Книга

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Книги

Книгата е печатно произведение с научно или литературно съдържание. Представлява набор от писмени, печатни, илюстрирани или бели листа, изработени от мастило, хартия, пергамент или други материали, подзвързани заедно от едната страна. Книгата може да е с меки или твърди корици. Книгите се създават в печатници, а дистрибуцията им се нарича книгоразпространение. Когато текстът или илюстрациите са в електронен формат, се наричат е-книга.

Книгите са произведения с литературно съдържание. В библиотечните и информационни науки една книга се нарича монография, за да се разграничи от серийните периодични издания, като например списания, журнали и вестници. Основата на всички писмени творби, включително и на книгите, е литературата. В романите и при някои други видове книги (като например в биографиите) една книга може да бъде разделена на няколко големи секции, наричани също книги (Книга 1, Книга 2, Книга 3 и т.н.) Запалените читатели на книги се наричат библиофили.

Магазинът за книги се нарича книжарница. Книгите могат да бъдат вземани назаем от библиотеки. С навлизането на компютрите в ежедневието все повече книги се преобразуват в електронен формат и стават широко достъпни. Според оценка на Google към 2010 г. в Интернет са били публикувани приблизително 130 милиона уникални заглавия. [1]

История на книгата[редактиране | редактиране на кода]

Античност[редактиране | редактиране на кода]

Шумерско клиновидно писмо върху глинена плочица 2400 – 2000 г. пр.н.е.

Когато древните цивилизации създават писмеността, хората пишат върху най-разнообразни повърхности от камък, глина, дърво, кора до метал. Изучаването на историята на писмеността се състои в по-голямата си част от проучването на такива надписи, науката епиграфика. Първата азбука се появява в Египет. Древните египтяни често пишели върху папирус – растение, отглеждано по поречието на река Нил. Първоначално думите не са отделяни една от друга и липсва пунктуация.

Текстовете в различните култури се пишат от дясно наляво, от ляво надясно, а дори и така, че редуващите се редове да се четат в противоположни посоки. Техническият термин за този вид писане се нарича „бустрофедон“, което буквално означава „обръщане на вола“ за начина, по който един земеделски производител оре нивите си с волове.

Плочица[редактиране | редактиране на кода]

Плочицата е сравнително здрав писмен носител, подходящ за ежедневно транспортиране и писане. Глинените плочици са равни и сухи парчета глина, която лесно може да се носи и обработва с навлажнено острие за писане или т.нар. стилус. Те са били използвани като писмено средство за писане с клиновидно писмо през бронзовата и желязната епохи.

Восъчните плочици са дървени дъски, покрити с достатъчно дебело покритие от восък, върху които знаците се пишат със стилус. Те били обичаен писмен материал в училищата, в областта на счетоводството, както и за водене на записки. Имат предимството да се използват многократно: восъкът се разтапя и се получава чиста страница. Обичаят на свързване на няколко навосъчени плочици заедно (на римски pugillares) е ранен предшественик на съвременната книга (т.е. кодекс)[2]. Етимологията на думата кодекс (блокче от дърво) подсказва, че води началото си от дървени восъчни плочици.[3]

Свитък[редактиране | редактиране на кода]

Египетски папирус, показващ бог Озирис и ритуала „претегляне на сърцето“.

Свитъкът е навито на руло папирус, пергамент или хартия. Папирусът е дебел, подобен на хартия материал, получен чрез преплитане на лентички от стъблата на растението папирус, които след това се обработват с чукоподобен инструмент. Папирусът е използван за писане в Древен Египет най-рано през Първата династия, въпреки че първото доказателство за това идва от счетоводните книги на Нефертити Какаи от Петата династия (около 2400 г. пр.н.е.)[4]. Листове папирус, слепени заедно, образуват свитък. Освен папирус са използвани дървена кора от липа и други материали[5].

