Новела

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Новелата (novella, италиански, букв. – „вест“, „новост“, новина) е епически литературен вид. Оформя се през Ренесанса като средно по обем белетристично произведение с интригуваща сюжетна линия и неочакван, често поучителен завършек. Така е според световната литературоведска терминология. В България обаче под новела се разбира преходна форма между разказа и повестта (Дж. Бокачо, С. Цвайг, Е. Станев). Новела в чист вид в този български смисъл е „Смърт във Венеция“ на Томас Ман.

Разпространена е повече в Западна Европа. Произходът и е свързан с епохата на възраждането, когато се появяват новелистичните произведения на Бокачо „Декамерон“.

  Традиционно днес определят новелата като наратив, който е с обем, по-глям от разказа, но по-малък от романа.

В предишни векове обаче терминът функционира с друго значение. Ако го използваме стриктно, той се отнася към италианските и френските истории, писани между XIV и XVI век., някои от които са дълги само две страници. По-широко терминът се отнася и към по-късни работи, писани на други езици, но само ако притежават характеристиките на вече споменатите италиански и френски новели.

 В немската литературна наука са известни определенията на новелата на Паул Хайзе и на Лудвиг Тик. И двамата изтъкват особеното и неочакваното в новелата. От значение е също и новелистичната „романтична рамка“
 Хайзе се основава на Бокачо („Декамерон“, ден пети, новела девета), който използва символично образа на сокола при разкриване на отношенията между героите.

Точно за новелата е решаващо да намери проблеми или, за да избегнем всяко неразбирателство, да намери фабули, които в техните най-груби линии да имат нещо специфично, което силно да се запечата в паметта откъм веселата или сериозната страна.

 Романтикът Лудвиг Тик в своята " Theorie der Novelle" 1829 г. се основава повече на Сервантес. Докато Хайзе набляга на фабулата на новелата, Тик изхожда от композицията и се спира на „повратния пункт“, на онзи „напълно неочакван“ и все пак мотивирано настъпващ „обрат на историята“, която сама по себе си е може би „всекидневна“ и все пак в дадената връзка изглежда „чудновата“. Така тя по-здраво се отпечатва във въображението на читателя.
 За разлика от повечето жанрове новелата има сравнително късен и чисто литературен произход. През XIX в. се водят много спорове относно произхода на новелата. Предлагат се различни теории, които разглеждат новелата от фолклорна, антропологична, митична, митична, класицистична, „източна“ гледна точка. Последната надделява и повечето теоретици на новелата се обединяват около виждането, че нейна родина е Индия. А от XII в. насам новелата се е разпространила и на Запад благодарение на честите политически, религиозни и търговски отношения на Европа с Изтока. На Германците Кьолер и Бенфи се дължи първенството на Източната школа, която се оказва най-активна и успешна в събирането и систематизирането на различните източници на новелата. До голяма степен е резултат от развитието не на фолклорната, а на литературната традиция. В този смисъл са и може би най-модерните епически жанрове.

Въз основа на събрания материал съвременната критика заключава, че не е възможно да се посочи единен произход на новелата, защото тя присъства с очевидни различия в най-отдалечени култури.

Произлиза от традицията на разказването, установена от класическите фолклорни жанрове като приказката и казуса.

В литературната традиция обаче мотивите на тези жанрове добиват една по-сложна функция – не простото предаване на събитията е водещо при тях, а свободната морална присъда, която читателят е в състояние да даде. Не самото събитие, а възможността чрез него да се изрази някаква обществена идея става водещо за развитието на този жанр. Ненапразно основният въпрос, около който се завърта новелата, е въпросът какво става, когато „изведнъж“ се случи определено произшествие. Затова и новелата не изисква от своя читател някаква директна ответна реакция – подражание, катарзис, или илюзорно преживяване на индивидуалната справедливост, а са насочени по-скоро към размисъла, оценката и свободната морална присъда.

