Тимошко

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Тимошко на картата на Сърбия

Тимошко (на сръбски: Тимочка Крајина или Timočka Krajina, румънски: Valea Timocului или Timocul) е историко-географска област в Източна Сърбия, разположена по течението на река Тимок, на границата с България и Румъния. Според последното преброяване през 2002 в Тимошко живеят 284 112 души.

География[редактиране | edit source]

Тимошко от сателит

Областта Тимошко в общи линии се покрива с територията на днешните сръбски окръзи Борски и Зайчарски. Източната граница на областта е Стара планина (българо-сръбската граница), северната - река Дунав, западната минава по планините Мироч, Велики Гребен, Дели Йован, Кучай, Рътан, Слемен, а южната по Свърлишката планина. Така в Тимошко от север на юг влизат областите:

Така от Борски и Зайчарски окръг извън Тимошко остават областта Поречко или Община Майданпек, която принадлежи към Подунавието и Община Соко баня, която принадлежи към Поморавието.

В Сърбия областта е наричана Тимошка Крайна, като се приема, че Неготинска Крайна е само част от Тимошка Крайна.

В България с Крайна се обозначава единствено областта между планината Дели Йован и Дунава - тоест Неготинско.

Румънското разбиране на областта изключва южните части (Княжевацко) и добавя Видинско на изток и Пожаревацко на запад, предвид разпространението на власите в Сърбия и България.

История[редактиране | edit source]

Белградския пашалък с Шумадия и анексираните територии през 1831-1833

Средновековие[редактиране | edit source]

През Средновековието Тимошко е част от Византия и от българската държава. След 6 век в областта се заселват славяни от българската група, наречени тимочани. Според Васил Златарски Тимошко е включено в състава на България при хан Тервел. [1] През 10-11 век главен център на южната част на Тимошко е град Свърлиг. В грамота на византийския император Василий II Българоубиец от 1019 година Свърлиг е отбелязан като селище в Нишката епископия на Охридска архиепископия (патриаршия)[2].

През 1279 година в град Свърлиг е съставено така нареченото Свърлижко евангелие — единственият извор, от който се установява истинското име на цар Ивайло, наричан от византийските автори с прякорите му Лахана и Бърдоква. След 90-те години на 13 век и завладяването на Браничевско от крал Стефан Драгутин Тимошко се превръща в гранична област на България. В горното течение на Търговищки Тимок, край село Долна Каменица се намира средновековна църква, в която са запазени изображения на български аристократи от началото на 14 век. При образуването на Видинското царство Тимошко влиза в състава му и споделя съдбата му. През 1365-1369 година както и останалите части на Видинското царство, Тимошко е под унгарска власт. През 1408-1413 година Тимошко е един от центровете на съпротивителното движение на българите под водачеството на братовчедите Константин ІІ ( син на Иван Срацимер ) и Фружин ( синът на Иван Шишман ).

Османска власт[редактиране | edit source]

По време на Османското владичество районът административно принадлежи към Видин. През 15 век редица селища запустяват. Още по-голямо запустяване на района става по време на австро-турските войни от края на 17 и началото на 18 в. Тогава в северната част на областта се увеличава броя на влашкото население - преселници от Влахия и Трансилвания, привлечени от турците като гранично население ползващо се с повече свободи. Приблизително по същото време в Тимошко се преселват и българи от Тетевенско ( в Зайчар, село Голям извор (днес Велики извор), Гърлян и други), както и известен брой бежанци от Косово, които заселват обезлюдените райони. В периода 1717-1739 г. част от Тимошоко - района на Черни Тимок (Църна Река) влиза в състава на Мало Влашко (Северинския Банат) от Австрийската империя, по силата на победния за Хабсбургската монархия Пожаревацки мир, заедно с целия Смедеревски санджак (Белградски пашалък). Но последвалото поражение на Австрия, възстановява старото положение съгласно Белгарския мир от 1739 г. Нова вълна от българи напущат домовете си и се установяват в Австрийската империя. В края на 18 в. Белградския пашалък е разделен между четирима еничарски паши, които управляват като самостоятелни господари, а във Видинския санджак се установява Осман Пазвантоглу (еничарин от босненски поризход).