Според Херодот (История 5:58) финикийците пренасят писмеността и папируса в Гърция около 9-10 в. пр.н.е. Гръцките думи за папирус като материал за писане (biblion) и книга (biblos) идват от името на финикийския пристанищен град Библос, през който бил изнасян папирус в Гърция[6]. От гръцкия език произхожда и думата том (на гръцки: τόμος), което значи част или том и оттам се използвало и за ролка папирус. Думата tomus била използвана от римляните със същото значение като думата volumen.

Независимо от материала, свитъците са доминираща форма на книгата в елинската, римската, китайската, еврейската и македонската култури. По-модерният формат на книгата като кодекс превзема римския свят през късната античност, но в Азия формата „книга като свитък“ остава да се използва много по-дълго.

Кодекс[редактиране | редактиране на кода]

Китайска бамбукова книга „Изкуството на войната“ отговаря на съвременното определение за кодекс

Исидор Севилски (починал 636 г.) обяснява възникналата връзка между кодекс, книга и свитък в своята Епитомология (VI.13) така: Кодексът е съставен от много книги, а една книга е съставена от един свитък. Той се нарича метафорично кодекс, както стволовете (кодекс) водят началото си от едно дърво или лоза, както ако бяха греди, защото съдържа в себе си множество книги, така да се каже на клонове.

Кодексът (в наше време) е първото хранилище на информация, което съвременните хора биха разпознали като „книга“: листи с еднакъв размер, свързани по някакъв начин, по протежение на един ръб, които са проведени между две корици, направени от някакъв по-здрав материал. Първото писмено споменаване на кодекса като форма на книга е от Марк в неговия Apophoreta CLXXXIV в края на първи век, където той хвали неговата компактност. Въпреки това кодексът никога не придобил широка популярност в езическия елинистичен свят, а само в рамките на християнската общност получил широка употреба[7]. Промяната станала постепенно факт през 3-4 век както и причините за приемане на кодекса като писмена форма – форматът е по-икономичен, тъй като могат да се използват и двете страни на писмения материал, а и е преносим, лесен за разглеждане и е лесен за скриване. Книгата-кодекс е много по-лесна за четене, за намиране на страницата, която искате, и за прелистване. Християнските автори искали по този начин да се разграничат техните писания от езически и юдейски текстове, написани на свитъци.

След появата на кодекса металните книги изисквали по-малки по размер метални страници, вместо невероятно дългото, постоянно превъртане на металните листове. Освен това книгите можели вече по-лесно да бъдат съхранявани на повече компактни места или рамо до рамо в строга библиотека или търговска площ.

Книгата в познатия ни днес тип кодекс се появява в началото на Средновековието. Тя е съставена от голям брой подобни на тетрадки ко̀ли, подвързани заедно. Първоначално всички са писани на ръка върху обработени животински кожи (пергамент). Това е позволило те да се съхранят дълги години и някои от тях са голяма ценност. Например Кодекс Гигас е средновековен ръкопис, съхранен до наши дни, който продължава да бъде най-голямата по-размер книга. Създаден е през 13 в. в един бенедиктински манастир в Чехия, а днес се съхранява в националната библиотека в Стокхолм.

Ръкопис[редактиране | редактиране на кода]

Върху лицевата страна на Фолио 14 на ръкописа Vergilius Romanus от 5-ти век е изобразен автопортрет на Вергилий. Забележете етажерката(capsa), стойката за четене и слетия текст без разстояния, с главни букви.

След падането на Римската империя през 5-ти век последвал и културният упадък на Древен Рим. Папирусът станал труднодостъпен поради липса на контакт с Египет, и в основен материал за писане се превърнал пергаментът, който бил използван в продължение на векове.

Манастирите пренесли латинския език в Западната Римска империя. Писателят и учен Касиодор в манастира Вивариум (основан около 540 г.) наблягал на значението да се копират писмените текстове[8]. В книгата си Правила на Свети Бенедикт светеца Св. Бенедикт (завършена около средата на 6 век) насърчил четенето на книги[9]. В Правила на Свети Бенедикт (глава XLVIII) се отделят определени часове за четене, което силно повлияло на монашеската култура през Средновековието и е една от причините, поради която духовенството било преобладаващото мнозинство от читатели. Традицията и стилът на Римската империя все още доминирали, но бавно се очертал образът на средновековната книга на културата.

