Направо към съдържанието

Стефан II Милутин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Стефан II Милутин
Стефан Урош II Милутин Немањић
сръбски монарх
Роден
около 1253 г.
днешна Сърбия
Починал
12 ноември 1321 г. (68 г.)
ПогребанБански манастир, Република Косово
Управление
Период1282 – 1321
Коронация1282 г.
НаследяваСтефан Драгутин
НаследникСтефан Дечански
ТитлаКрал на Сърбия
Други титликрал на Дукля, Албания, България и на цялото Приморие[1]
Семейство
РодНеманичи, Капетинги, Дандоло, Комнини, Ангели, Арпади
БащаСтефан Урош I
МайкаЕлена Ангелина
Братя/сестриСтефан Драгутин
СъпругаСимонида Палеологина (1299)[2]
Елизабет Арпад (1283 – 1284)
Елена Дукина Ангелина
Анна Тертер (1284 – 1299)
ДецаСтефан Константин
Анна-Неда
Стефан Дечански
Подпис
Стефан II Милутин в Общомедия

Стефан Урош II Милутин е сръбски крал от династията Неманичи, управлявал от 1282 до 1321. По негово време сръбската държава постига значително териториално разширение в Северна Македония и северозападните български земи (Браничево).

Закрилник и дарител на православната църква приживе, след смъртта си Стефан Милутин е обявен за светец. Мощите му се съхраняват в църквата „Света Неделя“ в София.

Потекло и издигане

[редактиране | редактиране на кода]
Крал Стефан Милутин на младини (фреска от манастира Сопочани)

Стефан Милутин е втори син на крал Стефан Урош I (1243 – 1276) и кралица Елена Анжуйска, която е роднина на неаполитанския крал Карл I Анжуйски (1266 – 1285) и според хипотези издънка на френската кралска династия и фамилията Куртене.[3]

През 1282 година крал Стефан Драгутин – по-големият брат на Милутин – чупи и трайно уврежда крака си при инцидент. На събор в Дежево сръбските първенци издигат за крал Милутин. В замяна Драгутин получава градове в поречието на Западна Морава и други владения. Въпросът кой ще управлява след Милутин (дали неговият или Драгутиновият син) не е уреден и става причина за продължителни междуособици.[4]

Войни и договори

[редактиране | редактиране на кода]

Завоевания в Македония

[редактиране | редактиране на кода]

Крал Стефан Милутин започва управлението си с поредица от походи дълбоко във византийските владения в Македония, достигайки Христопол и Света гора. Сърбите повеждат война срещу Византия като съюзници на неаполитанския крал Карл Анжуйски в опита му да възстанови Латинската империя, но я продължават дълго след провала му.[5] Възползвайки се от отслабването на византийците след смъртта на император Михаил VIII Палеолог, между 1282 и 1284 година Милутин завладява трайно Скопие и редица области и градове – Горни и Долни Полог, Овче поле, Пиянец, Кичево, Дебър.[6]

Война с Браничевското и Видинското княжество

[редактиране | редактиране на кода]
Крал Стефан Милутин, фреска от църквата в Студеница.

През 1291 година крал Стефан Милутин помага на брат си Драгутин (владетел на Белград и областта Мачва от името на унгарския крал) да се справи с последните български владетели на Браничево и областта Дърман и Куделин.[7] Това го вкарва в конфликт с владетеля на Бдин – Шишман (бащата на по-късния търновски цар Михаил III Шишман). С татарски войски през 1292 година Шишман плячкосва Милутиновите владения до Ипек. В отговор Милутин завладява Бдин, но по-късно се помирява с бдинския владетел и му връща града[8], за да не предизвика отмъщението на сюзерена на Шишман – татарския хан Ногай. За да умилостиви Ногай, Милутин му праща дарове и заложници – сина си Стефан Урош (известен по-късно като Стефан Дечански) и сръбски боляри.[9] След смъртта на Ногай (1299 година) Видинското княжество изпада в дълготрайна зависимост от сръбския крал.[10]

Отношения с Търновското царство

[редактиране | редактиране на кода]

В търсене на съюзник срещу Византия, през 1284 година Стефан Милутин се обръща към търновския цар Георги I Тертер. Антивизантийският съюз е скрепен с брак между сръбския крал и дъщерята на българския цар Анна Тертер, но не се материализира, поради татарския натиск върху България.[11]

През 1298 година вдовицата на цар Смилец се обръща към Стефан Милутин с предложение за нов съюз и брак, но по това време сръбският владетел вече е решил да се помири с Византия и отхвърля българските пратеници.[12]

