Видинско царство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Видинското царство)
Направо към: навигация, търсене
Видинско царство
 
1280 — 1422  
Знаме Герб
Национален девиз
Съединението е Силата

Местоположение на Видинско царство

Видин през 14 век
Континент Европа
Столица Видин
 - Най-голям град Видин
Официален език Старобългарски
Религия Източно православие
Форма на управление Монархия
Династия Асеневци,Шишмановци
Държавен глава
  цар
   - 1356 – 1396
1396 – 1422
Иван Срацимир
Константин II Асен
История средновековие,ренесанс
опит за възтановяване на Царство Видин-12.5.1443 г.
Валута Видиска Златица
Днес част от Флаг на България България
Флаг на Сърбия Сърбия
Флаг на Румъния Румъния
редактиране
Видинската област при Шишман I
Видинското царство след 1371 г.

Видинското царство (на среднобългарски: Бъдинское цѣсарство) е самостоятелна българска държава, появила се в резултат от феодалната разпокъсаност на България през 14 век.

Видинско деспотство/царство[редактиране | редактиране на кода]

През цялото си съществуване Втората българска държава се бори с процесите на разпокъсване, характерни за епохата. Видинската област е от най-проблемните в това отношение. Още при управлението на цар Борил през 1213 г. негови родственици, подкрепени от 3 кумански вождове, вдигат бунт във Видин. Царят потушава бунта с унгарска помощ.

Ростислав Михайлович

След смъртта на Иван Асен II настъпилите борби за трона отслабват контрола на Търново върху областите на царството, което дава възможност на местни велможи да се обявят за независими. През 1257 г. Ростислав Михайлович – бан на Мачва и Славония и бивш руски княз (на Новгород, Галиция, Чернигов), се обявява във Видин за цар на България. Признат е обаче за цар само от Унгария, владее единствено Видинската област (макар и чак от Браничево и поне до Лом) до смъртта си през 1262 г.

Шишман I и Михаил Шишман

Към края на 13 век феодалът Шишман I (деспот на Видин) управлява Видинската област като независим господар и се обявява за цар на владението си през 1280 г. Границите на владенията му се простират от дунавския пролом Железни врата на северозапад до Враца и Оряхово на изток. Столица на Шишман е Видин, а значими крепости във владенията му са Белоградчик, Лом, Свърлиг, Северин, Соколец и Флорентин.

През 1292 г., подтикван от татарския темник Ногай, Шишман предприема военен поход срещу Сърбия, прониквайки дълбоко в земите на кралството. Действията му са в отговор на сръбската агресия срещу владенията на васалните му братя Дърман и Куделин, владели Браничевската област. При столицата им – крепостта Ждрело, претърпява поражение от войските на сръбския крал Стефан Милутин и се спасява с бягство. Сърбите нахлуват във Видинското деспотство, обсаждат столицата му и я превземат. Шишман потърсва убежище при Ногай, който започва приготовления за война със Стефан Милутин. Изправен пред сблъсък с татарската Златна орда, сръбският крал е принуден да се изтегли от земите на Видинското деспотство. Шишман се заклева във вярност на Милутин. Жени се за дъщерята на великия жупан Драгош, а синът му Михаил Шишман взема за съпруга Анна Неда Сръбска, дъщеря на Милутин.

Шишман признава върховенството на Търново във Видинско и поддържа мирни отношения. Няма сведения за военни действия между българските царства. Предполага се, че титлата деспот е дадена по-скоро на неговия син и съвладетел Михаил III Шишман Асен от цар Тодор Светослав. Около 1313 г. владетел на Видин е вече Михаил Шишман.

Белаур и Иван Александър

След като през 1323 г. Михаил Шишман е избран за цар на България, Видинското деспотство отново е под контрол на царството. Във Видин остава да управлява брат му Белаур. След гибелта на цар Михаил III Шишман Асен във Велбъждската битка (1330) на българския трон е настанен синът му Иван Стефан като сръбско протеже. Скоро той е свален и цар става племенникът на Михаил Шишман Иван Александър. Белаур, който води просръбска политика, се обявява против новия владетел и между двамата започва война (1331), завършила с победа за Иван Александър и ново преминаване на Видин под контрола на Търновското царство.

Видинско царство (1356 – 1365)[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта на престолонаследника Михаил Асен (загинал в битка с турците през 1355 г.) приемник на цар Иван Александър става вторият му син Иван Срацимир. Царят обаче предпочита сина си Иван Шишман (от еврейката Сара Теодора), който също е коронясан за съцар и подготвен да наследи властта в Търново.

Като компенсация Иван Срацимир получава Видинското деспотство. Според някои то още тогава е наречено Видинско царство, докато останалата част е позната като Търновско царство.

Унгарска окупация (1365 – 1369)[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 1365 г. унгарският крал Лайош I Велики заплашва с война Влашкото и Молдовското княжество и владенията на Иван Срацимир. Князете на Влахия и Молдова се признават за унгарски васали, но видинският владетел отказва.

Начело на голяма войска Лайош I Велики нахлува във Видинско, завзема някои по-малки крепости, след което се насочва към Видин. Пред града унгарците са пресрещнати от яси (алани) измаелити, но са разбити и се оттеглят в крепостта. Обсадата започва на 30 май и завършва на 2 юни с превземането на Видин. Иван Срацимир и неговото семейство са пленени и заточени в крепостта Хумник в Хърватия, като са принудени да приемат католицизма. Завзетата област е превърнатата в „банат“ – унгарска административна област, управлявана от бан, подчинен на краля на Унгария. Населението насилствено е приобщено към западното християнство.