Преди изобретяването и приемането на печатната преса, почти всички книги са били копирани на ръка, което правело книгите скъпи и сравнително редки. По-малките манастири обикновено притежавали само няколко десетки книги, средно големите – около стотина. Към 9-ти век по-големите колекции съхранявали около 500 тома и дори в края на Средновековието папската библиотека в Авиньон и парижката библиотека на Сорбоната съхранявали само около 2000 тома[10].

Бургундският автор и писар Жан Миело с ръкописа си Miracles de Notre Dame от 15-ти век.

През Средновековието ръкописните книги са изработвани в специални работилници, наречени скрипторий, обикновено в манастирите. Изкуствената светлина била забранена от страх, че може да се повредят ръкописите. Имало пет вида писари:

  • Калиграфи, които отговарят за красивото изписване на книгите
  • Преписвачи, които разглеждат основното производство и кореспонденция
  • Коректори, които съпоставяли и сравнявали готовата книга с ръкописа, от която е бил произведен
  • Художник-илюстратори, които рисували илюстрациите
  • Рубрикатори, които пишели с червени букви

Правеното на книги бил дълъг и труден процес. Пергаментът трябвало да бъде подготвен, а след това несвързаните страници били изглаждани и разчертани с нож или молив, след което писарят нанасял текста, като оставял празни места за илюстрация и редакторска бележка. На последно място книгата била подвързвана от книговезец[11].

Писалище с оковани книги в Малатестианската библиотека на Чезена, Италия.

Различни видове мастило са били известни още в древността, обикновено получавано от сажди и смола, а по-късно и от шикалки и железен сулфат. Така писмения текст придобил кафеникаво черен цвят, но черното или кафявото не са единствените използвани цветове. Съществуват текстове, написани с червени или дори със златни букви като за илюстрации се използвали различни цветове. При много луксозни ръкописи целия пергамент бил оцветен в лилаво, а текстът написан върху него бил в златно или сребърно (например Сребърния кодекс)[12].

През 7-ми век ирландските монаси въвеждат интервали между думите. Това улеснява много четенето, а те били по-малко запознати с латинския. Въпреки това, използването на интервали между думите не става нещо обичайно чак до 12-ти век. Твърди се, че използването на интервали между думите свидетелства за преход от полугласното четене към четенето наум[13].

Страниците на първите ръкописни книги били направени от пергамент или велен (телешка кожа). Кориците на книгите били изработени от дърво и облечени с естествена кожа. Тъй като изсушеният пергамент възвръща много бързо формата си отпреди обработката, книгите били снабдявани със закопчалки или каишки. По време на късното Средновековие, когато се появяват обществените библиотеки, чак до 18-ти век, книгите често били оковавани към лавиците или писалищата, за да се предотврати кражбата им. Тези оковани книги се наричали libri catenati.

Отначало книгите били преписвани една по една предимно в манастирите. С възхода на университетите през 13 век, културата на ръкописа по онова време довела до увеличаване на търсенето на книги, както и до появата на нова система за копиране на книги. Книгите били разделени на несвързани листа (pecia), които били отдавани на различни преписвачи, така че скоростта на производство на книги значително се увеличила. Тази система се поддържала от светски книгоиздателски гилдии, които произвеждали едновременно книги с религиозна и нерелигиозна тематика[14].

Юдаизмът е запазил изкуството на писаря живо и до днес. Според еврейската традиция, свитъкът Тора, поставен в синагогата, трябва да е написан ръчно, върху пергамент, така че отпечатана книга е неприемлива, въпреки че вярващите могат да използват отпечатани молитвени книги и печатни копия от Светото писание извън синагогата. Соферът е „писар“, който е високо уважаван член във всяка еврейска общност.

