от комунистическата партия Федеративна Народна Република Югославия, по-късно преименувана на Социалистическа Федеративна Република Югославия.

Етнически аспект[редактиране | редактиране на кода]

На различните етнически групи (българи и власи), влезли първоначално в състава на Княжество Сърбия и Кралство Сърбия, не е позволено националното самоопределение, като малцинствата са лишени от възможност за самосъхранение посредством процеса на сърбизация.

След окупацията от Сърбия на Вардарска Македония този процес се усилва, като вследствие от създаването на новото кралство той придобива под въздействие на сърбошовинизма нови причудливи и уродливи форми и спрямо новите народности (хървати и словенци), влезли в състава на държавата.

На 20 юни 1928 г. народният представител от Народната радикална партия Пуниша Рачич стреля срещу група хърватски народни представители и убива Павао Радич и Джуро Башарички, а също така ранява тежко председателя на Хърватската селска партия, Стиепан Радич, който на 8 август 1928 г. умира от раните си.

След стрелбата в парламента, опозицията настоява за отмяна на Видовденската конституция и въвеждане на федерализма. В Загреб се провеждат големи демонстрации, като се стига до въоръжени сблъсъци с властта, последвани от множество убити.

Езиков аспект[редактиране | редактиране на кода]

Сръбските диалекти според Александър Белич – 1914 г.
Васка Зойчева

Южнославянските наречия (в частност българските преходни говори), които се говорят на териториите на Поморавието и Тимошко и Нишко, наречени от сърбошовинистите Стара Сърбия, също са обявени за сръбски диалекти. Под натиска на сърбошовинизма сръбските езиковеди обявяват съществуването на някакъв общ сърбохърватскословенски език, а неговият териториален обхват според тях достига до река Искър (или Янтра) на изток, и съответно Тесалия и Епир на юг.

Политически аспект[редактиране | редактиране на кода]

Сърбошовинизмът вследствие от Великосръбската доктрина се превръща в държавна политика на Княжество Сърбия и Кралство Сърбия.[източник? (Поискан преди 45 дни)]

През 1912 година са сключени редица двустранни международни договори между Балканските държави, насочени срещу Османската империя, оформили т.нар. Балкански съюз. Същата година избухва Балканската война, като сръбската войска се насочва през Санджак и Косово в южно направление към Вардарска Македония и Албания, окупирайки ги впоследствие.[източник? (Поискан преди 45 дни)]

На 14 октомври 1912 година на Каменния мост в Скопие сръбският престолонаследник Александър Караджорджевич, който е начело на сръбска армия, е посрещнат по традиция с цветя от деца от града. Сред тях е 7-годишната Васка Зойчева. На въпроса му „Каква си ти?“ („Па шта си ти?“), детето отговаря „Българка!“. Шокиран от отговора, бъдещият държавен глава не се стърпява и зашлевява шамар на момиченцето. Случката бързо се разнася и извън границите на Кралство Сърбия. Общественото мнение в България е възмутено от разигралата се срамна сцена. В недоволството се включва и „народния трибун“ Иван Вазов.[източник? (Поискан преди 45 дни)] В емоционален изблик на чувства, той пише стихотворението „Па шта си ти?“[3]

Па шта си ти? – такъв въпрос задава
в твоя дом безочлив чужденец.

Па шта си ти? – с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец.

Па шта си ти? – туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, българино, сърбин те полага,
и чака с начумерен лик ответ.

Но ти пази се, прав ответ не давай.

Кажи се португалец, кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.

Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой, затвор, изгнание -
невидени при прежните тирани.

Скрий, че си българин в най-българския край.

Че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!

Не споменувай Лозенград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.

Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина,
ще викат с глас през всички времена:
„Тук българи са, българи от памтивека!“

— април 1913 г.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Трима апостоли на сръбския шовинизъм. Глобус 91, ISBN 954-8475-08-1, 1999.
  2. Пенев, Боян. Сръбският шовинизъм. фототипно издание (1995), ISBN 954-8823-01-2, 1916.
  3. Бобчев, Стефан. Какво бълнуват сърбите. София, 1915.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Иван Михайлов Минчев, „Сръбски ламтежи за български земи“, София, 96 стр., 1918 година.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]