Книга

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Книги

Книгата е набор от писмени, печатни, илюстрирани или бели листи, изработени от мастило, хартия, пергамент или други материали, закрепени заедно с шарнир от едната страна. Хартиен лист в рамките на една книга е един лист, а всяка страна на листа е една страница. Писмен текст или илюстрирани страници в електронен формат са електронна книга или е-книга.

Книгите са произведения с литературно съдържание. В библиотечните и информационни науки една книга се нарича монография, за да се разграничи от серийните периодични издания, като например списания, журнали и вестници. Основата на всички писмени творби, включително книги е литературата. В романите и при някои други видове книги (като например в биографиите) една книга може да бъде разделена на няколко големи секции, наричани също книги (Книга 1, Книга 2, Книга 3 и т.н.) Запален читател на книги се нарича библиофил или разговорно книжен плъх.

Магазина от където книгите се купуват и продават се нарича книжарница. Книгите могат да бъдат вземани назаем от библиотеки. Гугъл е изчислил, че от 2010 г. насам приблизително 130 милиона уникални заглавия са били публикувани в интернет. [1]

История на книгата[редактиране | редактиране на кода]

Античност[редактиране | редактиране на кода]

Шумерско клиновидно писмо върху глинена плочица 2400-2000г.пр.н.е.

Когато писмеността е създадена от древните цивилизации се е пишело върху почти всичко от камък, глина, дърво, кора до метал. Проучването на такива надписи формира по-голямата част от историята на писмеността. Изучаването на надписи е известно като епиграфика. Азбуката се появила в Египет. Древните египтяни често пишели на папирус - растение, отглеждано по поречието на река Нил. Първоначално думите не били отделени една от друга ("scriptura continua") и пунктуация все още нямало. Текстове се пишели от дясно наляво, от ляво на дясно, а дори и така, че редуващи се редове да се четат в противоположни посоки. Техническия термин за този вид писане се нарича "бустрофедон", което буквално означава "волска повратна" за начина, по който един земеделски производител кара вол да оре нивите си.

Плочица[редактиране | редактиране на кода]

Плочицата е сравнително здрав писмен носител, подходящ за ежедневно транспортиране и писане. Глинените плочици са равни и сухи парчета глина, която лесно може да се носи и обработва с навлажнено острие за писане или т.н.стилус. Те са били използвани като писмено средство за писане с клиновидно писмо в рамките на бронзовата епоха и желязна епоха.

Восъчните плочици са дървени дъски, покрити с достатъчно дебело покритие от восък върху които се пишели знаците със стилус. Те били нормален писмено материал в училищата, в областта на счетоводството, както и за водене на записки. Те имали предимството да се използват многократно: восъкът се разтапял и се получавала пак празна страница. Обичаят на свързване на няколко плочици восък заедно (на римски pugillares) е ранния предшественик на съвременната книга (т.е. кодекс)[2]. Етимологията на думата кодекс (блокче от дърво) подсказва, че води началото си от дървени восъчни плочици.[3]

Свитък[редактиране | редактиране на кода]

Египетски папирус показващ бог Озирис и претеглянето на сърцето.

Папирус е дебел подобен на хартия материал, получен чрез тъкане стъблата на растението папирус, а след това се ударя върху тъкания лист с чуко-подобен инструмент е бил използван за писане в Древен Египет най-рано през Първата династия, въпреки че първото доказателство затова идва от счетоводните книги на цар Нефертити Какаи от Петата династия (около 2400 г. пр.н.е.)[4]. Листове папирус слепени заедно образуват свитък. дървена кора от липа както и други материали също били използвани[5].

Според Херодот (История 5:58) финикийците донесли писменността и папируса в Гърция около 9-10в. преди н.е. Гръцките думи за папирус като материал за писане (biblion) и книга (biblos) идват от името на финикийския пристанищния град Библос чрез който бил изнасян папирус в Гърция[6]. От гръцкия език произхожда и думата том (на гръцки: τόμος), което значи част или том и от там се използвало и за ролка папирус. Думата tomus била използвана от римляните със същото значение като думата volumen.

Независимо дали от папирус, пергамент, хартия свитъците били доминираща форма на книгата в елинистката, римската, китайската, еврейската и македонската култури. По-модерния формат на книгата като кодекс превзема римския свят през късната античност, но формата книгата като свитък продължава много по-дълго в Азия.