През 1369 г. цар Иван Александър влиза в съюз с влашкия войвода Владислав Влайку и отцепилия се деспот Добротица с цел освобождаване на Видин от унгарците. Влайку завзема Видин и го окупира за 6 месеца, но унгарският крал успява да си го възвърне. Той влиза в преговори с Иван Александър и се съгласява да му върне Видинската област, ако царят му даде дъщерите си за заложнички.

Към края на годината Видин отново е в български ръце. Иван Срацимир е освободен и се връща във владенията си. Българското население прогонва францисканските монаси. Има сведения, че някои от тях са убити.

Видинско царство (1369 – 1396)[редактиране | редактиране на кода]

На 17 февруари 1371 г. умира цар Иван Александър. Всеки от двамата му наследници – Иван Срацимир и Иван Шишман, смята себе си за единствен законен владетел на Българското царство и не признава правата на другия. Стига се до окончателно отделяне на Видин от останалите български земи и обособяването на Видинско царство. Иван Срацимир се титулува „В Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци“ – титла, наследена от баща му. Същата титла носи и неговият полубрат в Търново.

Цар Иван Срацимир

Липсват сигурни сведения за военен сблъсък между Видинското и Търновското царство, но се предполага, че София е била първоначално владение на Иван Срацимир, а през 1373 г. е преминала в ръцете на Иван Шишман.

Не се изключва възможността зад нападението на влашкия войвода Дан I срещу Иван Шишман да стои видинският цар. Иван Срацимир е син на Теодора, дъщеря на влашкия войвода Иванко Бесараб, самият той е женен за Ана, дъщеря на Никола Бесараб. С Влашкото княжество поддържа традиционно приятелски отношения.

За да демонстрира пълната си независимост, Иван Срацимир къса отношенията си с Българската Търновска патриаршия (1381). Видинският митрополит е сменен. На негово място е поставен Касиян, предан на Цариградската патриаршия. По-късно той е обвинен в убийство и е заменен с Йоасаф Бдински.

Поради разположението си Видинското царство остава на първо време незасегнато от турските нападения. Иван Срацимир не се намесва по никакъв начин в борбата на Търновското царство срещу Османската империя.

С нарастване на османската заплаха, за да избегне евентуална агресия, Срацимир се признава за турски васал. Задължава се да изплаща ежегоден данък и да подпомага султана с военни сили, когато това бъде изискано от него.

След като падат Търновското царство и Добруджанското деспотство, през 1395 г. видинският цар е принуден да допусне турски гарнизон в столицата си. Оттогава е засвидетелствано пратеничество на видинския цар до турския управител на покореното Търново. То е оглавявано от митрополит Йоасаф Бдински и престолонаследника Константин. Те измолват мощите на света Филотея Търновска и ги отнасят във Видин.

През 1396 г. унгарският крал Сигизмунд I организира кръстоносен поход срещу османските турци. Когато армията му достига до Видин, Иван Срацимир с готовност отваря вратите на крепостта за кръстоносците. Той предава в ръцете на Сигизмунд турския гарнизон и всячески му съдейства, разчитайки с негова помощ да се избави от османската опека. На 25 септември, в битката при Никопол, християнската армия е разгромена от султан Баязид I.

След победата си той се отправя към Видин, за да се разправи с изменилия му васал. Иван Срацимир се явява пред султана, за да изяви покорството си, разчитайки на обещанията му, че ще бъде помилван. Баязид нарежда да бъде окован във вериги и отведен в Бурса. По-нататъшната съдба на Иван Срацимир е неизвестна. Предполага се, че или е удушен, или е прекарал остатъка от живота си в тъмница.

Видинско царство (1396 – 1445)[редактиране | редактиране на кода]

Според преобладаващата представа падането на Видинското царство в ръцете на турците през 1396 г. слага край на Втората българска държава. Престолонаследникът Константин обаче успява да се спаси. Той, заедно с първия си братовчед княз Фружин (син на цар Иван Шишман), по-късно (1408 – 1413) оглавява първото въстание на българите срещу Османската империя.

Някои историци – като Пламен Павлов, смятат че Константин II Асен, наследил баща си като цар (1397 – 1422), контролира поне част от българските земи и редица страни го признават за цар на България.[1]

Опити за възстановяване на царството има през пролетта на 1443 г. и през есента на 1444 г. И двата опита са потушени крайно жестоко от страна на османците. Повече от 30 000 български аристократи са изклани или заточени в Мала Азия.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • „История на България. Том III. Втора българска държава“, Издателство на БАН, 1982 г.
  • „Българските ханове и царе VII-XIV век“, Йордан Андреев, Държавно издателство „Д-р Петър Берон“, 1988 г.
  • „От Галиполи до Лепанто. Балканите, Европа и османското нашествие 1354 – 1571 г.“, Христо Матанов и Румяна Михнева, издателство „Титиа“, София, 1998 г.

Исторически извори[редактиране | редактиране на кода]

  • „Жития на сръбските крале и архиепископи“, Данило (архиепископ, сръбски книжовник от 14 век)
  • „Похвално слово за Филотея Темнишка“, Йоасаф Бдински (видински митрополит, български книжовник от кр. 14 – нач. 15 век)
  • „Безименна българска хроника“, неизвестен автор от 15 век

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]