Елена Българска

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Елена
царица на Душановото царство
HelenaofBulgaria.jpg
фреска от манастира в Лесново
Лични данни
Родена ?
България
Починала 7 ноември 1374
Предшествана от Мария Палеологина
Наследена от Анна Анка Басараб
Семейство
Брак Стефан Душан
Потомци Стефан Урош V
Ирина
неизвестна по име дъщеря
Династия Шишман
Баща Срацимир
Майка Кераца Петрица
Елена в Общомедия

Елена Срацимир (на сръбски: Јелена Бугарска) е кралица и първа царица на Душановото царство – съпруга на цар Стефан Душан и майка на цар Стефан Урош V. Сестра е на търновския (на Загора) цар Иван-Александър.

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Елена е член на три престижни средновековни балкански владетелски рода – Комнини, Асеневци и Шишмановци. Тя е дъщеря на крънския деспот Срацимир и Кераца Петрица от рода Шишман, която е пряка потомка на цар Иван Асен II и съпругата му Ирина Комнина чрез дъщеря им Ана-Теодора. Елена има още трима братя и една сестра – Иван-Александър, Йоан Комнин, Михаил и Теодора.

Правнучка на Елена Българска е Анна Филантропина, една от последните императрици на Трапезундската империя.

Брак със Стефан Душан[редактиране | редактиране на кода]

През 1331 г. болярски преврат поставя на българския престол брата на Елена – цар Иван-Александър. По онова време положението на Българското царство е трудно. От една страна, на юг продължава традиционното съперничество между Търново и Константинопол за контрол над тракийските градове и тези по черноморието, а от друга, прогонването на сръбското протеже Иван Стефан от българския престол обтяга допълнително и без това трудните отношения между България и нейния възмогнал се западен съсед – Рашкото кралство на Неманичите, начело с крал Стефан Дечански. Почти едновременно с възцаряването на Иван-Александър смяна на властта се случва и в Рашка, където чрез преврат на престола се възкачва крал Стефан Душан. Благодарение на пробългарските настроения и антивизантийската външнополитическа линия на новия сръбски крал диалогът между Иван-Александър и Стефан Душан се оказва по-лесен и между двете странии започват преговори за скючване на мир. Мирният договор е подписан през 1332 г. и според условията трябвало да бъде скрепен с династичен брак между Стефан Душан и сестрата на българския цар – Елена, която е пратена в сръбския двор, придружена от сестра си Теодора. Сватбата между Елена и крал Стефан Душан е отпразнувана на 19 април (Великден) 1332 г. Така Елена става поредната българка, коронована за Рашка кралица, а след провъзгласяването на Душан за цар през 1346 г. – и за първа царица на Душанова Сърбия.

Сръбска кралица и царица[редактиране | редактиране на кода]

Първите години от брака на Елена и Стефан Душан са трудни за българката поради продължителното бездетие на кралската двойка. Тъй като в продължение на 5 години Елена не успява да дари съпруга си с мъжки наследник, под натиска на обкръжението си Стефан Душан започва преговори с немския император за ръката на една от дъщерите му. Насред преговорите обаче, през 1337 г., Елена ражда дългоочаквания престолонаследник – Стефан Урош V, с което преговорите са прекратени. По-късно тя ражда и две дъщери, една от които се казвала Ирина.

Раждането на престолонаследника увеличава престижа на Елена в сръбския двор, както и влиянието ѝ над Сетфан Душан. За това може да се съди по благосклонното отношение на Стефан Душан към роднините на съпругата му, които се намирали в Сърбия – безспорно най-известният и мощен феодал в Душановото царство е другият брат на Елена и Иван-Александър – деспот Йоан Комнин Асен[1], който през 1349 – 1350 г. не само притежавал титлата „деспот“, но и управлявал като сръбски наместник в Южна Албания около градовете Валона, Канина и Берат.

