Сърбошовинизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за етническото сръбско чувство. За книгата на Боян Пенев вижте Сръбският шовинизъм.

Историко-етнографска сръбска карта - 1873 г.
Прасръбски преселения от сръбската прародина Индия през 4500 - 4000 г. пр.н.е. в Евразия и Африка според Олга Лукович-Пянович

Сърбошовинизмът или сръбският шовинизъм е обострената и крайна форма на традиционния етнически сръбски национализъм. [1]

Исторически аспект[редактиране | edit source]

Сърбошовинизмът [2] е основа за изграждането на Великосръбската доктрина през 19 век, и „почвата“, на която тя вирее. Търси опора в средновековната сръбска държава (Рашка), и по-точно в Душановата империя, като еталон при изграждането на новата Великосръбска държава.

Териториален аспект[редактиране | edit source]

Всички територии, които са влизали в някогашната Душанова държава, се приемат за изконно сръбски (старосръбски), а населението (в частност южнославянското и по-точно българското) от тези територии е обявявано за прави сърби. Девизът е: „Където умре сърбин там е Сърбия!“

Според сръбския шовинизъм южнославянските народностни групи са сърбословенци, сърбохървати, сърбомакедонци и сърбобългари.

След краха на великосръбските аспирации към българските земи на изток в Сръбско-турската (1876) и Сръбско-българската война (1885), сърбошовинизмът насочва претенциите си към българските земи и албанските земи, останали в състава на Османската империя след Берлинския конгрес 1879 година.

С победата на Сърбия в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, сърбошовинизмът намира изражение в Кралството на Сърбите, Хърватите и Словенците, преименувано през 1929 година в Кралство Югославия, а след края на Втората Световна война в протектираната от СССР и доминирана от комунистическата партия Федеративна Народна Република Югославия, по-късно преименувана на Социалистическа Федеративна Република Югославия.

Етнически аспект[редактиране | edit source]

На различните етнически групи (българи и власи), влезли първоначално в състава на Княжество Сърбия и Кралство Сърбия, не е позволено националното самоопределение, като малцинствата са лишени от възможност за самосъхранение посредством процеса на сърбизация.

След окупацията от Сърбия на Вардарска Македония този процес се усилва, като вследствие от създаването на новото кралство той придобива под въздействие на сърбошовинизма нови причудливи и уродливи форми и спрямо новите народности (хървати и словенци), влезли в състава на държавата.

На 20 юни 1928 г. народният представител от Народната радикална партия Пуниша Рачич стреля срещу група хърватски народни представители и убива Павао Радич и Джуро Башарички, а също така ранява тежко председателя на Хърватската селска партия, Стиепан Радич, който на 8 август 1928 г. умира от раните си.

След стрелбата в парламента, опозицията настоява за отмяна на Видовденската конституция и въвеждане на федерализма. В Загреб се провеждат големи демонстрации, като се стига до въоръжени сблъсъци с властта, последвани от множество убити.

Езиков аспект[редактиране | edit source]

Сръбските диалекти според Александър Белич1914 г.
Васка Зойчева

Южнославянските наречия (в частност българските преходни говори), които се говорят на териториите на Поморавието и Тимошко и Нишко, наречени от сърбошовинистите Стара Сърбия, също са обявени за сръбски диалекти. Под натиска на сърбошовинизма сръбските езиковеди обявяват съществуването на някакъв общ сърбохърватскословенски език, а неговият териториален обхват според тях достига до река Искър (или Янтра) на изток, и съответно Тесалия и Епир на юг.

Политически аспект[редактиране | edit source]

Сърбошовинизмът вследствие от Великосръбската доктрина се превръща в дръжавна политика на Княжество Сърбия и Кралство Сърбия.

През 1912 година са сключени редица двустранни международни договори между Балканските държави, насочени срещу Османската империя, оформили т.нар. Балкански съюз. Същата година избухва Балканската война, като сръбската войска се насочва през Санджак и Косово в южно направление към Вардарска Македония и Албания, окупирайки ги впоследствие.