Близкия изток[редактиране | редактиране на кода]

Хората от различните религиозни (евреи, християни, зороастрийци, мюсюлмани) и етнически общности (сирийски, коптски, персийски, арабска и т.н.) в Близкия изток също създавали и подвързвали книги в Ислямския Златен век (от средата на 8-ми век до 1258 г.), развивайки напредничави техники в ислямската калиграфия, миниатюри и подвързване. Редица градове в средновековния ислямски свят имали производствени книжни центрове и книжни борси. Акуби (умира 897 г.) пише, че по негово време Багдад имало над сто книжари[15]. Книжарниците често били разположени около основната джамия[16] в града както е в Маракеш, Мароко, където има улица наречена Kutubiyyin, което означава продавачи на книги от където известната джамия Кутубия получила името си намираща се на същата улица.

Средновековния мюсюлманския свят използвал метод за производство на копия на книгите в големи количества, известни като коректура, за разлика от традиционния метод един писар да създава само един-единствен екземпляр на един ръкопис. При метода на коректурата само „автори биха могли да разрешавали да се правят копия, което било правено на публични заседания, в които копировчика четял копието на глас в присъствието на автора, който след това удостоверявал, че е най-точно.“[17] С тази система за проверка чрез четене ;автора можел да произведе една дузина или повече копия от едно четене:, а с две или повече четения – „повече от сто копия на една книга можели лесно да се произвеждат.“[18]

Отпечатване чрез дървени блокчета[редактиране | редактиране на кода]

Печатането чрез дървени блокове е релефен образ на цяла страница изсечена върху от дърво, напоен с мастило, който се е използвал за отпечатване на копия. Този метод произхожда от Китай, в династията Хан (220 г.) като метод за печат върху текстил и хартия, а по-късно бил широко използван в цяла Източна Азия. Най-старата датирана печатна книга по този метод Диамантената сутра (868 г.).

Метода (наречен ксилография се използвал в изкуството) пристигнал в Европа в началото на 14 век. Книгите (известни като блок-книги), както и карти за игра и религиозни картини били произведени по този метод. Създаването на цялата книга бил усърден процес, изискващ ръчно резбовани блокчета за всяка страница, а дървените блокчета с тенденция да се справи, ако се съхраняват в продължение на дълго време. Монасите и хората, които пишели върху тях били платени високо.

Подвижен набор и инкунабула[редактиране | редактиране на кода]

„Избрани учения на будистки мъдреци и синове на учители“ е една от най-ранните известни печатни книги с подвижен набор, 1377. Национална библиотека на Франция
Инкунабула от 5в. Обърнете внимание на плътно затворената корица с подсилени ъгли и закопчалки.

Китайският изобретател Би Шен създава букви от глина за подвижен набор около 1045 г., но образци от него не са оцелели. Около 1450 г. в Европа независимо от него Йоханес Гутенберг изобретява техниката на печат с подвижен набор с метални букви, подреждани в матрица, заедно с метода за изливането им с калъп. Това изобретение постепенно прави книгите по-евтини за производство, както и по-широко достъпни.

Старопечатните книги, единичните листове и изображения, създадени преди 1501 г. в Европа, са известни като инкунабули или старопечатни книги. „Един човек, роден през 1453 г., годината на падането на Константинопол, на петдесетата си година е можел да установи, че през годините на живота му са били отпечатани около осем милиона книги – повече от всички книги, написани на ръка в Европа, откакто Константин основава своя град през 330 г.“[19]

Модерен свят[редактиране | редактиране на кода]

Паросиловите печатни преси стават популярни в началото на 19 век. Тези машини могли да разпечатват 1100 листа на час, но работниците могли да отпечатат ръчно само 2000 букви на час.

Монотипните и Линотипни наборни машини са въведени в края на 19 век. Те могли да отпечатат повече от 6000 букви на час на цял ред наведнъж.