Присъствието на Елена в Сърбия е важна предпоставка за добрите отношения между българи и сърби през времето на царуването на съпруга ѝ. Погрешно е обаче да се абсолютизира ролята ѝ като верен проводник на българските интереси в сръбския двор, без да се отчита фактът, че на първо място пред нея биха стояли грижите за наследството на сина ѝ. Един епизод от развоя на гражданската война във Византия показва, че на моменти сръбската кралица е по-благосклонна да обърне гръб на братовите си интереси в името на тези на новата си родина. През 1342 г. византийският антиимператор Йоан Кантакузин пристига в сръбския двор, за да търси подкрепата на Стефан Душан във войната с централната власт в Константинопол. По това време съпругата на Кантакузин Ирина останала сама в Димотика и притисната от цариградската партия в града, търси подкрепата на българския цар Иван-Александър, обещавайки му, че ще му предаде града, ако съпругът ѝ не се върне от Сърбия. Поблазнен от предложението на Ирина, Иван-Александър изпраща писмо до зет си и сестра си Елена, в което настоява да затворят или погубят госта си. Кантакузин разказва за негодуванието, с което Елена и съпругът ѝ отхвърлили предложението на българския цар.

През 1347 г. цар Стефан Душан заедно с царица Елена и Стефан Урош посещават Света гора Атонска, където даряват богато тамошните манастири. Така царица Елена остава в историята и като първата жена, чийто крак стъпва в забранената за жени територия на Атон.

През 1350 г. Елена става гражданка на Венеция – акт, с който републиката вероятно изразила благодарността си към сръбската царица за някоя важна услуга от нейна страна.

Смъртта на Стефан Душан[редактиране | редактиране на кода]

Цар Стефан Душан, царица Елена и синът им Стефан Урош V.

Цар Стефан Душан умира неочаквано през 1355 г., оставяйки на престола младия си син Урош V, което дава възможност на Елена да поеме властта на царството като регентка на сина си до 1356 г. В известния пасаж за разпадането на сръбското царство, Йоан Кантакузин отбелязва, че вдовицата на Стефан Душан и сестра на българския цар Иван-Александър – Елена, след 1355 г. подчинила под властта си много земи и градове и не вземала активно участие в борбата за сръбския престол между цар Урош и цар Симеон Урош. Други съвременни извори отчасти потвърждават, отчасти опровергават тези сведения. Въпреки че през 1356 г. царица Елена се замонашва и приема монашеското име Елисавета[2], това не отказва амбицираната вдовица на Душан да се занимава с политика. При последвалото след смъртта на Стефан Душан съперничество за короната, между сина ѝ Стефан Урош, и полубрата на Стефан Душан – Симеон Урош, по причини, които не са напълно ясни, Елена се оттегля в Сяр, като същевременно запазва владетелски права върху известни имоти в Зета [3]. Изворите показват, че тя управлява Сярското княжество близо десетилетие след смъртта на Душан [4], като първоначално признавала върховната власт на сина си. Така например през май 1356 г. е засвидетелствано присъствието на сръбския цар в Сяр, където заедно с майка си той издава грамота за мелнишкия митрополит Кирил [5]. От този период (до 1360 г.) датират и фреските в църквата „Св. Богородица“ в с. Матейче до Куманово, на които цар Урош е изобразен заедно с царица Елена[6]. Вдовицата на Стефан Душан присъстввала и на държавния събор в Скопие през пролетта на 1357 г., което показва, че тя на практика подкрепя своя син Урош в борбата за Душановото наследство[7].

До 1360 г. царица Елена и цар Урош се споменават заедно като владетели и в съвременните приписки[8]. Добрите отношения между двамата се доказват и от съвместните монети, които те секат след декември 1355 г. [9], и от факта, че цар Урош защитава активно владетелските права на царица Елена в Зета. Освен това, след като деспот Никифор Орсини завзел Епир и Тесалия, той се опитал да подобри отношенията си със сърбите и за целта се обърнал директно към царица Елена, искайки ръката на сестра ѝ Теодора[10] – с други думи, на владетелката на Сяр все още било гледано като на представител на сръбската власт в тази област.