На 14 октомври 1912 година на Каменния мост в Скопие сръбският престолонаследник Александър Караджорджевич, който е начело на сръбска армия, е посрещнат по традиция с цветя от деца от града. Сред тях е 7-годишната Васка Зойчева. На въпроса му „Каква си ти?“ („Па шта си ти?“), детето отговаря „Българка!“. Шокиран от отговора, бъдещият държавен глава не се стърпява и зашлевява шамар на момиченцето. Случката бързо се разнася и извън границите на Кралство Сърбия. Общественото мнение в България е възмутено от разигралата се срамна сцена. В недоволството се включва и "народния трибун" Иван Вазов. В емоционален изблик на чувства, той пише стихотворението „Па шта си ти?“[3]

Па шта си ти? — такъв въпрос задава
в твоя дом безочлив чужденец.
Па шта си ти? — с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец.

Па шта си ти? — туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, българино, сърбин те полага,
и чака с начумерен лик ответ.

Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец, кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.

Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой, затвор, изгнание -
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край.

Че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!

Не споменувай Лозенград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.

Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина,
ще викат с глас през всички времена:
„Тук българи са, българи от памтивека!“

—април 1913 г.

Случката повлиява за оформяне на българското обществено мнение в полза на Междусъюзническата война.

Със създаването на Кралството на Сърбите, Хърватите и Словенците, преименувано по-късно в Кралство Югославия, сръбският шовинизъм намира отчасти реализация на своите стремежи. Концептуално на държавата се прехвърлят концентрирани идеалистични надежди за продължаване политиката за налагане на Великосръбската идея, и при новите условия, над останалите народи влезли в новото кралство (впоследствие и федерация).

Тази политика, в съчетание с продължаващата сърбизация на населението и в новообразуваната държава, е сред основните причини, довели до рухването на Кралство Югославия през Втората световна война, последвано от окончателния разпад на социалистическата федерация (1991-2006), с териториален крах ѝ за Сърбия (2008), независимо от водените войни на Сърбия с Хърватска и Косово. Сърбия не посмя чрез военни действия да попречи на Македония да обяви независимост през 1991 г., и да се отдели от "федерацията".

Прояви[редактиране | edit source]

В началото на 20 век, с оформянето на двата геополитически военни блока, сблъскали се в Първата световна война, сръбската външна политика сближава все по-осезаемо позиците си с Антантата и в частност с Руската империя. Това е обусловено от обстоятелството, че сръбските външнополитически аспирации под въздействие на пансърбизма, удивиделно съвпадащ с великоруския Панславизъм, се насочени основно към Австро-Унгария (заради Босна и Херцеговина, но и поради сръбското население във Войводина, в съчетание със стремежа за обединение на хърватските и словенски хабсбургски поданици под сръбската корона) подкрепяна от великоруския империализъм.

С цел ползване на благоприятната външнополитическа конюнктура на противопоставяне за осъществяване на Великосръбската доктрина, в Сърбия се създават редица паравоенни формирования — „Народна отбрана“ (Народна одбрана, 1908), „Черна ръка“ (Црна рука, 1911), „Бяла ръка“ (Бела рука, 1912), както и „Млада Босна“.

Убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд от члена на „Черна ръкаГаврило Принцип в Сараево на 28 юни 1914 г., става формален повод за избухването на Първата световна война.

Среда[редактиране | edit source]

Сърбошовинизмът намира подходяща среда за своите идеи в Сърбия и Югославия. Идеологията му се превръща в държавна политика на Сърбия по време на управлението на Милошевич, и е сред катализаторите за избухване на кръвопролитните войни довели до разпадането на Югославия.

Сърбошовинизмът намира подкрепа, както от неокомунистическия режим на Слободан Милошевич, така и от влиятелната Сръбска радикална партия, която също се осланя в своите идеи на него.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Трима апостоли на сръбския шовинизъм. Глобус 91, ISBN 954-8475-08-1, 1999.
  2. Пенев, Боян. Сръбският шовинизъм. фототипно издание (1995), ISBN 954-8823-01-2, 1916.
  3. Бобчев, Стефан. Какво бълнуват сърбите. София, 1915.

Литература[редактиране | edit source]

  • Иван Михайлов Минчев, „Сръбски ламтежи за български земи“, София, 96 стр., 1918 година.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]