През 1805-1812 година по време на Първото въстание в Белградския пашалък и Руско-турската война 1806-1812 г. населението на областта активно участва във въстанието и подпомага сръбските въстаници и руските войски във/от Влашко. В хода на въстанието през 1807 г. с помощта на Видинския митрополит се провеждат преговори между Кара Георги и турците на острова Ада-кале (днес е погълнат от водите на хидровъзела " Джердап "). В този момент сръбският вожд е склонен и се съгласи земите му да стигат до р.Велика Морава, а Тимошко, Кюприйско и Пожаревацко да се върнат на Турция. Даже сърбите наричат тази територия "Горна България".

В района на Църна река, дори за известно време османските части са прогонени. Най-известен водач на местните българи от това време е Хайдут Велко. Той действа в пряка координация с българсикте воеводи от Поречко (Миленко Стайков/ич) и Пожаревацко (Петър Дорянец). По-малко известни български въстаници са Стефан Сингелич от с.Войска, поп Радослав, Милислав. Тъй като Миленко, Петър и Велко замислят бунт срещу Кара Георги и отделянето на българските земи източно от р.Велика Морава, в последвалото нападение над Неготин от турците, умишлено Велко е оставен сам и не получава помощ от Шумадия. В резултата на това града е превзет, а Велко загива в бой с турците. Така турците си връщат целия Видински санджак.

Кодификаторът на модерния сръбски език Вук Караджич отбелязва присъствието на българи в Тимошко:

Бугари сви око Тимока славе Никољ-дан и осим крснога колача, коjи се сиjече као и у срба, сваки умиjеси по jедан велики сомун, у коjи се метне по читав шаран“

(Всички българи около Тимок славят Никулден и освен кръстния колач, който се реже както и у сърбите, всеки омесва по един голям самун, в който се хвърля цял шаран).[3]

Българският произход на Велко днес се премълчава от Сърбия, но на времето сръбския народ го е възпял в една народна песен с думите: "Хвала тебе Велко, бугарски витязин, твоjа сабjа сече свуде турски глави"!

В Сърбия[редактиране | edit source]

През 1833 година Тимошко е отстъпено от Османската империя на създаденото на територията на Белградския пашалък през 1830 Княжество Сърбия. Повод за това е голямо въстание на българите в района, избухнало след подстрекателства на сръбски емисари. Следва да се отбележи, че до 1833 година Тимошко, за разлика от по-голяма част на Поморавието, никога не е било част от първата сръбска държава Рашка. Присъединяването на областта е подпомогнато от Русия. Руският емисар к-н Коцебу е изпратен като председател на смесената сръбско-турска комисия за определяне на новата граница. Русия желае Сърбия да получи тази област по стратегически причини. Тимошко е единственият район през който руските войски намиращи се на територията на Влахия биха могли пряко да достигнат до Сърбия. Въпреки че в първоначалния руски проект границата е трябвало пряко да следва р.Тимок, чрез подкупи на комисията, сърбите успяват да получат и гр.Гургусовъц (сега Княжевац).

След 1833 година започват процесите на културна и икономическа интеграция на района със Сърбия и асимилация на българското население. През втората половина на 19 век започва експлоатацията на медните рудници край Бор.

Родом от Тимошко, село Велики извор, е големият сръбски политик Никола Пашич, по произход българин. Родом от Зайчар е и известния сръбски политик-социалист и член на Омладината Светозар Маркович. Двамата видни и известни сръбски политици са сред основавателите и водачи на най-популярната сръбска партия до образуването на Югославия след края на Първата световна война - Народната радикална партия. Родом от Зайчар е и известния български политик и председател на Поморавския народо-просветен комитет академик Сава Дацов.

В 1873 г. унгарският пътешественик Йожеф Сабо преминава през областта и отбелязва че "славянското" население е българско, а не сръбско. Публикацията на Сабо предизвиква протест на сръбския посланик в Австро-Унгария.

В навечерието на Освободителната война княз Черкаски съставя карта на българския етнос на Балканите, като отбелязва, че източно от река Велика Морава живеят българи, а не сърби.