Смъртта на Стефан Душан съживила надеждите на византийската аристокрация за успешни военни действия срещу периферните области на сръбското царство. През лятото на 1358 г. двама византийски феодали – братята Алекси и Йоан, правят опит нахлуват във владенията на Елена, в областта Завалтия (северозападно от планината Пангей)[11]. Най-възрастният син на Йоан Кантакузин – Матей, също се опитва да използва неуредиците в сръбската държава, за да разшири владенията си на запад[12]. Като причина за решението на сина си да нахлуе в Мигдония (равнината около Филипи) Йоан Кантакузин изтъква желанието на най-видните архонти от „трибалите“ (сърбите) – кесаря Войхна, „архонта“ на Сяр и дори самата царица Елена, да му предадат градовете, които управлявали [13]. След като Матей Кантакузин пресякъл Христополските проходи, се оказало, че неговият главен съмишленик – сръбският управител на Драма, кесарят Войхна, отсъства от града, а в Югоизточна Македония се намирала сръбска войска, изпратена на царица Елена от цар Урош, за да спре похода на Алекси и Йоан. Войската на Матей Кантакузин двукратно отблъснала нападенията на сръбския отряд [14], но турските наемници се разбунтували и поискали да се върнат обратно. По време на безредното отстъпление на Кантакузиновите пълчища местното население нападало и унищожавало отделни групи от войската му. Самият Матей Кантакузин бил заловен в блатата около Филипи и предаден на кесаря Войхна. Този сръбски феодал, след като жителите на Филипи му предават пленения Матей Кантакузин, получава разрешение от Елена да постъпи с пленника „като с военна плячка“.[15]. Това е ясно свидетелство, че връзките между владетелката на Сяр и кефалията на Драма фактически били отношения между сюзерен и васал, каквито са били от своя страна и отношенията между цар Урош и царица Елена.

Всички тези факти изглеждат достатъчни, за да се твърди, че властта на цар Урош в Сярска област чрез посредничеството на царица Елена поне до края на 1550-те год. била достатъчно стабилна и реална. В същото време и тук редица обстоятелства сочат, че самото оттегляне на царица Елена в Сяр показва ако не стремеж към пълна самостоятелност, то поне известно разграничаване от управляващата в Сърбия династия[16]. На родословното дърво върху фреските на църквата „Св. Богородица“ в Матейче царица Елена, цар Урош, а вероятно и сестрата на Елена – Теодора, са представени (за разлика от всички други генеалогични дървета на сръбската династия) не като представители на династията Неманичи, а като потомци на фамилията Асеневци – Комнини[17].

През 1360 – 1361 г. царица Елена вече се споменава като напълно самостоятелна владетелка в Сяр. В грамота от 1360 – 1361 г., с която цар Урош потвърждава дарове на царица Елена за манастира „Хилендар“, след подписа има бележка: „госпожа светата царица управлява сама в Сяр“[18]. От всички тези сведения може да се съди, че най-късно от ноември 1360 г. Елена започва да води свой самостоятелен политически живот в Сярската област. Нейното откъсване от сръбската държава не става чрез открит конфликт със сръбския цар, а по-скоро е закономерен етап в процеса на разпадане на следдушанова Сърбия. В документите, засягащи пряко владенията на Елена в Сярската област, името на сина ѝ след началото на 1360-те год. вече не се споменава: явно се е считало, че дори теоретично сръбският цар няма владетелски права в земите, управлявани от царица Елена.

Самостоятелна политика[редактиране | редактиране на кода]

Царица Елена, Стефан Урош V и Симеон Синиша. Фреска от манастира „Високи Дечани“

Периодът на самостоятелното управление на Елена в Сяр (1360 – 1365 г.) се характеризира с редица нововъведения в системата на управление, чрез които държавната структура на Сярското княжество придобива определен и специфичен облик. Въведена била византийската институция на „вселенските съдии“ и „синклит“[19] Владетелката на Сяр имала решаваща дума в работата на Сярската митрополия, решавала спорове между отделни свои феодали и заобиколена от своите най-близки помощници – нейни роднини и „дворяни“ (икии), членове на новоучредения синклит, притежавала всички атрибути на независима владетелка[20]. Така през 1360 – 1361 г. Сярското княжество на Елена вече има напълно изградена държавна структура и представлява добре уредена феодална държава, която още преди 1365 г. получава международно признание.

