Видинско царство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Видинското царство)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Видинско царство
1280 – 1396
Знаме
Знаме
      
Герб
Герб
Национален девиз
Съединението е Силата
Видин през 14 век
Видин през 14 век
Континент Европа
Столица Видин
Най-голям град Видин
Eзици
Официални Старобългарски
Религия Източно православие
Форма на управление Монархия
Династия Асеневци, Шишмановци
цар
1356 – 1396
1396 – 1422
Иван Срацимир
Константин II Асен
История средновековие, ренесанс
опит за възтановяване на Царство Видин-12.5.1443 г.
Валута Видиска Златица
Часова зона UTC+3
Предшественик
Втора българска държава Втора българска държава
Наследник
Османска империя Османска империя
Днес част от Флаг на България България
Флаг на Сърбия Сърбия
Флаг на Румъния Румъния
Видинско царство в Общомедия
Видинската област при Шишман I
Видинското царство след 1371 г.

Видинското царство (на среднобългарски: Бъдинское цѣсарство) е самостоятелна българска държава, появила се в резултат от феодалната разпокъсаност на България през 14 век.

Видинско деспотство/царство[редактиране | редактиране на кода]

През цялото си съществуване Втората българска държава се бори с процесите на разпокъсване, характерни за епохата. Видинската област е от най-проблемните в това отношение. Още при управлението на цар Борил през 1213 г. негови родственици, подкрепени от 3 кумански вождове, вдигат бунт във Видин. Царят потушава бунта с унгарска помощ.

Ростислав Михайлович

След смъртта на Иван Асен II настъпилите борби за трона отслабват контрола на Търново върху областите на царството, което дава възможност на местни велможи да се обявят за независими. През 1257 г. Ростислав Михайлович – бан на Мачва и Славония и бивш руски княз (на Новгород, Галиция, Чернигов), се обявява във Видин за цар на България. Признат е обаче за цар само от Унгария, владее единствено Видинската област (макар и чак от Браничево и поне до Лом) до смъртта си през 1262 г.

Шишман I и Михаил Шишман

Към края на 13 век феодалът Шишман I (деспот на Видин) управлява Видинската област като независим господар и се обявява за цар на владението си през 1280 г. Границите на владенията му се простират от дунавския пролом Железни врата на северозапад до Враца и Оряхово на изток. Столица на Шишман е Видин, а значими крепости във владенията му са Белоградчик, Лом, Свърлиг, Северин, Соколец и Флорентин.

През 1292 г., подтикван от татарския темник Ногай, Шишман предприема военен поход срещу Сърбия, прониквайки дълбоко в земите на кралството. Действията му са в отговор на сръбската агресия срещу владенията на васалните му братя Дърман и Куделин, владели Браничевската област. При столицата им – крепостта Ждрело, претърпява поражение от войските на сръбския крал Стефан Милутин и се спасява с бягство. Сърбите нахлуват във Видинското деспотство, обсаждат столицата му и я превземат. Шишман потърсва убежище при Ногай, който започва приготовления за война със Стефан Милутин. Изправен пред сблъсък с татарската Златна орда, сръбският крал е принуден да се изтегли от земите на Видинското деспотство. Шишман се заклева във вярност на Милутин. Жени се за дъщерята на великия жупан Драгош, а синът му Михаил Шишман взема за съпруга Анна Неда Сръбска, дъщеря на Милутин.

Шишман признава върховенството на Търново във Видинско и поддържа мирни отношения. Няма сведения за военни действия между българските царства. Предполага се, че титлата деспот е дадена по-скоро на неговия син и съвладетел Михаил III Шишман Асен от цар Тодор Светослав. Около 1313 г. владетел на Видин е вече Михаил Шишман.

Белаур и Иван Александър

След като през 1323 г. Михаил Шишман е избран за цар на България, Видинското деспотство отново е под контрол на царството. Във Видин остава да управлява брат му Белаур. След гибелта на цар Михаил III Шишман Асен във Велбъждската битка (1330) на българския трон е настанен синът му Иван Стефан като сръбско протеже. Скоро той е свален и цар става племенникът на Михаил Шишман Иван Александър. Белаур, който води просръбска политика, се обявява против новия владетел и между двамата започва война (1331), завършила с победа за Иван Александър и ново преминаване на Видин под контрола на Търновското царство.

Видинско царство (1356 – 1365)[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта на престолонаследника Михаил Асен (загинал в битка с турците през 1355 г.) приемник на цар Иван Александър става вторият му син Иван Срацимир. Царят обаче предпочита сина си Иван Шишман (от еврейката Сара Теодора), който също е коронясан за съцар и подготвен да наследи властта в Търново.

Като компенсация Иван Срацимир получава Видинското деспотство. Според някои то още тогава е наречено Видинско царство, докато останалата част е позната като Търновско царство.

Унгарска окупация (1365 – 1369)[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 1365 г. унгарският крал Лайош I Велики заплашва с война Влашкото и Молдовското княжество и владенията на Иван Срацимир. Князете на Влахия и Молдова се признават за унгарски васали, но видинският владетел отказва.