Така векове след 15 век били използвани за подобряване както на печатната преса, така и на условията за свобода на печата чрез постепенното премахване на ограничителните цензурни закони. Вижте също интелектуална собственост, обществено достояние, авторско право. В средата на 20-ти век европейското производство на книга нараснало до над 200 000 заглавия годишно.

Съвременно книгопроизводство[редактиране | редактиране на кода]

Гръбчето на книгата е важен елемент в дизайна на книгата и особено в дизайна на корицата. Когато книгите са подредени или съхранявани върху един рафт детайлите върху гръбчето са единствената видима повърхност, която съдържа информация за книгата. В магазините гръбчето е един от детайлите, които привличат вниманието на купувачите на първо място.

Методите използвани за отпечатването и подвързване на книги в основата си остават непроменени от 15 век до началото на 20 век. Печатницата през 1900 г. има много общо с онази от времето на Гутенберг въпреки внедрената механизация.

Изобретението на Гутенберг се състои в използването на подвижни букви от метал, сглобени в думи, редове и страници и след това отпечатани от ръчна преса за висок печат, за да се създадат множество копия.

Съвременните хартиени книги са отпечатани на хартия, предназначена специално за печат.

Съвременните хартиени книги са отпечатани на хартия, предназначена специално за печатните книги. Традиционно книжната хартия е бяла или мръсно-бяла (по-лесно за чете) и е непрозрачна за свеждане до минимум прозирането на текст от едната страна на страницата върху другата и са обикновено направени с по-прецизен шублер и спецификации на дебелината при свързването на книгите. Различните качества на хартията се използват в зависимост от вида на книгата: машинно гланцирана хартия с покритие, хартия без съдържание на дървесна маса, покрита фина хартия и специална фина хартия са често срещани видове хартия.

Днес повечето книги се отпечатват чрез офсетна литография. Когато една книга е отпечатва страниците ѝ са върху електротипна плака, така че след като печатен лист се прегъне страниците да са в правилната последователност. Книгите са склонни да бъдат произведени в днешно време в няколко стандартни размери. Размерите на книгите обикновено се посочват като „подреден размер“: размерът на страницата след лист е сгънат и почиства. Стандартните размери са резултат от размера на лист (следователно размери на машината), които стават популярни преди 200 или 300 години и идват, за да доминират в индустрията. Британските конвенции в тази област преобладават в целия англоговорящ свят с изключение на САЩ. Европейското производство на книги работи за един напълно различен набор от стандарти.

Библиотека[редактиране | редактиране на кода]

Националната библиотека във Франция

Сборът от много книги в една стая, дом, учреждение и т.н. се нарича библиотека. Обикновено това е названието на самите дървени рафтове за книги, но и на „колекцията от книги“, които са на тези рафтове или като цяло, в смисъл например на „лична библиотека“. Такива лични колекции за първи път се появяват още в класическа Гърция и това ставало обикновено в домовете на богатите, които са можели да поддържат библиотека, но тези библиотеки, освен лични, са могли да бъдат и публични, тоест на разположение на онези, които биха искали да ги прочетат. Всъщност тези лични, но в същото време публични, библиотеки са предшественици на днешните публични библиотеки.

Когато колекция от книги е събирана, съхранявана, картотекирана и т.н. от университет или от държавата, това е библиотека в институционален смисъл.

Фотокнига[редактиране | редактиране на кода]

Фотокнигата е съвременен фотоалбум, отпечатана книга със снимки и текст, обикновено в единичен екземпляр, за лична употреба.

е-книга (електронна книга, еКнига)[редактиране | редактиране на кода]

Разликите на електронната книга спрямо печатната са както по отношение на представянето на текста, така и на формата за достъп до него. Текстът се представя в електронен формат (във вид на файл). Достъпът до него може да бъде от:

За изработката на мобилните електронни четци се разработват специални технологии, които улесняват четенето:

  • електронна хартия[20]
  • електронно мастило[21]

Всички устройства, които не са създадени специално и само за четене на електронни книги, трябва да имат инсталиран софтуер, който позволява отварянето на файловете – електронни книги.