През пролетта или лятото на 1364 г. в Сяр пристига византийско църковно пратеничество начело с патриарх Калист, който през 1351 – 1352 г. отлъчва цар Стефан Душан и сръбската църква поради неканоничното провъзгласяване на царството и Печката патриаршия. Поради продължаващата църковна схизма мисията на патриарх Калист имала неофициален характер. Според Кантакузин целта на константинополския патриарх била да постигне споразумение с царица Елена за прекратяване на враждебните отношения между Византия и нейното княжество и за обща борба срещу османските пришълци в Тракия[21]. Такова споразумение било възможно само при положение, че се сложи край на църковния разкол, и затова тази чисто политическа задача била поверена на патриарх Калист. Контакузин съобщава, че царица Елена и „най-видните трибали“ приели радушно византийските пратеници и „всички заедно решили, че трябва (да се организира) военен поход срещу варварите“[22]. Но патриарх Калист не успял да осъществи докрай възложената му мисия, тъй като по време на престоя си в Сяр неочаквано се разболява и умира. Целият епизод, отразяващ престоя на константинополския патриарх в Сяр и преговорите му с царица Елена, показва, че външната политика на Елена била напълно самостоятелна. Въпреки че наричали Сярското княжество „Сърбия“ византийците търсили съдействието не на цар Урош, а на царица Елена с пълното съзнание, че тя сама определя насоките на външната си политика. Радушният прием, който тя оказва на патриарх Калист, свидетелства, че не е била чужда на мисълта да сложи край на църковната схизма с византийската църква.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

Запазените съвместни монети на царица Елена и цар Урош датират от 1356 – 1360 г., когато двамата се споменават все още заедно и в други извори. След това царица Елена се споменава само заедно с Вълкашин, а последните сведения за управлението ѝ в Сяр са от август 1365 г. Логично е да се предположи, че тя е могла да кове монети само като владетелка на Сяр – следователно до август 1365 г. Тези факти очертават един приблизителен интервал от време, в който царица Елена и крал Вълкашин са могли да емитират съвместни монети: 1360/1361 - август 1365 г. Следователно още в този период Вълкашин е притежавал кралската титла. Монетите на царица Елена и крал Вълкашин показват още веднъж, че този феодал се е издигал с нейна подкрепа и дори навеждат на мисълта, че кралската си титла той е дължал на благоразположението на владетелката на Сяр.

През втората половина на 1360-те год. в Югоизточна Македония установява своята власт и деспот Йоан Углеша. Няма нито едно сведение, че това е станало против волята на царица Елена. Царица Елена остава в Сяр най-късно до лятото на 1367 г., когато за нея се споменава в писмо на известния византийски учен Димитър Кидон[23]. През август с.г. тя се споменава и в дубровнишки документи и вероятно по това време тя вече се е намирала в двора на сина си цар Урош или в своите зетски владения[24]. Царица Елена умира на 7 ноември 1374 г., датата на смъртта ѝ е посочена в хилендарски ръкопис.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Сведения за родството му с българския цар дава анонимната „Янинска хроника“
  2. M. Пурковић. Кад се покалућерила царида Јелена? – ПКЈИФ, XII, 2 – 3, 1932, с. 167 – 169.
  3. Acta Albaniae..., Т. II, No. 123.
  4. Ст. Новаковић. Срби и турци..., с. 165; Г. Острогорски. Серска област. с. 3 и сл.
  5. Законски споменици..., с. 310.
  6. Вж. Н. Л. Окуњев. Грађа за историју српске уметности: 2. Црква Св. Богородица-Матеич. – ГСНД, 7 – 8, 1930, с. 92 – 93; Н. Радојичић. Портрети српских владара у Средњем веку. Скопље, 1934, с. 59 и сл.; В. Ђурић. Византијске фреске ..., с. 70 – 71, с. 214 – 215 (библиография)
  7. Законски споменици..., с. 310 – 313
  8. L. Politis. Griechischen Handschriften der Serbischen Kaiserin Elisabeth. – BSI, 2, 1930, s. 288; Љ. Стојановић. Записи и натписи. Т. I, № 116, с. 41.; Г. Острогорски, Серска област..., с. 4 и сл.
  9. С. Димитријевић. Нова серија нових врста српског средњовековног новца. Старинар, XV-XVI, 1964, с. 135.
  10. Cant., III, p. 317.
  11. P. Lemerle. Op. cit., p. 206; Г. Острогорски. Христопољ..., c. 337; същият. Серска област..., с. 28.
  12. За Матей Кантакузин виж D. Nicol, Kantakouzenos, p. 109 sq.; Ст. Новакович дори твърди, че Матей Кантакузин бил васал на царица Елена (?), тъй като смятал, че темата Волерон била под сръбска власт (Срби и турци, с. 166)
  13. Cant., III, p. 322 – 323.
  14. Cant., III, p. 326 sq; Необосновано е твърдението, че Матей Кантакузин бил разбит от сръбския военен отряд. Виж Историја српског народа. Т. I, с. 567, 569.
  15. Cant., III, p. 330 – 332.
  16. Е. П. Наумов. Господствующий класс..., с. 182 – 183.
  17. Ив. Божилов. Родословието на цар Иван-Александър..., с. 153
  18. Ал. Соловјев. Повеље цара Уроша у Хиландарском архиву. – Богословље, 2, 1927, № 3, с. 290 – 291; Г. Острофрски. Серска област..., с. 5.
  19. Actes d’Esphigmenou. Textes, edition diplomatique par J. Lefort. Paris, 1973, No. 27, 5 – 6. Г. Острогорски. Серска област..., c. 87; idem, Les juges generaux..., p. 257 sq.
  20. Esph., No. 26; Вл. Мошин. Акти из светогорских архива. – Споменик САН, 91, 1939, с. 156 – 163; Г. Острогорски. Серска област..., с 127.
  21. Cant., III, p. 361. За мисията на патриарх Калист се споменава и в един документ на патриарх Филотей Кокинос. Виж J. Darouzes. Les Regestes..., V, № 2501.
  22. Cant., III, p. 861.
  23. G. Mercati. Notizie di Ргосого е Demetrie Cydone. Studi e Testi, 56, Roma, 1931, p. 320, 326, 375; J. Darrouzls. Les Regestes..., V, № 2518.
  24. K. Јиречек. Српски цар Урош..., с. 369.