Начело на голяма войска Лайош I Велики нахлува във Видинско, завзема някои по-малки крепости, след което се насочва към Видин. Пред града унгарците са пресрещнати от яси (алани) измаелити, но са разбити и се оттеглят в крепостта. Обсадата започва на 30 май и завършва на 2 юни с превземането на Видин. Иван Срацимир и неговото семейство са пленени и заточени в крепостта Хумник в Хърватия, като са принудени да приемат католицизма. Завзетата област е превърнатата в „банат“ – унгарска административна област, управлявана от бан, подчинен на краля на Унгария. Населението насилствено е приобщено към западното християнство.

През 1369 г. цар Иван Александър влиза в съюз с влашкия войвода Владислав Влайку и отцепилия се деспот Добротица с цел освобождаване на Видин от унгарците. Влайку завзема Видин и го окупира за 6 месеца, но унгарският крал успява да си го възвърне. Той влиза в преговори с Иван Александър и се съгласява да му върне Видинската област, ако царят му даде дъщерите си за заложнички.

Към края на годината Видин отново е в български ръце. Иван Срацимир е освободен и се връща във владенията си. Българското население прогонва францисканските монаси. Има сведения, че някои от тях са убити.

Видинско царство (1369 – 1396)[редактиране | редактиране на кода]

На 17 февруари 1371 г. умира цар Иван Александър. Всеки от неговите наследници полубратя – Иван Срацимир и Иван Шишман, смята себе си за единствен законен цар на българите и не признава правата на другия. Титлата „В Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци“на бащата се ползва и от от синовете му. Стига се до окончателно отделяне на Видин от останалите български земи и обособяването на Видинско царство.

Цар Иван Срацимир

Липсват сигурни сведения за военен сблъсък между Видинското и Търновското царство. Предполага се, че София е първоначално във владение на Иван Срацимир, а преминава към Иван Шишман през 1373 г. Не се изключва възможността зад нападението на влашкия войвода Дан I срещу Иван Шишман да стои видинският цар.

Иван Срацимир е син на Теодора Басараб, дъщеря на влашкия войвода Иванко Бесараб, а самият той е женен за първата си бртовчедка Ана Басараб, дъщеря на вуйчо му Никола Александър Басараб (брат на майка му). С Влашкото княжество поддържа традиционно приятелски отношения.

За да демонстрира пълната си независимост, Иван Срацимир къса отношенията си с българската Търновска патриаршия (1381). Видинският митрополит е сменен, като на негово място е поставен Касиян, предан на Цариградската патриаршия. По-късно е обвинен в убийство и е заменен с Йоасаф Бдински.

Поради най-отдалеченото му местоположение Видинското царство остава известно време незасегнато от османски нападения. Иван Срацимир не се намесва в борбата на Търновското царство срещу Османската империя.

С нарастване на османската заплаха, за да избегне евентуална агресия, Срацимир се признава за османски васал. Задължава се да изплаща ежегоден данък и да подпомага султана с военни сили, когато това бъде изискано от него.

След като падат Търновското царство и Добруджанското деспотство видинският цар е принуден да допусне османски гарнизон в столицата си през 1395 г. Оттогава е засвидетелствано пратеничество на видинския цар до турския управител на покореното Търново, оглавено от митрополит Йоасаф Бдински и престолонаследника Константин. Те измолват мощите на света Филотея Търновска и ги откарват във Видин.

През 1396 г. унгарският крал Сигизмунд I организира кръстоносен поход срещу османските турци. Когато армията му достига до Видин, Иван Срацимир с готовност отваря вратите на крепостта за кръстоносците. Предава османския гарнизон на Сигизмунд и всячески му съдейства, разчитайки с негова помощ да се избави от османската опека. Християнската армия е разгромена от султан Баязид I в битката при Никопол на 25 септември с.г.

След победата си султанът се отправя към Видин, за да се разправи с изменилия му васал. Иван Срацимир се явява пред султана, за да изяви покорството си, разчитайки на обещанията му, че ще бъде помилван. Баязид нарежда да бъде окован във вериги и отведен в Бурса. По-нататъшната съдба на Иван Срацимир е неизвестна. Предполага се, че или е удушен, или е прекарал остатъка от живота си в тъмница.

Видинско царство (1396 – 1413)[редактиране | редактиране на кода]

Според преобладаващата представа, падането на Видинското царство в ръцете на османците през 1396 г. слага край на Втората българска държава. Престолонаследникът Константин обаче успява да се спаси. В последващите години Константин, заедно с неговия първи братовчед - княз Фружин, (син на цар Иван Шишман), ще оглавят първото въстание (1404 – 1413) на българите срещу Османската империя. Някои историци като Пламен Павлов допускат, че Константин II Асен наследява баща си като цар (1397 – 1422), и контролира като васал част от българските земи, като някои държави го признават за цар на българите.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • „История на България. Том III. Втора българска държава“, Издателство на БАН, 1982 г.
  • „Българските ханове и царе VII-XIV век“, Йордан Андреев, Държавно издателство „Д-р Петър Берон“, 1988 г.
  • „От Галиполи до Лепанто. Балканите, Европа и османското нашествие 1354 – 1571 г.“, Христо Матанов и Румяна Михнева, издателство „Титиа“, София, 1998 г.

Исторически извори[редактиране | редактиране на кода]

  • „Жития на сръбските крале и архиепископи“, Данило (архиепископ, сръбски книжовник от 14 век)
  • „Похвално слово за Филотея Темнишка“, Йоасаф Бдински (видински митрополит, български книжовник от края на 14 – началото на 15 век)
  • „Безименна българска хроника“, неизвестен автор от 15 век

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]