Сърбомани

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Карта на сръбските земи от 1828 година от Димитрие Давидович издадена във Виена. Границата на югоизток е маркирана в червено. Според тогавашните сръбски виждания в днешните Косово, Македония, Източна Сърбия и Санджак няма сърби.
Карта на сръбските земи от 1853 година от проф. Константин Дежарден издадена в Белград. Дежарден изготвя първата карта за употреба в Сърбия. Според тогавашните сръбски виждания в днешните Косово, Македония и Източна Сърбия няма сърби.
Карта на сръбските земи от Милойко Веселинович от 1878 година. Етнографските граници на сръбското землище са изнесени далеч на юг и на запад и обхващат териториите смятани дотогава от сърбите за заселени с българи, албанци и други народности, като Косово, Македония, днешна Източна Сърбия и дори днешна Западна България.
Карта със сръбски национални претенции на Милош Вилоевич от 1873 година. Картата обхваща Косово, Албания, Македония, днешна Източна Сърбия и дори Западна и Централна България.

Сърбомани (на македонска литературна норма: Србомани) е термин, използван в България и Република Македония за обозначаване на онези жители на географските области Македония и Поморавието, които имат български етнически произход, но които са избрали сръбството за своя национална ориентация. Така терминът е синонимен на сърбеещи се. В Република Македония често, а понякога и в България, се използва и терминът сърбофили (на македонски книжовен език Србофили). В Сърбия за тези хора се използва терминът южни сърби или южносърбиянци. До средата на 19 век липсва агресивен сръбски национализъм и Сърбия няма претенции към земите, които не са населени със сърби в югоизточна посока, като не смята Косово, Македония и Поморавието за населени със сърби.

Поморавие[редактиране | редактиране на кода]

Сърбоманството се появява в Поморавието в средата на 19 век и е плод на Великосръбската доктрина и усилена сръбска културна пропаганда.[1] До 60-те години на века, официалните сръбски власти смятат населението в Нишкия санджак за българско и така го отразяват в официалната преса, на географските карти и в литертурата. По същия начин то е отразено и в османските документи, като попада в обхвата на Българската екзархия след създаването й. След изготвянето на т.нар. начертание от Илия Гарашанин през втората половина на века започва да се прокарва идеята да бъде изградена голяма южнославянска държава, под сръбска опека. Тогава се появяват сръбските претенции към областите на Ниш, Пирот, Трън, Брезник, Кюстендил, Радомир, Самоков, София, Видин. По-късно през Освободителната война в края на 1877 г. сръбските войски бързо заемат Куршумлия, Лесковац и Пирот, след което и районите на Царибродско, Трънско, Брезнишко, Кюстендилското, Босилеградско, като установяват там сръбска администрация чак до май-юни 1879 г. Впоследствие след многократни дипломатически покани да се изтеглят са изтикани насила от руските войски до границата определена с Берлинския договор, дал Нишко с Пирот на Сърбия. В Сръбско-българската война 1885 г. сърбите отново нахлуват, с претенции за Западна България, но за дни са напълно разбити от българската войска. Така в териториите от Българското землище, в които османската власт е премахната, но влизат в границите на Княжество Сърбия, в относително кратък период от време побеждава сръбската национална идентичност. В райони в днешна Западна България, които след края на 1877 г. посрещат сръбски войски, преживяват период на сръбска управа, но съгласно решенията на Берлинския конгрес са отстъпени на Княжество България, до средата на 80-те години на 19-ти век селското население продължава все още да храни известни просръбски симпатии и да е резервирано спрямо българските институции. Все пак българската победа в Сръбско-българската война и продължилата устойчиво дейност на българските държавни институции водят до утвърждаването там на пълноценно българско национално съзнание още през втората половина на 80-те години. Успешността на протеклия относително бързо период на изграждане на българско национално съзнание там се доказва от Западните покрайнини, които влизат в границите на Княжество (Царство) България от 1879 до 1918 г., но впоследствие стават част от Югославия. Устойчиво създадената българска национална идентичност през тези няколко десетилетия в тази част от днешна Източна Сърбия, се оказва съдбоносна и води до съществуването там и до днес на българско малцинство.

Македония[редактиране | редактиране на кода]

Сърбоманията се появява в Македония в края на 19-ти век и също е плод на Великосръбската доктрина и въоръжена пропаганда.[2] След разпадането на Османската империя в началото на 20-ти век, част от териториите населени от българския народ, попадат под контрола на Сърбия. Процесът на обособяване на македонските славяни от българския етнос е частично в резултат на асимилаторската политика на Кралство Югославия провеждана в т. нар. Вардарска бановина между двете световни войни. Местните български черкви и училища са затворени или превърнати в сръбски, а свещениците и учителите малтретирани и прогонени в България. Всякакви чувства или изява на българска национална принадлежност са преследвани жестко от властите. Все пак, според редица изследователи до 1945 година населението в региона е предимно с българско самосъзнание, като липсват масови прояви на македонска национална идентичност.[3][4][5][6][7][8][9] След Втората световна война и създаването на Народна република Македония, като федеративна част от Югославия започва популяризирането на идеите на македонизма, което води до изграждане на нов македонски етнос. Така в СФРЮ относително успешно се формира ново национално съзнание и се кодифицира нов език. Фактът, че за разлика от довоенна Югославия, ЮКП дава на местното население повече свобода, създава положителна нагласа сред широките маси. Така вече вместо южни сърби, регионалното етнографско име – македонци, се фаворизира като национално. Днес в България като сърбомани най-често са обозначавани хората в Република Македония, приемащи безусловно македонизма за своя национална доктрина. Това са онези представители на македонската нация, които отричат българските си корени, и чиято идентичност се изгражда на базата на силна българофобия и нескрита сърбофилия.

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Борби за запазване на единството на българската нация 1878-1893, Добрин Мичев, Македонски научен институт, Акад. изд. проф. Марин Дринов, 1994, стр. 85.
  2. Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. Унив. изд. "Св. Климент Охридски", София, 1992.
  3. Between Past and Future: Civil-Military Relations in Post-Communist Balkan States by Biljana Vankovska, 2003, ISBN 1860646247, page 270.
  4. Yugoslavism: histories of a failed idea, 1918 – 1992, Автор Dejan Djokić, Издател C. Hurst & Co. Publishers, 2003, ISBN 1850656630, стр. 119.
  5. The struggle for Greece, 1941 – 1949, Автор Christopher Montague Woodhouse, Издавашство C. Hurst & Co. Publishers, 2002, ISBN 1850654921, стр. 67
  6. Mediterranean politics, Volume 1, Author Richard Gillespie, Publisher Fairleigh Dickinson University Press, 1994, ISBN 0838636098, стр. 90.
  7. Who are the Macedonians?, Автор Hugh Poulton, Издавашство C. Hurst & Co. Publishers, 1995, ISBN 1850652384, стр. 101.
  8. Eastern Europe: politics, culture, and society since 1939, Автор Sabrina P. Ramet, Издател Indiana University Press, 1998, ISBN 0253212561, стр. 160.
  9. The Macedonian Question: Britain and the Southern Balkans 1939 – 1949 Oxford historical monographs, Автор Dimitris Livanios, Издател Oxford University Press US, 2008 ISBN 0199237689, стр. 179.
     Портал „Македония“         Портал „Македония