Неманичи

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Неманичите или Неманчите са средновековна посръбска династия управлявала Рашка. Династията носи името на първооснователя ѝ – Стефан Неманя, велик жупан извоювал независимостта на Рашка от Византия през 1180 г., и положил основите за по-нататъшно утвърждаване и възход на държавата.

През 1690 година Печката патриаршия канонизира всички владетели от династията, с изключение на Стефан Душан.[1]

Всички членове на фамилията, с изключение на Стефан Неманя, Стефан Първовенчани и Стефан Урош I, са в кръвно родство с династията на комитопулите.

Средновековна сръбска монархия
Династия на Неманичите
Grb Nemanjica mini transparent.png
Стефан Неманя, велик жупан на Рашка
Стефан Първовенчани, крал на Рашка
Крал Стефан Радослав
Крал Стефан Владислав

Крал Стефан Урош I

Крал Стефан Драгутин
Крал Стефан Урош II Милутин
Крал Стефан Урош III Дечански
Цар Стефан Урош IV Душан
Цар Стефан Урош V

Владетели[редактиране | редактиране на кода]

Името на династията Неманя идва от първопроходникът – Стефан Неманя. За етимологията му има две версии – официална застъпвана и от Николай Велимирович, че то е библейското и транскрибирано към сръбската редакция на старобългарския език – на Неемия. [2]

Според алтернативната, династичното име е народно и прилепено название на Стефан, понеже за четвъртия син на Завида не е имало, т.е. е нямало бащино наследство – бащиния, тъй като Стефан бил на византийска служба при император Мануил I Комнин. През 1166 г. по майчина линия на Пирошка Арпад, най-успешният византийски император от Комнините успял да издейства унгарския крал Стефан III да отстъпи на Византийската империя Босна, ведно с Далмация, Хърватия и Срем. [3] Тази област от векове била в границите на Първата българска държава. [4]

Твърдко е коронясан в Милешево над гроба на св. Сава, а тази друга кралска титла му е призната от Дубровник, Венеция и Унгария, титулувайки се „крал на Босна, Хърватско и Далмация“. [5]

Българска титулатура[редактиране | редактиране на кода]

Първият от управлявалата Рашка династия на Неманичите който е бил известен като „rex Bulgarorum“ и „dux Bulgarorum“ e Стефан Урош I, явно поради владението му на някои български земи с поданици – българи. [6] Синът на Стефан Милутин и следващ сръбски владетел /според повечето историографи му е втори син, а не първи, с майка Анна Българска/ Стефан Урош III Дечански се именувал и като „господар на цялата сръбска земя, и на Приморието /Адриатика/, а също и на областите Овчеполски /Щипски/ и Велбуждски /Кюстендилски/“ според една негова грамота съхранявана в Хилендар. [7]

За историческата наука има запазени шест исторически паметника в които Стефан Душан се именува за български владетел.[8]

Хронология[редактиране | редактиране на кода]

Владетели[редактиране | редактиране на кода]

Владетели и години на управление (1168 – 1371):

Архиепископи[редактиране | редактиране на кода]

Архиепископи и години начело:

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Детрез, Раймонд. Не търсят гърци, а ромеи да бъдат. Православната културна общност в Османската империя. XV-XIX век. София, Кралица Маб, 2015. ISBN 978-954-533-146-6. с. 90.
  2. Велимирович, Николай. Животът на Свети Сава, стр. 17 – 21 – Неманя. Фондация „Покров Богородичен“, ISBN 978-954-9700-86-2, 2009, София.
  3. Енчев, Велизар. Югославия – последната балканска империя. ИК „Ренесанс“, ISBN 954-91612-1-8, 2005, София.
  4. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  5. Хронологична енциклопедия на света, том VI, Велико Търново. ЕЛПИС, ISBN 954-557-003-X, 1991.
  6. Мисирков, Кръстьо. Бележки по южно-славянска филология и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сръбско-хърватски езици и народи), Одеса, 30.XII.1909 г. Българска сбирка, 1910, 1911.
  7. Иванов, Йордан. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика, София. 1915, 1917.
  8. Ангелов, Петър. Названията „България“ и „българи“ в титулатурата на сръбските крале от XIV век. списание „Векове“, книжка № 2, 1979.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]