През 1883 г. Пашич вдига въстание в Тимошко известно като Зайчарска буна насочено срещу режима на крал Милан (предходната 1882 Милан приема символично в Жича титлата крал подобно на първия сръбски коронован там крал Стефан Първовенчани). След потушаване на въстанието, голяма част от въстаниците намират убежище в България, сред тях е и самият Пашич.

По време на Първата световна война, Тимошко, заедно с цялото Поморавие, от Пожаревец до Призрен и Прищина (Косово) са включени по силата на Тайната българо-германска спогодба към Царство България. Тук българските власти намират едно етнически аморфно население с примеси от власи, с все още жив спомен за българския си произход.

През 1919 година територията на Тимошко се разширява, тъй като съгласно Ньйоския договор от 1919 година към Сърбия са включени Западните покрайнини, в които влизат осем села от Кулска (171,9 кв.км.) и едно от Видинска околия (16,7 кв.км.).

Население[редактиране | edit source]

Според последното преброяване през 2002 в Тимошко (окръзите Борски и Зайчарски) живеят 284 112 души, като от тях:

Езици[редактиране | edit source]

Населението на Тимошко от Свърлиг до Зайчар говори торлашки диалект, от Зайчар до Неготин на стандартен сръбски език. Във всекидневната си реч власите в Тимошко говорят на влашки. И те както и останалото население използва стандартния сръбски само при формална комуникация. В процес на изчезване е източнобългарският тетевенски говор в Зайчар, Велики извор, Гърлян и други селища, принос за което има и капитулантската политика на Българската държава след 1944 година, която продължава и след 1990 година

Стопанство[редактиране | edit source]

Тимошко е регион, в който е развита минната промишленост, център на която е Бор и Майданпек. Тук се добива мед и злато. Често, поради остарялата технология, мините в Тимошко замърсяват водите на Тимок и Дунав, като изхвърлят в тях отпадните води при преработването на рудата.

При Железни врата на Дунава са изградени хидроенергийните възли Джердап I и Джердап II.

Вижте също[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Златарски, Васил. История на българската държава през средните векове. Том I., История на Първото българско царство. Част I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852), С. 1918, с. 253
  2. Иванов, Йордан. Български старини из Македония, С. 1931, с. 553
  3. „Српски рјечник истумачен њемачкијем и латинскијем ријечима, У Бечу, 1852. стр. 306.

Литература[редактиране | edit source]

  • Сава Живков Дацов. „Зайчар и неговото население“. Периодично списание, кн. VIII-IX, 1884 година.
  • Тихомир Павлов. „Българите в Моравско и Тимошко. История, език, нрави, обичаи, поверия, борби и очаквания. Днешният моравчанин. (С 2 факсимилета, 18 клишета и 1 карта)“. София, Издание на Комитет на Западните покрайнини, 1931 година[[1]].
  • Тихомир Павлов. „От Тимок до Морава, Битови и езикови изследвания на моравските българи. С приложение "Типът и езика на моравския българин в новата сръбска литература"“. София, печатница "Балкан", 155 стр., 1918 година.
  • Тихомир Павлов. „Подвизите на хайдут Велко и съдбата на българщината в Моравско“. 28 стр., 1931 година.
  • Анастас Иширков. „Западните краища на българската земя. Бележки и материали“. 1915 година, преиздадена, София, издателство "Сибия", библиотека "Вечните книги на България", 94 стр., 1996 година[[2]].
  • Гаврил Занетов. „В Сръбско и Хърватско“. 1898 година.
  • Гаврил Занетов. „Българското население в средните векове“. 1902 година[[3]].
  • Гаврил Занетов. „Западните предели на българската народност“. 1916 година.
  • Гаврил Занетов. „Западни български земи и Сърбия“. 1917 година[[4]].
  • Научната експедиция в Македония и Поморавието - 1916. София. 1993 г. [[5]]
  • Стоян Райчевски. „Нишавските българи“. ИК „Балкани“, София, 2004.
  • Живко Войников . "Българският северозапад, Косово, Поморавието и Тимошко като българско пограничие. (в памет на Гаврил Занетов, бесарабски българин и най-ревностен изследовател на Българския Северозапад) - 2009 г. (електронна версия)"[[6]].
  • П.Цветков. Един забравен български край - Тимошко.[[7]]

Външни препратки[редактиране | edit source]