Извори и литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Acta et diplomats res Albaniae mediae aetatis illustrantia, II, ed. L. Thalloczy, C. Jirecek, M. Šufflay, Vindobonae. 1918.
  • Actes d’Esphigmenou. Textes, édition diplomatique par J, Lefort. Paris, 1973. Actes de Kutlumus; éd. P. Lemerie, Paris, 1945.
  • Божилов, И. Родословието на цар Иван-Александър. ИПр., 3 – 4, 1981.
  • Димитријевић, С. Нова серија нових врста српског средњовековног новца. Старинар, XV-XVI, 1964.
  • Ioannis Cantacuzeni imperatoris historiarum libri IV, cura L. Schopeni, I—III, Bonnae, 1828 – 1832.
  • Lemerle, P. Philippes et la Macédoine orientale à l’époque chrétienne et byzantine, Paris, 1945.*Nicol, D. The Byzantine Family of Kantakouzenos (Cantacuzenus) ca 1100 – 1460, Dumbarton Oaks, 1968.
  • Mercati, G. Notizie di Procoro e Demetrio Cydone, Studi е Testi, 56, Roma, 1931.
  • Наумов, Е. П. Господствующий класс и государственная власть в Сербии XIII-XV вв., М. 1975.
  • Новаковић, С. Законски споменици српских држава средњег века. Београд, 1912.
  • Новаковић, С. Срби и турци. Историјске студије о првим борбама с најездом турском пре и после боја на Косову. Београд, 1960 (трето издание).
  • Окуньев, Я. JI. Грађа за историји српске уметности: 2. Црква Св. Богородица-Матеич. ГСНД, 7 – 8, 1930.
  • Острогорски, Г. Серска област после Душанове смрти. Београд, 1965.
  • Politis, L. Griechischen Handschriften der Serbischen Kaiserin Elisabeth, BSI, 2, 1930.
  • Пурковић, M. Кад се покалудерила царица Јелена. ПКЈИФ, XII, св. 2 – 3, 1932.
  • Радојчић, С. Портрети срапских владара у Средњем веку, Скопље, 1934.
  • Соловјев, А. Повеля крља Душана о манастиру Св. Николе у Врањи. ПКЈИФ, 7, 1927.
  • Ђурић, В. Византијске фреске у Југославији. Београд, 1980.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Мария Палеологина кралица на Рашка (1332 – 1365) Елена Вълкашинова
царица на сърби и гърци (1346 – 1355/56) Анна Анка Басараб
     Портал „Македония“         Портал „Македония