Кодекс[редактиране | редактиране на кода]

Китайска бамбукова книга "Изкуството на войната" отговаря на съвременното определение за кодекс

Исидор Севилски (починал 636г.) обяснява възникналата връзка между кодекс, книга и свитък в своята Епитомология (VI.13) така: Кодекса е съставен от много книги, а една книга е съставена от един свитък. Той се нарича метафорично кодекс както стволовете(кодекс) водят началото си от едно дърво или лоза както ако бяха греди, защото съдържа в себе си множество книги, така да се каже на клонове. Кодекса (в наше време) е първото хранилище на информация, което съвременните хора биха разпознали като "книга": листи с еднакъв размер, свързани по някакъв начин, по протежение на един ръб, които са проведени между две корици, направени от някакъв по-здрав материал. Първото писмено споменаване на кодекса като форма на книга е от Марк в неговия Apophoreta CLXXXIV в края на първи век, където той хвали неговата компактност. Въпреки това кодекса никога не придобил широка популярност в езическия елинистичен свят, а само в рамките на християнската общност получил широка употреба[7]. Промяната станала постепенно факт през 3-4в. както и причините за приемане на кодекса като писмена форма- форматът е по-икономичен, тъй като могат да се използват и двете страни на писмения материал, а и е преносим, лесен за разглеждане и е лесен за скриване. Книгата-кодекс е много по-лесно за четене, за намиране на страницата, която искате и за прелистване. Християнските автори искали по този начин да се разграничат техните писания от езически и юдейски текстове, написани на свитъци. След появата на кодекса металните книги изисквали по-малки по размер метални страници, вместо невероятно дългото, постоянно превъртане на металните листове. Освен това книгите можели вече по-лесно да бъдат съхранявани на повече компактни места или рамо до рамо в строга библиотека или търговска площ.

Книгата в познатия ни днес тип кодекс се появява в началото на Средновековието. Тя е съставена от голям брой подобни на тетрадки ко̀ли, подвързани заедно. Първоначално всички са писани на ръка върху обработени животински кожи (пергамент). Това е позволило те да се съхранят дълги години и някои от тях са голяма ценност. Например Кодекс Гигас е средновековен ръкопис, съхранен до наши дни, който продължава да бъде най-голямата по-размер книга. Създаден е през 13 в. в един бенедиктински манастир в Чехия, а днес се съхранява в националната библиотека в Стокхолм.

Ръкопис[редактиране | редактиране на кода]

Падането на Римската империя през 5-ти век от н.е. станало свидетел и на последвалия културен упадък на Древен Рим. Папируса станал труднодостъпен поради липса на контакт с Египет и пергамента, който бил използван в продължение на векове се превърнал в основен материал за писане. Манастирите пренесли латинския писмен език от Древен Рим. Писателя и учен Касиодор в манастира Вивариум (основан около 540г.) наблягал на значението да се копират писмените текстове[8]. В книгата Правила на Свети Бенедикт светеца Св. Бенедикт (завършена около средата на 6 век) насърчил четенето на книги[9]. В Правила на Свети Бенедикт (глава XLVIII) се отменили определени часове за четене, което силно повлияло намонашеската култура през Средновековието и е една от причините, поради която духовенството било преобладаващото мнозинство от читатели. Традицията и стила на Римската империя все още доминирали, но бавно се очертал образа на средновековната книга на културата.

Преди изобретяването на книгопечатането, основният начин за разпространяването на писменото слово е копирането му на ръка – ръкописът. През Средновековието ръкописните книги са изработвани в специални работилници наречени скриптории, обикновено в манастирите. Написването на текста и украсата са дело на монаси-калиграфи (краснописци), специализирали се в тази дейност. Буквите се изписват красиво, шрифтът им се определя от епохата и региона, в който се създава ръкописа. Тъй като създаването на един ръкопис е бавен процес, изискващ специални умения, крайният продукт е с висока цена. Освен Църквата, през Средновековието поръчители на ръкописни книги са владетелите и аристокрацията. Понякога за тях биват изработвани богато украсени с рисунки книги.

С развитието на градовете в Европа и създаването на първите университети ролята на книгата се променя. Както на професорите, така и на студентите са необходими учебници и справочни текстове (първоначално по теология и изкуство), по които съответно да преподават и да учат. Около университетите са развиват цели квартали с работилници на кописти, които работят по поръчка. Развитието на търговията и на буржоазията пораждат необходимост от общи и специализирани трудове по право, история, появяват се първите романи, грамотността на хората нараства. Създават се първите кралски библиотеки – например от Луи IX (Франция) във Франция. Книги се събират и в частни библиотеки, които стават популярни през 14-и и 15-и век.

Паметник на книгата в Берлин

Използването на хартията се разпространява в Европа също през 14-и век. Този материал, по-евтин от пергамента, идва от Китай и прониква чрез маврите в Испания през 11-и и 12-и век. Първоначално бил използван за по-обикновени копия, докато за по-луксозните все още се използва пергамент.

Изобретяването на книгопечатането от Йохан Гутенберг около 1440 г. бележи навлизането на книгата в нейната „индустриална“ ера. Книгите вече не са единични бройки, произвеждани по поръчка, а стават достъпни за повече хора. Производството на книги се превръща в предприятие, което се нуждае от капитал и пазар за реализация. Единичната цена на книгата при по-голям тираж се снижава неимоверно, което допринася до широкото разпространение на книгите и те стават достъпни за масовата публика. От 15-и век датира и формата на книгата в днешния ѝ вид и отпечатана върху хартия. Въпреки развитието на печатарството тиражите все още са ограничени и те са доста скъпи. Книгите, отпечатани преди 1 януари 1501 г. се наричат инкунабули.

