Сърбизация

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Сърбизацията или посърбване (на сръбски: србизација или srbizacija) е термин, използван за обозначаване на процеса на културна и национална асимилация на несръбското население в сръбско.

История[редактиране | редактиране на кода]

През различни периоди от историята на Сърбия, на сърбизация са подлагани предимно онези етнически групи в страната, които изповядват православието, като българите, власите, циганите, румънците и други. Макар хърватите и бошняците да са езиково много по-близки до сърбите, тези малцинства по-трудно са подлагани на сърбизация поради католическата си и мюсюлманска религия.

По време на Кралството на сърби, хървати и словенци правителството му прави опити за сърбизация спрямо българите във Вардарска Македония, като ги обявява за прави срби, а вардарския дял на Македония за Южна Сърбия.

Форми[редактиране | редактиране на кода]

Българските диалекти в Поморавието и Повардарието са обявени за диалекти на сърбо-хърватския език.[1]

Заедно с това е забранено говоренето на местния диалект в училищата и в останалите обществени дейности, като използването му е подлагано на наказания.

Във Вардарска Македония сърбизацията започва да се осъществява десетилетия преди Балканските войни, с изпращането на терористични формирования и стопански натиск, а в началото - и с помощта на Цариградската патриаршия, но заради отпора на ВМОРО и местното население успехите са ограничени и са предимно в най - северните части на областта, а след 1913 година вместо управление по Сръбската конституция е установена Военна диктатура, а терорът с хиляди жертви е допълнен със затваряне на българските църкви и училища и прогонване на обслужващите ги в България или избиването им, принудително ежедневно заклеване на децата в сръбските училища, че те и родителите им били "прави сърби", взимане на стипендианти за отглеждане и обучение във Сърбия, изпращане на колонисти, разполагани предимно в източната част на областта, с цел създаване на жива стена между Македонските Българи и свободна България, като бивши ръководители на терористичните формирования получават като подарък и цели села, по подобие на средновековните феодали, изграждане по тази граница на заграждения с телени мрежи, вълчи ями и картечни бункери и жестоки репресии срещу близките на избягалите от Вардарска Македония във България. В Титова Югославия въпреки че със създаването на "македонската нация" и налагането на така нареченият "македонски език" сърбизацията на областта официално е прекратена, последният максимално се сърбизира - чрез въвеждане на сръбски букви в азбуката, при едновременно премахване на българските ъ, ь, щ, й, ю и я заедно с буквите, премахнати и от българската азбука през 1945 година, въвеждането на сърбизми, "помакедончени" сръбски думи, замяната на български книжовни окончания и замяната им със сръбски, употребата на чуждици в сръбска редакция, използване на сръбски географски и личностни имена, научно - технически термини, използване на сръбския съюз "А ДА НЕ", вместо "Без да", на сръбски глаголи, изискващи използването на творителен падеж, използването на предлога "със" във връзка с възрастта на дадено лице, взаимстването на сръбски глаголи, термини като "погон", двусмислена употреба на сърбизми, навлизане на сръбски лични имена сред македонизираното население[2] при премахване на отсъстващите в сръбската именна система бащини имена, ниско качество на преводите на телевизионните програми - особено от тези югорепублики, където сърбохърватския е официален език както и преобладаването на сърбохърватския печат - особено развлекателния.[3]В резултат ежедневната реч в Скопие, разположената в близост до границите на СР Сърбия и СР Македония столица на последната се превръща в единствения в Европа Креолски език, получен чрез смесването на Сърбохърватския с местните Западнобългарски изрази.[4] Тази политика продължава, макар и в по - малка степен, и след независимостта на Северна Македония, част от която е наричане на филми и сериали, закупени от страни извън бивша Югославия, с имената, под които са били излъчени в Сърбия - примерно мексиканският сериал "Узурпаторката" е излъчен под името "Злобница", а турските Пепел от рози - "Изгубена чест", "Имало едно време в Чукурова" - "Горчива земя" и други. По единственият по рода си в Европа "Закон за защита на македонската национална чест" са преследвани будни българи, набедени за "сътрудници на българският фашистки окупатор" дори в окупираната от Италия и Албания Западна Македония, докато по същото време по закона не са били преследвани сърбите и сърбоманите, свързани със сътрудничелото си с Оста Четническо движение. В краят на 44 - та година Лазар Колишевски отхвърля искането на председателят на АСНОМ Методи Андонов-Ченто за връщане във Македония на 3 хиляди високообразовани македонски емигранти от България, които да помогнат за развитието и оформянето на новосъздадената република с масова неграмотност, защото били "български възпитаници", и вместо това са заселени управленски кадри и специалисти от други югославски републики и най-вече от НР Сърбия,[5]запазило сръбското влияние в областта. По време на най - активната част на македонизацията на намиращата се в България Пиринска Македония през периода 1944 - 1948 - ма дори се разпространяват в македонистките издания на БКП статии на Тито, в които се възхваляват сръбските победи при Каймакчалан, Битоля и Добро поле, довели до над 22 годишни окупация и насилствена сърбизация на Вардарска Македония.[6] Единствените жестокости на реални или измислени чужди "врагове на Македония", за които почти не се говори в югославските и Северномакедонските историография, образование, политика, медии и култура, са сръбските. [7] Сърбите също така никога не са обвинявани и във "фашизъм", за разлика от българите, албанците и дори от гърците[8], независимо от факта, че Белград става първата европейска столица, обявена от нацистите за юденфрай. Още от началото на 70 - те години в СР Македония започва възстановяване на сръбските военни паметници, посветени на загиналите сръбски войници в областта през Балканските и Първата световна войни, воювали за областта като за "Южна Сърбия", докато паметниците на българите, борили се против сръбските окупация и насилствена сърбизация на Македония като Мара Бунева са разрушавани, и дори българските войници, загинали при прогонването на Вермахта от Вардарска Македония през есента на 44 - та са изровени от гробовете им и са положени в костница във Ниш, в СР Сърбия.[9]Сръбската църква обаче не прекратява официалните опити за сърбизация за Вардарска Македония до 2002 - ра, когато на основание на споразумение, подписано с 3 -ма владици от Македонската църква създава в състава си автономна "Православна охридска архиепископия", присвоявайки като "сръбска" Охридската архиепископия, чийто глави са били титулувани "Архиепископи на цяла България". Проблемът е частично решен едва когато на 24 май 2022 - ра година Сръбската православна църква признава автокефалията на Македонската.

