Франц-Ксавер Иван де Пеячевич

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Франц Ксавер Иван де Пеячевич
Българо-хърватски историк и теолог
Роден
Починал
Пожега, Хабсбургска монархия

Религия католицизъм
Работил в Грацки университет

Барон Франц-Ксавер Иван де Пеячевич (известен също като Матей III Франц Ксавер Пеячевич) е учен, духовник, историк и писател с българо-хърватски произход, от католическата чипровска фамилия Пеячевичи.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Франьо Пеячевич е роден на 10 юли 1707 г. в Осиек, Хабсбургска монархия, днес в Хърватско. Той е седмо дете на Иван Пеячевич и Марта Стекич, и двамата от Чипровци, напуснали родния си дом след Чипровското въстание през 1688 г. Иван Пеячевич е брат на Георги Пеячевич – един от водачите на въстанието.[1]

Старобългарското болярство на фамилията Пеячевичи е признато от австрийския император Карл VI за баронство. През 1688 г. императорът удостоява с баронска титла Георги Пеячевич заедно с неговите братя Никола, Иван и Марко.[1] Тържественият герб на Пеячевичи[2] представлява испански щит с два изправени лъва, с гръб един към друг, между които има колона увенчана с корона и едноглав орел. Лъвовете държат извити сребърни саби от източен тип. Над щита – графски шлем с намет, над намета – орел с кръст в човката и скиптър. Щитоносците са човешки фигури, които носят на гърдите си съответно австрийския и унгарския герб, и са стъпили на шахматно поле (символ на Хърватия). Гербът е утвърден със заповед на император Карл VI, от 10 юли 1712 г. в Пресбург.

Франц Ксавер Иван де Пеячевич е професор по канонично право и догматика, член на йезуитския орден, философ, историк и писател. От 1750 до 1760 г. е професор във Виена и Любляна, ректор в Линц, Загреб, Печ, Пожега, ректор на университета в Грац.[1]

В завещанието си Пеячевич заявява, че поверява при смъртта си един ръкописен труд по история на българите на Георги Баряктари (преполага се, че е „Historia Bulgarorum“), за да го издаде печатно. За целта му оставя 1000 форинта в брой.

Проф. Франц Пеячевич умира на 7 октомври 1781 г. в град Пожега, Хърватско. Франц Ксавер е последният представител от разклонението на Иван Пеячевич. Погребан е в криптата на йезуитската църква „Св. Лаврентий“. Паметната му плоча е от мрамор, а в средата е поставен гербът на фамилията.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Автор е на трудове с исторически и по-общ характер, написани на латински:

  1. „Противоречия между Източната и Западната църкви за първенството и допълване на символите“
  2. „Седем книги за геологическата догма, за геологическите източници и единствения Бог на Троицата“
  3. „История на Сърбия или 18 разговора за кралската държава и религията на Сърбия от възникването ѝ до края“.Трудът е издаден посмъртно и заглавието е дадено вероятно от издателя. Представлява няколко диалога между българин (Пеячевич) и сърбин по исторически въпроси.

Целта на „История на Сърбия“ е да върне сърбите под влиянието на Ватикана, но много често поставя въпроси от българо-сръбските църковно-политически отношения. Прави се опит да се очертае разликата между православната и католическата църква и естествено да се покажат преимуществата на католическата.

През 1976 г. в Загреб [3] е намерен – Historia Bulgarorum – издаден под името „Книга от завещанието на светейшия абат Францискус Ксаверий Пеячевич, поверена при смъртта му на Георги Баряктари – 5 октомври 1781 г.“.[4] Научното изложение проследява от най-ранни времена появата на първобългарите (както той ги нарича) и славяните и стига до 1685 г.[5]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Петър Чолов, Чипровското въстание 1688 г., ТЕ ЗАПАЛИХА ФАКЕЛА...
  2. Иван Войников, История на българските държавни символи
  3. На 24 септември 1976 г. сп. „Отечество“, бр. 18, публикува подробности за това откритие – Б. Пейчев, „Франц Ксавер Иван де Пеячевич – професор от ХVІІІ век, и неговата Historia Bulgarorum
  4. [1]
  5. Франц Ксавер Иван де Пеячевич и неговата Historia Bulgarorum
  • И. Тодев (ред.), Кой кой е сред българите ХV-ХІХ в.. София, 2000, с. 220.