По тази причина и характерната публика е обикновено образована литературна публика, способна да дискутира обществените норми под формата на морална казуистика.

 По времето на романтизма новелата се приближава донякъде до романовата традиция, но за разлика от романа представя един по-тесен и по-конкретен къс от света, обединен около определено събитие или морален казус, които се проектират в съдбата на главния герой. Затова и този жанр се цени като синтетична литературна форма лирическото проникване, епическата обективност и остротата на драматичното чувство.
 Един от сериозните изследователи на новелата е Виктор Шкловски, като при него изследването се измества към постоянните структури, в рамките на които се организират „съдържанията“. Шкловски анализира топоса на грешката и размяната на хора и различава новели, които развиват метафори, каламбури или народни изрази, от една страна, и от друга – рамкиращия разказ, присъстващ в източните сборници още преди Бокачо. Новелите са подчинени на постепенното развитие (струпване на инвенции, които отдалечават до безкрайност развръзката) или са тип „пръстен“, при който имаме кръгово движение -става дума за разказ, който след дълги перипетии води до развръзка на началното недоразумение.
 Този тип анализи са доведени до крайност в изследванията на структуралисти като Бремон, Барт, Цветан Тодоров и Греймас. Те говорят за съществуването на една изначална форма, спрямо която историческите вариации са само ефимерни усложнения. Двата основни типа, които се отличават, са миметичната новела, характерна за автори като Бокачо до Мопасан, и авантюрната, в чиято традиция се разполагат средновековните разкази, та до съвременните криминалета.
 Като цяло може да се каже, че новелата се фокусира върху внимателно описано събитие, ситуация или конфликт. Залага се на изненадата и неочакваността. Новели като тези на Бокачо следват принципа „разказ в разказа“, както и в рамковата композиция. При новелите често имаме резки обрати на сюжета стига се и до парадокси и внезапни превъплъщения.
 Разцвет на новелата имаме в епохата на романтизма с творчеството на автори като Л. Тик, Хайнрих фон Клайст, Е.Т.А. Хофман и др.

Счита се, че в Германия терминът е наложен от Гьоте през XVIIIв. В следващите два века новелата продължава да се развива най-вече в Германия и тъкмо германските автори налагат модерното разбиране за новелата като дълга, описателна, психологически нюансирана история. Достатъчно е да се споменат „Метаморфозата“ на Кафка и „Смърт във Венеция“ на Томас Ман.

 Може да се изтъкне връзката на новелата и с драмата поради композицията и, подчертаваща една изключителна ситуация.

Този литературен вид има свои специфични особености, които го отличават и от повестта, и от разказа. Близостта до „новината“, до неочакваното съобщение е най-важното и за духовната структура, и за границите на вида. Новелата, като съсредоточава вниманието предимно върху събитието, което съобщава, избягва подробното описание на природата и обстановката. Нейната задача е да разкрие събитието, неочакваността на психологическото състояние. Събитието се явява като ос на повествованието. То е главното, то определя достойнствата на новелата, като ставащото или ставалото придобива символно-психологически смисъл. преживяванията, необикновени, изненадващи, невероятни, съдържат в себе си и елемента на тайнственото. Често новелата се стреми към трагичното, представяйки го като характерност на битието. Тези особености правят новелата близка до баладата. Границата на вида и духовната му структура обясняват защо новелата започва да изчезва в по-новото време, измествана от разказа. Романтичното отношение към света, което предполага новелистичното изобразяване си отива. Настъпва времето на „по-трезви“, по-реалистични съзерцания и разказът, навлязъл в битовите подробности, повече психологичен и конкретно драматичен, измества новелата.

 Все пак и в съвременната литература се появяват произведения, които бихме определили като новела. произведения, в които главното е новината-събитие, тайнственото и невероятното, придобили характера на символа, възбуждащ чувството на удивление от вълнуваща страна на живота, недоосъзната във всекидневността.

Източници[редактиране | редактиране на кода]