Шопи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Преходни говори на българския език, заемащи около половината от Шоплука (картата не показва целия Шоплук, останалата му част се намира в Централно-западна и Северозападна България); тази карта противоречи на картата на Йован Цвиич, който е спестил шопски територии от Сърбия и е определил значително количество територии на етнографската група македонци като територии на шопите
Райони, населени със шопи, според Йован Цвиич
Шоп от Трънско
Шопска носия от Софийско, 1924
"Бедни, но щастливи — току-що сгодени младоженци", сп. „Нейшънъл Джиографик“ 1915
Старинна шопска носия от Елинпелинско
"Шопско хоро", картина от Иван Мърквичка

Шопите са българска етнографска група в днешна Западна България, Източна Сърбия и в Североизоизточна Република Македония, говореща западни български говори. В Сърбия и Република Македония почти всички шопи са асимилирани и имат сръбско и македонско национално самосъзнание.

Областта, която населяват шопите, се нарича Шоплук или Шоплък, понякога Шопско. Възможно е шопският диалект да е сходен с литературния македонски език в по-голяма степен, отколкото със стандартния български език, защото македонците заедно с шопите са българските етнографски групи, говорещи западните диалекти на българския език.

През 19 век са изказвани различни спекулативни хипотези за небългарския произход на шопите, като произлизащи от разселени по тези земи съюзни на българите народи — в частност печенеги и особено по време византийското владичество и на Втората българска държава, но това са само хипотези без други податки. Действително във византийските източници има данни за заселването в началото на 11 век на остатъци от печенежкото племе Чомпи в шоплука[1], но те бързо са асимилирани от местното българско население и след това не се споменават в изворите. В последно време траколозите установиха с положителност, че в Софийското поле и оградните му планини е живяло тракийско племе серди, което по-късно се смесва и асимилира от славянските маси, като запазва свои отлики в бита, културата и говора. Наследници на това племе серди са днешните шопи (Маринов, 1978)[2] .

Етнографски граници[редактиране | edit source]

Етнографите делят шопите на Голям и Малък Шоплук, според други общността се разделя на Бял и Черен Шоплук.

Голям Шоплук[редактиране | edit source]

Големият Шоплук обхваща земите на запад от долното течение на Искър, минавайки през Врачанско, Монтанско, Ломско, Видинско, продължава на юг през Пернишко, Софийското поле(в самия град София диалектът е изчезнал), Ботевградско, Пазарджишко(частично), Самоковско, Радомирско, Дупнишко, Кюстендилско, след което преминава в Република Македония и обхваща Паланечко, Кумановско, после се отправя на север по река Южна Морава в днешна Сърбия и обхваща Вранско, Лесковско, Пиротско, Нишко (Поморавието), Гургусовско, Зайчарско (Тимошко). Големият Шоплук обхваща всички места от Малкия Шоплук.

В този район етнографите очертават по-малък Шоплук, често наричан и "Същински Шоплук".

Малък Шоплук[редактиране | edit source]

При Малкият Шоплук липсват редицата от големи градове, той обхваща Софийското поле, Елинпелинско, Самоковско, Свогенско, Годечко, Сливнишко, Царибродско, Трънско, Брезнишко, Пернишко и Радомирско. Малкият Шоплук се характеризира с всички черти, които в по-голяма или в по-малка степен са налице и в големия.

Названия и самоназвания[редактиране | edit source]

Според някои изследвания на Шоплука, датиращи от началото на 20-ти век, името "Шопи" идва от тоягата, която местните хора, предимно скотовъдци, използвали като основно оръдие на труда. И днес в България едно от названията на хубава дървена пръчка, дълга около човешки бой е "сопа".

В различните райони на Шоплука шопите са наричат по различен начин. В Стара София и в Софийското поле — полянци (не следва да се бъркат с полянците-хърцои), в Трън и околията — знеполци, в Пернишко и Брезнишко — граовци, в Радомирско — мрачани, в Дупнишко - кекавци, в Поморавиетонишавци, от двете страни на Стара планинаторлаци, в Северозападна Република Македония — шаренодрешковци.

Говор[редактиране | edit source]

Ненаучно шопските говори са наричани шопски диалекти. В диалектоложки смисъл обаче в рамките на шопската етнографска група се говорят няколко различни диалекта на българския език, всеки носещ името на града си. Всички те са част от западните български говори и притежават общи черти, които ги обединяват като "шопски" като използването при всеки един диалект на фразата "че" вместо "ще", същото използване на "ке" вместо "ще" обединява етнографската група македонци при всички техни диалекти. В източната част на Шоплука диалектите са част от югозападните и северозападните говори, а в западната — на преходните говори:

Опити за обособяване[редактиране | edit source]

Независимо от националното съзнание на шопите в България, Сърбия и Република Македония, те представляват една обща етнорегионална група с еднакъв песенен и танцов фолклор.

Шопите в Сърбия са подложени на силна сърбизация и дори има опити за отделянето им в отделна народност. Страхувайки се хората от окупирания Шоплук в Сърбия да започнат отново да обявяват българското си самосъзнание, централната сръбска власт преди дори ги е обявявала за шопско или торлашко малцинство. В Цариброд на сцената на местното читалище се изнасят театрални представления от българите на "шопски език" — всъщност на сърбизиран вариант на местния диалект.

Фолклор[редактиране | edit source]

Трудният характер и диалектът (шопско-граовски говор) на този тип българи си е намерил място в прекрасния фолклор, който е създал. Най-бързото хоро на Балканите е засечено в Област София. При все на всичко шопът се е научил да танцува уникално. Хем бързо, хем с някакво странно "натрисане" което прави както женското, така и мъжкото хоро темпераментно и неповторимо. В песните трудно можеш да намериш история с тъжен край, повечето песни са оптимистични с поставен в началото проблем, който се разрешава в края. В цялото шопско землище има една мелодия, използвана от всички. Това е тъй наречената "Марковска" мелодия.

Има десетки песни с различен текст, но с една и съща мелодия — Марковската. Примери за такива песни "Жалба пише, жална България", "Море запали се Янина планина", "Марко коси трева детелина" и много други. В шопската фолклорна област много добре се е запазило народното двугласно пеене. Дори в днешната Бистрица — селище в полите на Витоша планина до София, още се пее дори и тригласно. Самата група от жени, нарекли се "Бистришките баби", е донесла на страната ни много успехи. Тригласното пеене на бистричанки е под закрилата на ЮНЕСКО, още едно доказателство за уникалността на българския фолклор като цяло.

Шопските песни са с малък тонов обем. Пеят се на два гласа. Първият пее мелодията, а вторият "лежи" (нарича се "исо" глас). Двата гласа образуват интервал "секунда", затова песние звучат остро, рязко, открито. Шопските хора̀ са буйни и темпераментни.

Източници[редактиране | edit source]

  1. История на България, Том 3: Втора българска държава, Издателство на БАН, София 1982, с. 64-65.
  2. http://www.promacedonia.org/nk_etno/nk_3.htm

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]