Мирен договор с Византия

[редактиране | редактиране на кода]

През 1299 година крал Милутин слага край на войната с Византия. Сръбско-византийската граница е прокарана покрай Струмица, Щип, Прилеп и Охрид, които остават във византийски ръце. Мирният договор е скрепен с женитба на Милутин за дъщерята на император Андроник II – 5-годишната Симонида.[13] Венчанието е извършено от охридския архиепископ Макарий, а не от представител на Цариградската църква.[14]

Освен северна Македония, държавата на Стефан Милутин обхваща и Велбъжд и Знеполе.[15] Кралската му резиденция е в Скопие.[13]

Междуособици

[редактиране | редактиране на кода]

През 1301 година властелите, недоволни от прекратяването на походите срещу Византия, въстават срещу крал Милутин в полза на брат му Драгутин. Междуособната борба продължава 11 години, докато Драгутин е принуден да се подчини.[16]

През 1314 срещу Милутин въстава синът му Стефан Дечански, който владее областта Зета. Кралят излиза победител и от тази междуособица.[17]

Война с Унгария

[редактиране | редактиране на кода]

След 1316 година, след смъртта на Драгутин, крал Милутин залавя сина му Владислав, елиминирайки го като претендент за сръбската корона, и завладява владенията на брат си, включително части от Унгарското кралство – Мачва и Белград. До 1319 унгарският крал Карл Роберт успява да отвоюва тези земи. Милутин си запазва останалите владения на Драгутин (Рудник, Арилие, Браничево).[10][18]

Протосеваст Стефан Драговол-Хрельо

[редактиране | редактиране на кода]

Протосеваст (и кесар) Стефан Драговол – Хрельо е средновековен властел от българските земи на служба като васал при крал Стефан Милутин, както и при крал Стефан Дечански и крал, впоследствие цар, Стефан Душан. Благодарение на него Рилската обител е съградена на днешното ѝ място, където тя става символ и хранител на българщината през вековете на османското владичество. До ден днешен е запазена величествената Хрельова кула като най-стара постройка в центъра на манастирския комплекс. Хрельо е прототип на Рельо Шестокрили в българския юнашки епос.[19]

Около 1325 г. Стефан Драговол-Хреля, довел свои хора да плават (премиват) желязна руда около днешното село Рельово по поречието на река Палакария. Те се настанили в местността между доловете „Маклища“ и „Стакев дол“. Хрельовите хора образували малко селище, което нарекли на името на своя господар – „Хрельово“.

Бракове

[редактиране | редактиране на кода]

Стефан Милутин се жени пет пъти. През 1282 или 1283 година се разделя с първата си съпруга (неизвестна по име), за да се ожени за дъщерята на севастократор Йоан Ангел, господар на Тесалия. Малко по-късно взима за съпруга унгарката Елизабет Арпад (сестра на кралица Катарина, жената на Драгутин).[20] През 1284 година се жени за Анна Тертер, дъщеря на българския цар Георги I Тертер. Петнадесет години по-късно Стефан Милутин разтрогва и този брак, за да се ожени за византийката Симонида.[21]

Известни са четири деца на крал Стефан Милутин – Стефан Урош (сръбски крал през 1322 – 1331), Константин, Зорица и Анна Неда[22] (българска царица, съпруга на цар Михаил III Шишман).

Рударство

[редактиране | редактиране на кода]

Стефан Милутин развива добива на сребро повече от сръбските владетели преди него. Във владенията му се експлоатират 7 мини. Една от тях, край град Ново бърдо се превръща в най-доходоносната сребърна мина на Балканите.[23]

Милутин използва добитото сребро, за значителни емисии монети, с които копира венецианските, но с по-малко сребърно съдържание за по-голяма печалба. С придобитото от мините богатство издържа наемните войски и духовенството, които крепят властта му.[23]

Творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Две негови кралски грамоти влизат в Обща хилендарска грамота на Стефан II Милутин и Стефан Душан.