Същевременно в Западните покрайнини са намалявани часовете по български език, като те са по - малко от тези, предназначени за изучаване на езици за международно общуване [10], забранявани са българските окончания на фамилиите на жените, затваряни са родилните отделения, и по този начин българите са принуждавани да се записват като сърби при раждане в други места във вътрешността на Сърбия. Процесът на сърбизация на българите в Западните покрайнини продължава почти до началото на 21 век, когато пада режима на Слободан Милошевич, който провежда националистическа политика. По модела на македонизацията на българското население в Повардарието, в опитите си да наложат друга национална принадлежност на българите в Западните покрайнини, се правят опити от властите да ги обявят за шопско или торлашко малцинство. За целта на сцената на Царибродското читалище са представяни театрални представления от български класици на „шопски език“. Опити за такава дебългаризация са осъществявани и в Северозападна България.[11] Сръбското правителство твърди за наличието на до 20 хиляди сърби в Родината ни, а през 95 - та режима на Слободан Милошевич дори повдига въпроса за техните "права" до ООН.[12]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Friedman, V. (1985) „The sociolinguistics of literary Macedonian“ in International Journal of the Sociology of Language. Vol. 52, pp. 31 – 57
  2. СЪРБИЗИРАНЕ НА МАКЕДОНСКИЯ КАЗИОНЕН “ЛИТЕРАТУРЕН ЕЗИК”(ЧАСТ ПЪРВА.)
  3. СЪРБИЗИРАНЕ НА МАКЕДОНСКИЯ КАЗИОНЕН „ЛИТЕРАТУРЕН ЕЗИК”(ЧАСТ ВТОРА)
  4. Multilingualism and the disputed standardizations of Macedonian and Moldovan. // Standard languages and multilingualism in European history. John Benjamins Publishing, 2012. ISBN 9789027273918. с. 312.
  5. Комунистичкиот отпор кон македонска емиграција: Зошто Ченто сакал да врати 3 000 македонски емигранти од Бугарија?
  6. Националният въпрос в Югославия в светлината на народоосвободителната борба
  7. Арсим Зеколи: "Откритата омраза на Македония срещу българите е от чувство за малоценност"
  8. НОВ ЧИН НА ГРЧКИ ФАШИЗАМ
  9. Коста Църнушанов: "Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него", Университетско издателство "СВ. Климент Охридски", София, 1992, стр. 444 - 445
  10. www.un.int, архив на оригинала от 4 септември 2003, https://web.archive.org/web/20030904210226/http://www.un.int/bulgaria/Official_Reports/Human_Rights/National_Minority/49-455.htm, посетен на 2007-05-10 
  11. Експерт пред Lupa.bg: Американски, сръбски и руски агенти работят у нас за Северна Македония
  12. в. „Македония“, Година 6, брой 15 (234), 18 – 25 април 1995 г., стр. 1 и 5

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Македония“         Портал „Македония