Косовско-моравски говор

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Говори на територията на бивша Югославия (без Словения и Македония)
Произход на населението в Кралство Сърбия по Йован Цвиич (1922)
  1. розово и светло червено – динарски тип и старо население   2. светло зелено – преселници от Косово, Метохия и Призренско   3. светло жълто – преселници от поречието на Българска Морава и Повардарието   4. синьо – томошко-браничевско население   5. тъмно червено – шопско или торлашко население   6. черни точки – сръбски преселници оттатък Сава и Дунав – от Войводина основно   7. сиво – власи – виж и власи в Сърбия

Косовско-моравският говор или косовско-ресавският говор, среща се и като косово-моравски говор или косово-ресавски говор, също и като левачки говор, е крайно западно наречие на българския език. Наречието е най-често определяно (класифицирано) като преходен говор между български и сръбски, но по своите основни и съществени характеристики от фонетично, морфологично, синтактично, суфиксично и словно естество (речников фонд), наречието е българско, и е част от българската езикова територия. [1][2][3][4][5][6][7][8][9]

Косовско-моравския говор е част от т.нар. Балкански езиков съюз.

Име[редактиране | редактиране на кода]

Името си наречието носи по географски причини – предава най-съществените топонимични характеристики на територията която обема. Това е днешно Косово и река Морава, ведно с най-значимия десен приток на реката – Ресава, поради което понякога наречието е наричано също Косовско-ресавски говор. Чрез името си наречието се отграничава от Призренско-тимошкия говор на юг и изток от него. Наречието е определяно и като Левачки говор, заради езиковия обхват на региона на Левач в северозападния край на долноморавската котловина в Поморавския окръг на днешна Сърбия.

След обявяване независимостта на Косово, наречието във връзка с географското си определяне, отново придобива регионално название моравски, ресавски или левачки говор. Географски, наречието заема и част от южен Банат – района на Бела църква, Вършац, Ковин, Панчево, но Павле Ивич отделя този „северен говор“ в отделно наречие назовавано смедеревско-вършецки говори.

Проучвания, граници, обхват[редактиране | редактиране на кода]

Говорната територия на наречието обхваща цялата територия на днешно Косово (с изключение на Северно Косово), както Поморавието и Подунавието от Източна Сърбия. По отношение на западната и северна граница на наречието има малки отлики у сръбските езиковеди, но те са несъществени. Западната и северната граница на наречието според Далибор Брозович, преминава на територията на днешна Сърбия западно от Ибър, след което се прехвърля по билото на Гледачките планини, като обхваща цялата долноморавската котловина покрай Белград с по-голямата част от територията на Южнобанатски окръг. Павле Ивич е на мнението на Далибор Брозович за западната и северна граница на наречието, но отделя областта около Белград и Банатската територия в отделно наречие – като обособен Смедеревско-вършецки говор. Александър Белич слага западната граница на наречието по река Ибър, като изключва от говорното пространство на косовско-моравското наречие, района на Белград и Банат. За сръбските езиковеди косовско-моравския говор е т.нар. старощокавски сръбски диалект, независимо от обстоятелството, че езиковата територия на наречието се намира южно от южното йекавско наречие (Зетско-южносанджакски говор), и източно от източното екавско наречие (Шумадийско-войводински говор) на сръбския език, и че логиката отрича преминаването на аналитичен в синтетичен говор (вярно е обратното: езиците се развиват от синтетични в аналитични чрез отпадане на падежните форми).

Първият български езиковед който обстойно изследва Косовско-моравското наречие е Кръстьо Мисирков. Следствие от езиковедското проучване, излиза през 1898 година студията му озаглавена „Значението на моравското или ресавското наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров“ [1]. Преди Мисирковата студия излиза в Периодично списание изследване на косовско-моравския говор от Александър Теодоров-Балан озаглавено „Западните български говори“ (през 1886 в кн. XIX-XX, стр. 146 – 213), а след това през 1905 и изследването от Стефан Младенов „За пограничните говори в Източна Сърбия“. Относно западната граница на наречието, българските езиковеди нямат различия със сръбските – Мисирков я слага по вододела между Сръбска Морава и Ибър и този между Колубара и Морава, а Младенов – на изток от Ибър и Колубара.