Ктитор и светец

[редактиране | редактиране на кода]
Ковчегът с мощите на Свети Крал Стефан Милутин в софийската „Света Неделя“

Крал Стефан Милутин се изявява като покровител на църквата. По негова заповед и с негови средства са построени или обновени десетки църкви и манастири.[23] Най-известни, запазени и до днес, са Богородица Левишка, Грачаница и Банска – построена от краля като негово лобно място. По времето на Милутин е издигната и църквата на Света Богородица в Хилендарския манастир.[24]

След смъртта му на 29 октомври 1321 година Стефан Милутин е канонизиран от православната църква.[25] Погребан е в манастира Банска. По време на османското нашествие мощите му са пренасяни неколкократно – първо в Трепча, а към 1460 година в София. Днес се съхраняват в църквата „Света Неделя“.[26]

Култът към Стефан Милутин („Свети Крал“) е широко разпространен в западните български земи през XVIII и XIX век почти до края на Османското владичество. Показателни за това са изображенията му в Девичия манастир „Покров Богородичен“ и Бельовата църква в Самоков.[27]

През 2006 година Сръбската православна църква предявява претенции към мощите на Стефан Милутин. При официалното си посещение в София на 19 септември 2013 президентът на Сърбия Томислав Николич получава само парченце от дрехата на краля-светец.[28][29]

Галерия

[редактиране | редактиране на кода]

Виж също

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Ангелов, Петър. Названията „България“ и „българи“ в титулатурата на сръбските крале от XIV век. списание „Векове“, книжка № 2, 1979.
  2. ↑ История на сърбите (Владимир Чорович).
  3. ↑ McDaniel, Gordon. On Hungarian-Serbian Relations in the Thirteenth Century: John Angelos and Queen Jelena, с. 43, 46-47, в: Ungarn-Jahrbuch, т. 12 (1982-1983).
  4. ↑ Fine, John V. A. The Late Medieval Balkans. A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest. Ann Arbor, The University of Michigan Press, 1994. с. 217 – 218.
  5. ↑ Fine 1994, с. 219.
  6. ↑ Матанов, Христо. Югозападните български земи през XIV век. София, Наука и изкуство, 1986. с. 12.
  7. ↑ Ников, Петър. История на Видинското княжество до 1323 година. В: Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет. Книга XVIII, 8. София, Печатница П. Глушков, 1922. с. 62.
  8. ↑ Ников 1922, с. 68 – 71.
  9. ↑ Fine 1994, с. 220 – 221.
  10. 1 2 Fine 1994, с. 261.
  11. ↑ Мишић, Синиша. Српско-бугарски односи на крају 13. века. В: Зборник радова Византолошког института, т. XLVI. Београд, Византолошки институт Српске академије наука и уметности, 2009. с. 333 – 335. Посетен на 04.01.2020.
  12. ↑ Мишић 2009, с. 337.
  13. 1 2 Fine 1994, с. 222.
  14. ↑ Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, [1924]. с. 212.
  15. ↑ Логос, Александар. Историја срба. Београд, АТЦ, 2017. с. 280.
  16. ↑ Fine 1994, с. 256 – 259.
  17. ↑ Fine 1994, с. 259 – 260.
  18. ↑ Ников 1922, с. 64 – 66.
  19. ↑ Енциклопедия България. БАН, 1997, том 7, ISBN 954-8104-01-6.
  20. ↑ Логос 2017, с. 279.
  21. ↑ Кръстев, Красимир. Съдбата на българската царкиня Анна Тертер, с. 651-654, в: Тангра: Сборник в чест на 70-годишнината на акад. Васил Гюзелев. София, 2006. ISBN 954-07-2435-X
  22. ↑ Логос 2017, с. 279 – 280.
  23. 1 2 3 Fine 1994, с. 257.
  24. ↑ Логос 2017, с. 273.
  25. ↑ Логос 2017, с. 286.
  26. ↑ Житие на свети крал Стефан Милутин Архив на оригинала от 2019-12-27 в Wayback Machine.. Официален сайт на Софийска епархия (достъп от 27.12.2019).
  27. ↑ Джурова, Аксиния. Владетелският култ – емблема на сръбската държавност. В: Зборник радова Византолошког института, т. XLIV. Београд, Византолошки институт Српске академије наука и уметности, 2007, с. 530-533. Посетен на 04.01.2020.
  28. ↑ Сърбия иска мощите на св. крал Стефан Милутин[неработеща препратка] („Фокус“, 18.12.2006 г.)
  29. ↑ Сръбският президент Томислав Николич се поклони на мощите на свети крал Стефан Милутин Архив на оригинала от 2014-09-08 в Wayback Machine. („Св. Синод на БПЦ“, 19.09.2013 г.)
Стефан Драгутин → крал на Сърбия (1282 – 1321) → Стефан Дечански
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Стефан_II_Милутин&oldid=12883315“.