Ирина Асенина (византийска императрица)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Ирина Асенина
Ειρήνη Ασανίνα
византийска императрица
Родена
около 14-и век
Починала
около 1354 г.

Религия православие
Семейство
Род Асеневци
Баща Андроник Асен
Братя/сестри Мануил Комнин Раул Асен
Йоан Асен
Съпруг Йоан Кантакузин
Деца Мануил Кантакузин
Елена Кантакузина
Теодора Кантакузина
Матей Кантакузин

Ирина Асенина (на гръцки: Ειρήνη Ασανίνα) е византийска императрица, съпруга на император Йоан VI Кантакузин.

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Ирина е дъщеря на Андроник Асен и на съпругата му Тарханиотиса. По бащина линия е внучка на българския цар Иван Асен III и Ирина Палеологина, дъщерята на император Михаил VIII Палеолог и Теодора Дукина Ватацина. По майчина линия е внучка на протостратора Михаил Дука Тарханиот и на Мария Дукина Комнина Палеологина Вранина. Така Ирина Асенина е член на най-могъщите византийски фамилии по това време – тези на Дукините, на Палеолозите и на Комнините, както и на престижния български царски род на Асеневци.

Брак[редактиране | редактиране на кода]

Ирина Асенина се омъжва за Йоан Кантакузин, на когото ражда шест деца:

Императрица[редактиране | редактиране на кода]

При управлението на император Андроник III съпругът на Ирина Асенина заема длъжността велик доместик, а след смъртта на императора Йоан става член на регентския съвет на малолетния наследник на Андроник, Йоан V Палеолог. Скоро между Йоан Кантакузин и майката на императора, Анна Савойска, избухва конфликт, който прераства в гражданска война. Анна, която също била член на регентския съвет, се възползва от временното отсъствие на Йоан Кантакузин от Константинопол по време на един негов поход срещу сръбския крал Стефан Душан и обява Йоан Кантакузин за изменник. Голяма част от войската обаче се намира под контрола на Йоан, който на 26 октомври 1341 г. се провъзгласява за император в Димотика. Ирина Асенина се присъединява към съпруга си и е коронована за императрица. Гражданската война между Йоан Кантакузин и централната власт в Константинопол продължава до 1347 г.

По време на войната Ирина Асенина поддържа собствен двор в Димотика. През 1342 г. Йоан Кантакузин е принуден да отиде в Сърбия, където търси помощ от сръбския крал Стефан Душан. Останала сама в Димотика и притисната от цариградската партия в града, Ирина търси подкрепата на българския цар, обещавайки на Иван-Александър, че ще му предаде града, ако съпругът ѝ не се върне. Поблазнен от предложението на Ирина, Иван-Александър изпраща писмо до зет си Душан и сестра си Елена, в което настоял да затворят или погубят госта си, но Душан и съпругата му отхвърлили с негодувание предложението на царя.[1] На 3 февруари 1347 г. двете воюващи страни постигат споразумение, според което Йоан Кантакузин е обявен за настойник и съимператор на Йоан V Палеолог. Споразумението е скрепено с брак между дъщерята на Йоан Кантакузин, Елена, и Йоан V. Йоан VI Кантакузин вляза в Константинопол и успешно установява контрол над града.

Ирина Асенина се ползва с достойнството на съимператрица до 1352 г., когато Йоан V, подкрепян като законен император, вдига бунт срещу тъста си. Йоан VI Кантакузин абдикира и се замонашва. Ирина Асенина последва примера на съпруга си и постъпва в манастира „Св. Марта“ под монашеското име Евгения. За по-нататъшната съдба на Ирина Асенина изворите не съдържат сведения.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

CC BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Irene Asanina“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​