Кичево
Вижте пояснителната страница за други значения на Кичево.
|
Кичево Кичево |
|
|---|---|
| — град — | |
 |
|
 Центърът на Кичево |
|
  Кичево  Кичево |
|
| Страна |
 Северна Македония |
| Регион | Югозападен |
| Община | Кичево |
| Географска област | Кичевска котловина |
| Площ | 48 km² |
| Надм. височина | 888 m |
| Население | 27 067 души (2002) |
| Пощенски код | 6250 |
| Официален сайт | www.kicevo.gov.mk |
| Кичево в Общомедия | |
Кичево (понякога Кичово, наричан до XX век също и Кърчово, на македонска литературна норма: Кичево; на албански: Kërçova, Кърчова) е град в Северна Македония.
География[редактиране | редактиране на кода]
Разположен е в средната част на западната част на Северна Македония, в Кичевската котловина край югоизточните склонове на планината Бистра. От Скопие Кичево е отдалечено на 112 km, а се намира на около половината път между Гостивар (46 km) и Охрид (61 km).
История[редактиране | редактиране на кода]
Кичево се споменава от началото на XI век като един от градовете на Охридската епархия.[1] Съществуват обаче и сведения, според които Кичево е съществувало като населено място още в ІХ в. В своята първа грамота от 1019 г. Василий Българоубиец повелява на охридския архиепископ да има като своя епархия градовете Охрид, Преспа, Мокра и Кичево. От XII в. заедно с Дебър, Кичево образува отделна епархия и влиза в диоцеза на Охридската архиепископия до самото ѝ унищожение (1767 г.).[2]
Градът е завладян от османския пълководец Лала Шахин в 1385 година. Първоначално няма големи промени в демографската картина на населението, но по-късно под влияние на Халветийския и Бекташкия тарикат, броят на мюсюлманското население в Кичево се увеличава значително.[3]
В ΧΙΧ век Кичево е българо-помашко градче, център на каза в Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката от 1873 година, Кичово (Kitchovo) е посочен като град с 474 домакинства с 1050 жители мюсюлмани и 360 българи.[4]
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година в Кичево живеят 1200 българи-християни, 3560 българи мохамедани и 84 цигани.[5]
Към началото на ХХ в. Кичевското землище обхваща 80 села, които според местоположението си образуват местностите: Капачка, Горно Кичево, Рабетин кол и Долно Кичево. От тези села 47 са чисто български, 6 чисто помашки, 7 смесени с помаци, 8 смесени с албанци и 12 села чисто албански.[2]
Почти цялото християнско население на града е под върховенството на Българската екзархия. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Кичево има 21 сръбски къщи. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Кичево има 1440 българи екзархисти, 32 българи патриаршисти гъркомани и 32 българи патриаршисти сърбомани.[6] Наместник на патриаршеския митрополит сърбин Варнава Скопски е Никола Тонич.[7]
Кичевското поле е плодородно. Тук става добра пшеница и грозде. В някои села има хубави градини с ябълки, сливи и кестени. Прочути са кичевските любеници.[8]
Много жители на Кичево и Кичевско се изселват в град Мездра, България, където до Деветосептемврийския преврат в 1944 г. съществува културно-просветно дружество, носещо името на прочутия кичевски войвода Йордан Пиперката.
Според преброяването от 2002 година Кичево има 27 067 жители.[9]
| Националност | Всичко |
| македонци | 15 031 |
| албанци | 7641 |
| турци | 2406 |
| роми | 1329 |
| власи | 75 |
| сърби | 82 |
| бошняци | 7 |
| други | 496 |
Само на 3 km от центъра на града на склоновете на Бистра се намира известното място за излет Крушино.
Забележителности[редактиране | редактиране на кода]
Личности[редактиране | редактиране на кода]
Основна статия: В XVIII век в Кичево или в района е роден един от първите български възроженци Йоаким Кърчовски (ок. 1750 – ок. 1820), виден учител и родоначалник на българската печатна книжнина. От Кичево е водачът на албанското въстание в Дебърско от 1843 – 1844 година Цен Лека. Видни дейци на ВМОРО от Кичево са Ангел Бунгуров (1874 – 1949), Манасий Бабов (? – 1941) и Стефан Николов (1882 – ?). Владимир Полежиноски (1913 – 1980) и Борис Алексовски (1918 – 2002) са политици от Югославия, а Владимир Талески (р. 1959) и Аце Спасеновски (р. 1969) – от Северна Македония.
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Кичево в миналото си и сега. Мемоар на делегациите на Кичевския край. С., 1913.
- К. Рачев. Западна Македония. С., 1925.
- Народни първенци от Дебърско и Кичевско - „Писмо до Великия Везир на Османската Империя - 1. септемврий. 1863 г.“, публикувано във в. „Мир“, брой 9123, София, 1930 година
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, [1924]. с. 166.
- ↑ а б Кичево в миналото си и сега. С., 1913, с. 2.
- ↑ Алиу, Џихад. Кичево: Градот на теќињата подготвен за Рамазан. // Anadolu Agency. Посетен на 26 януари 2017.
- ↑ Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 90 – 91.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 255.
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 154-155. (на френски)
- ↑ Любенова, Лизбет. Последните български владици в Македония, Изток Запад, София, 2012, стр. 426.
- ↑ К. Рачев. Запдна Македония. С., 1925, с. 30.
- ↑ „Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови“, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен 15 септември 2008
| ||||||||
| |||||
Портал „