През 1918 година излиза и тематичната книга на Беньо Цонев, озаглавена „Произход, име и език на моравците“, в която той систематизира и обобщава проучванията си върху косовско-моравския говор след Научната експедиция в Македония и Поморавието по време на участието на България в Първата световна война.

Характеристика[редактиране | редактиране на кода]

Косовско-моравския говор притежава своя специфична особеност, която не се среща в българския и сръбски книжовен език. Това е сливането ъ и ь в един тъмен звук ъ.

Косовско-моравския говор се характеризира със следните особености (характерни и за призренско-тимошкия говор/и/):

  1. разнебитено склонение
  2. старинско ударение
  3. липса на квинтет
  4. отсъствие на инфинитив
  5. отсъствие на стара сравнителна степен
  6. старо междусъгласно краесрично л
  7. по-честа употреба на определени глаголни форми

Съпоставка с книжовния български и сръбски език[редактиране | редактиране на кода]

Косовско-моравския говор притежава следните еминентни български свойства, спрямо сръбския език:

  1. няма стари падежи
  2. дателен падеж се изказва посредством на
  3. старо неопределително наклонение липсва
  4. няма особена форма за сравнителна степен у прилагателните, а си служи с частицата по
  5. ударението при изговора на думите пада върху последната сричка
  6. среднословното и крайното л е запазено
  7. липсва употреба на устно (лабиално) л, като устните съчетания се изговарят йотовано
  8. словното богатство е от български произход, като и изговорът е български
  9. употребата на член (постепенно отпада на северозапад)
  10. изговорът на ъ и ь е тъмен, като на северозапад постепенно се изяснява в а

Косово-моравския говор притежава и следните сръбски особености:

  1. изговор на ѫ като у
  2. родово различие в множествено число
  3. изговор на личното местоимение га, вместо го
  4. изговор на 1 лице, мн.ч. у глаголите мо, вместо ме

Поради първата си и сръбска особеност, българската диалектология класифицира косовско-моравския като български у-говор.

Самоопределяне[редактиране | редактиране на кода]

Самоопределянето на разговорния език като нашинско наречие (с изрази като: я ти вревим по нашински и он си говори по нашки), среща сериозна съпротива у официозната сръбска (преди югославска) държавна езикова политика. Тази констатация, характерна и за говора на гораните, кара сърбите да намират и наричат косово-моравския говор за селјачки, което е анахронизъм, т.к. езика търпи развитие от синтетичност към аналитичност, а не обратното. Населението което общува на косово-моравски говор е известно като шопско и торлашко и няма общо според езиковедите и диалектолозите със старото моравско население, известно от българската история като моравско – по славянското племе моравяни или моравци. Това е така, защото по време на османското владичество земите по сегашното косовско-моравско наречие са разнебитени, а след Карпошовото и Чипровското въстание, на територията на говорния ареал на косовско-моравското наречие се заселват преселници от южните и източни български предели.

Поради у-говорния характер на наречието, самоопределянето в минало време на населението не е българи, а бугари, като народните умотворения и предания на това население са назовани в сръбските земи с етнонимабугарщици“.[10]

Заключение[редактиране | редактиране на кода]

В тематичното си изследване (базирано основно върху проучванията от книгата на Александър Белич, озаглавена на сръбски „Дијалекти источне и јужне Србије“, Београд, 1905, издание на САНУ), Беньо Цонев намира на основата на богат фактологичен материал наречието за българско (теренни проучвания, както и стари ръкописи и надписи, пословици, поговорки, разкази, песни и други народни умотворения). Сравнителния езиков анализ базиран върху трите фундаментални разлики между български и сръбски (фонетични, морфологични и синтактични), показва и отнася косовско-моравския говор към българския език. Цонев подчертава, че е невъзможно едно погранично наречие да не търпи влиянието на другия съседен език (особено и предвид родството на славянските езици), т.к. то чисто географски се намира до него, влизайки в общение с езика на съседния народ.

Това заключение за българския характер на косовско-моравския говор на Беньо Цонев се споделя и от Стефан Младенов. В излезлия през 1929 година капитален труд на видния езиковед „История на българския език“, косовско-моравския говор е посочен като неразделна част от българската езикова територия.