С развитието на индустриалната революция започват да се използват парни печатни преси. В началото на 19-и век с тях е възможно да се печатат до 1100 листа на час, но словослагателите могат да набират не повече от 2000 знака за същото време. В края на века са внедрени монотипната и линотипната преси, като производителността нараства до 6000 знака. Към средата на 20 век производството на книги в Европа надминава 200 хиляди заглавия годишно. По оценка на Google към 2010 г. съществуват около 130 милиона заглавия на книги.[10]

Библиотека[редактиране | редактиране на кода]

Националната библиотека във Франция.

Сборът от много книги в една стая, дом, учреждение и т.н. се нарича библиотека. Обикновено това е названието на самите дървени рафтове за книги, но и на „колекцията от книги“, които са на тези рафтове или като цяло в смисъл например на „лична библиотека“. Такива лични колекции за първи път се появяват още в класическа Гърция и това ставало обикновено в домовете на богатите, които са можели да поддържат библиотека, но тези библиотеки освен лични са могли да бъдат и публични, тоест на разположение на онези, които биха искали да ги прочетат. Всъщност тези лични, но в същото време публични, библиотеки са предшественици на днешните публични библиотеки.

Когато колекция от книги е събирана, съхранявана, картотекирана и т.н. от университет или от държавата, това е библиотека в институционален смисъл.

Фотокнига[редактиране | редактиране на кода]

Фотокнигата е съвременен фотоалбум, отпечатана книга със снимки и текст, обикновено в единичен екземпляр, за лична употреба.

е-книга (електронна книга, еКнига)[редактиране | редактиране на кода]

Разликите на електронната книга спрямо печатната са както по отношение на представянето на текста, така и на формата за достъп до него. Текстът се представя в електронен формат (във вид на файл). Достъпът до него може да бъде от:

За изработката на мобилните електронни четци се разработват специални технологии, които улесняват четенето:

  • електронна хартия[11]
  • електронно мастило[12]

Всички устройства, които не са създадени специално и само за четена на електронни книги трябва да имат инсталиран софтуер, който позволява отварянето на файловете – електронни книги.

DRM – Digital Rights Management [13] е технология, която да се грижи за правата за достъп до файловете. Целта му е да се ограничи употребата на файловете само до хората, които са платили за това. Под този термин съществуват много различни технологии. Придобилата най-широка употреба сред електронните книги е тази на фирмата Adobe. Тя е широко използвана в бизнеса с електронни книги по целия свят. Когато потребител закупи книга, файлът, който се подава към него, се криптира индивидуално и когато се отвори на първото устройство идентифициращо се с Adobe ID и парола, файлът се заключва да може да бъде отварян само на устройства със същото Adobe ID. Системата за криптиране може да разрешава отварянето на електронна книга на от 1 до 6 устройства, както и да контролира правата за отпечатване и копиране на части от текста.

Употребата на DRM в цял свят е силно дискусионна и има своите големи привърженици и противници. Най-често аргументите са, че когато потребител закупува книга, DRM нарушава неговите права да я притежава и ограничава гъвкавостта на употребата ѝ.

Опити за разбиването на DRM се правят от самото му създаване. Както всички други системи за защита, той вече e разбиван.

Виж също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. "Books of the world, stand up and be counted! All 129,864,880 of you." Inside Google Books.
  2. Leila Avrin. Scribes, Script and Books, p. 173.
  3. Bischoff, Bernhard (1990). Latin palaeography antiquity and the Middle Ages. Dáibhí ó Cróinin. Cambridge: Cambridge University Press. p. 11. ISBN 0-521-36473-6.
  4. Avrin, Leila (1991). Scribes, script, and books: the book arts from antiquity to the Renaissance. New York, New York: American Library Association; The British Library. p. 83. ISBN 978-0-8389-0522-7.
  5. Dard Hunter. Papermaking: History and Technique of an Ancient Craft New ed. Dover Publications 1978, p. 12.
  6. Leila Avrin. Scribes, Script and Books, pp. 144–145.
  7. The Cambridge History of Early Christian Literature. Edd. Frances Young, Lewis Ayres, Andrew Louth, Ron White. Cambridge University Press 2004, pp. 8–9.
  8. Leila Avrin. Scribes, Script and Books, pp. 207–208.
  9. Theodore Maynard. Saint Benedict and His Monks. Staples Press Ltd 1956, pp. 70–71.
  10. ((en)) Books of the world. // Google, August 5, 2010. Посетен на 2010-08-15. After we exclude serials, we can finally count all the books in the world. There are 129,864,880 of them. At least until Sunday.
  11. Вижте още Electronic paper
  12. Вижте още E Ink
  13. Digital Rights Management [1]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]