DRM – Digital Rights Management [22] е технология, която да се грижи за правата за достъп до файловете. Целта му е да се ограничи употребата на файловете само до хората, които са платили за това. Под този термин съществуват много различни технологии. Придобилата най-широка употреба сред електронните книги е тази на фирмата Adobe. Тя е широко използвана в бизнеса с електронни книги по целия свят. Когато потребител закупи книга, файлът, който се подава към него, се криптира индивидуално и когато се отвори на първото устройство, идентифициращо се с Adobe ID и парола, файлът се заключва, за да може да бъде отварян само на устройства със същото Adobe ID. Системата за криптиране може да разрешава отварянето на електронна книга на 1 до 6 устройства, както и да контролира правата за отпечатване и копиране на части от текста.

Употребата на DRM в цял свят е силно дискусионна и има своите големи привърженици и противници. Най-често аргументите са, че когато потребител закупува книга, DRM нарушава неговите права да я притежава и ограничава гъвкавостта на употребата ѝ.

Опити за разбиването на DRM се правят от самото му създаване. Той вече е разбиван.

Виж също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Books of the world, stand up and be counted! All 129,864,880 of you.“ Inside Google Books.
  2. Leila Avrin. Scribes, Script and Books, p. 173.
  3. Bischoff, Bernhard (1990). Latin palaeography antiquity and the Middle Ages. Dáibhí ó Cróinin. Cambridge: Cambridge University Press. p. 11. ISBN 0-521-36473-6.
  4. Avrin, Leila (1991). Scribes, script, and books: the book arts from antiquity to the Renaissance. New York, New York: American Library Association; The British Library. p. 83. ISBN 978-0-8389-0522-7.
  5. Dard Hunter. Papermaking: History and Technique of an Ancient Craft New ed. Dover Publications 1978, p. 12.
  6. Leila Avrin. Scribes, Script and Books, pp. 144–145.
  7. The Cambridge History of Early Christian Literature. Edd. Frances Young, Lewis Ayres, Andrew Louth, Ron White. Cambridge University Press 2004, pp. 8–9.
  8. Leila Avrin. Scribes, Script and Books, pp. 207–208.
  9. Theodore Maynard. Saint Benedict and His Monks. Staples Press Ltd 1956, pp. 70–71.
  10. Martin D. Joachim. Historical Aspects of Cataloguing and Classification. Haworth Press 2003, p. 452.
  11. Edith Diehl. Bookbinding: Its Background and Technique. Dover Publications 1980, pp. 14–16.
  12. Bernhard Bischoff. Latin Palaeography, pp. 16–17.
  13. Paul Saenger. Space Between Words: The Origins of Silent Reading. Stanford University Press 1997.
  14. Bernhard Bischoff. Latin Palaeography, pp. 42–43.
  15. W. Durant, „The Age of Faith“, New York 1950, p. 236
  16. S.E. Al-Djazairi „The Golden Age of Islamic Civilization“, Manchester 2996, p. 200
  17. Edmund Burke (June 2009). „Islam at the Center: Technological Complexes and the Roots of Modernity“. Journal of World History (of Hawaii Press) 20 (2): 165–186 [43]. doi:10.1353/jwh.0.0045.
  18. Edmund Burke (June 2009). „Islam at the Center: Technological Complexes and the Roots of Modernity“. Journal of World History (of Hawaii Press) 20 (2): 165–186 [44]. doi:10.1353/jwh.0.0045.
  19. Clapham, Michael, „Printing“ in A History of Technology, Vol 2. From the Renaissance to the Industrial Revolution, edd. Charles Singer et al. (Oxford 1957), p. 377. Cited from Elizabeth L. Eisenstein, The Printing Press as an Agent of Change (Cambridge University, 1980).
  20. Вижте още Electronic paper
  21. Вижте още E Ink
  22. Digital Rights Management [1]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]