По идеологически причини през тоталитарния период в България, косовско-моравския говор се включва в категорията преходни говори[11], независимо от обстоятелството, че наречието не би имало как да не притежава някои особености присъщи на сръбския език. Понастоящем косовско-моравския говор се е запазил относително обособен на територията на Република Сърбия, въпреки значителното влияние на официалния сръбски език в държавата. През 1993 година, в писмо до известния учен-славист от Бернския университет Роберт Ходел, сръбският писател Драгослав Михайлович обрисува съвременното състояние с отношение на официалните власти в Сърбия към косовско-моравското наречие:

„Венецът на Петрия“ е писан на диалект, който се говори в Централна Сърбия, наречен косовско-ресавски. Това е народен говор, който не представлява стандартния книжовен език, което означава, че от гледна точка на науката за езика е дисквалифициран като „неспособен“ за общуване и художествено изразяване (аз, разбира се, не мисля така). Също така се подразбира, че не е „измислен“ в писателската „лаборатория“, а съществува като сравнително оформен в езиковата практика. На него говореха всички мои близки в детството и първата ми младост, чак докато не напуснах родния си край, затова донякъде наистина може да се определи като език на моята баба, макар разбира се, в никакъв случай да не е само неин.[12]

Историко-етнографско обобщение[редактиране | редактиране на кода]

Кръстьо Мисирков въз основа на лингвистичния анализ на езика и историческите данни, извежда следните обощения:

  1. съвременните сръбски славяни от моравско наречие са по-близки до българските славяни, отколкото до сърбо-хърватите;
  2. прадедите на моравските славяни са били по-близки до ония славяни, от които по-после се образува българският народ;
  3. средновековото славянско царство, основано от Неманя, и разшире­но от приемниците му, което е наричано сръбско, е било образувано от племена по-близки до ония славяни, от които бе образувано българското царство, отколкото до сърбо-хърватските племена;
  4. в сръбското царство, сръбска е била само династията на Неманя *този извод не е верен – виж произход на Стефан Душан и Стефан Урош;

След обобщението, Мисирков изразява надежда, че по-близкото запознаване с моравското наре­чие, и сравнителното му изучаване с македонското и шопско наречие, ще доведат до най-верни понятия за съвременната и историческата етногра­фия на славянския мир.[13]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

((ru)) Разпространение на косовско-моравския говор на политическата карта на Сърбия.

В периода до Първата световна война, единственото тематично проучване на чужд учен (от небългарски и несръбски произход) върху косовско-моравския говор е на шведския учен Олаф Брох (нем. Olaf Broch), озаглавено на немски „Die Dialekte des Süblichsten Serbiens“, Wien, 1903, което е издание на Балканската комисия към Виенската академия на науките на Австро-Унгария.

Карта[редактиране | редактиране на кода]

Карта на наречията в бивша Югославия (без Македония и Словения)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Цонев, Беньо. Резултати от моите изследвания на моравските говори през 1916 – 1917 година. Държавна печатница, София, 1917/1918.
  2. Цонев, Беньо. Произход, име и език на моравците. Държавна печатница, София, 84 стр., 1918.
  3. Институт, за български език. Единството на българския език в миналото и днес. БАН, 1978.
  4. История на българския език. Том I-III, 1919 – 1937.
  5. Младенов, Стефан. За пограничните говори в Източна Сърбия (1904)/Избрани произведения. Наука и изкуство, София, ISBN 954-02-0026-1, 1992.
  6. Младенов, Стефан. Сръбски или български се говори между Искър и Морава (1908)/Избрани произведения. Наука и изкуство, София, ISBN 954-02-0026-1, 1992.
  7. Младенов, Стефан. К вопросу о границе между болгарским и сербским языком. Руский филологический вестник. (1914)/Избрани произведения. Наука и изкуство, София, ISBN 954-02-0026-1, 1992.
  8. Мисирков, Кръстьо. Бележки по южно-славянска филология и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сръбско-хърватски езици и народи), Одеса, 30.XII.1909 г.. Българска сбирка, 1910, 1911.
  9. Мисирков, Кръстьо. Значението на моравското или ресавското наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров. Български преглед, година V, книга I, стр. 121 – 127, 1898.
  10. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  11. Стойков, Стойко. Българска диалектология. 1949, 1962 и 1968.
  12. Михайлович, Драгослав. В затворите минах през голяма езикова школа.
  13. Мисирков, Кръстьо. Значението на моравското или ресавското наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров. Български преглед, година V, книга I, стр. 121 – 127, 1898.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]