Сърбошовинизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за етническото сръбско чувство. За книгата на Боян Пенев вижте Сръбският шовинизъм.

Историко-етнографска сръбска карта – 1873 г.
Прасръбски преселения от сръбската прародина Индия през 4500 – 4000 г. пр.н.е. в Евразия и Африка според Олга Лукович-Пянович

Сърбошовинизмът или сръбският шовинизъм е обострената и крайна форма на традиционния етнически сръбски национализъм. [1]

Исторически аспект[редактиране | редактиране на кода]

Сърбошовинизмът [2] е основа за изграждането на Великосръбската доктрина през 19 век, и „почвата“, на която тя вирее. Търси опора в средновековната сръбска държава (Рашка), и по-точно в Душановата империя, като еталон при изграждането на новата Великосръбска държава.

Териториален аспект[редактиране | редактиране на кода]

Всички територии, които са влизали в някогашната Душанова държава, се приемат за изконно сръбски (старосръбски), а населението (в частност южнославянското и по-точно българското) от тези територии е обявявано за прави сърби. Девизът е: „Където умре сърбин там е Сърбия!“

Според сръбския шовинизъм южнославянските народностни групи са сърбословенци, сърбохървати, сърбомакедонци и сърбобългари.

След краха на великосръбските аспирации към българските земи на изток в Сръбско-турската (1876) и Сръбско-българската война (1885), сърбошовинизмът насочва претенциите си към българските земи и албанските земи, останали в състава на Османската империя след Берлинския конгрес 1879 година.

С победата на Сърбия в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, сърбошовинизмът намира изражение в Кралството на Сърбите, Хърватите и Словенците, преименувано през 1929 година в Кралство Югославия, а след края на Втората Световна война в протектираната от СССР и доминирана от комунистическата партия Федеративна Народна Република Югославия, по-късно преименувана на Социалистическа Федеративна Република Югославия.

Етнически аспект[редактиране | редактиране на кода]

На различните етнически групи (българи и власи), влезли първоначално в състава на Княжество Сърбия и Кралство Сърбия, не е позволено националното самоопределение, като малцинствата са лишени от възможност за самосъхранение посредством процеса на сърбизация.

След окупацията от Сърбия на Вардарска Македония този процес се усилва, като вследствие от създаването на новото кралство той придобива под въздействие на сърбошовинизма нови причудливи и уродливи форми и спрямо новите народности (хървати и словенци), влезли в състава на държавата.[източник? (Поискан преди 18 дни)]

На 20 юни 1928 г. народният представител от Народната радикална партия Пуниша Рачич стреля срещу група хърватски народни представители и убива Павао Радич и Джуро Башарички, а също така ранява тежко председателя на Хърватската селска партия, Стиепан Радич, който на 8 август 1928 г. умира от раните си. След стрелбата в парламента, опозицията настоява за отмяна на Видовденската конституция и въвеждане на федерализма. В Загреб се провеждат големи демонстрации, като се стига до въоръжени сблъсъци с властта, последвани от множество убити.[източник? (Поискан преди 18 дни)]

Езиков аспект[редактиране | редактиране на кода]

Сръбските диалекти според Александър Белич – 1914 г.
Васка Зойчева

Южнославянските наречия (в частност българските преходни говори), които се говорят на териториите на Поморавието и Тимошко и Нишко, наречени от сърбошовинистите Стара Сърбия, също са обявени за сръбски диалекти. Под натиска на сърбошовинизма сръбските езиковеди обявяват съществуването на някакъв общ сърбохърватскословенски език, а неговият териториален обхват според тях достига до река Искър (или Янтра) на изток, и съответно Тесалия и Епир на юг.[източник? (Поискан преди 18 дни)]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Трима апостоли на сръбския шовинизъм. Глобус 91, ISBN 954-8475-08-1, 1999.
  2. Пенев, Боян. Сръбският шовинизъм. фототипно издание (1995), ISBN 954-8823-01-2, 1916.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Иван Михайлов Минчев, „Сръбски ламтежи за български земи“, София, 96 стр., 1918 година.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]