Любен Каравелов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Каравелов(а).

Любен Каравелов
Български поет и писател

Роден
1834 г.
Починал
21 януари 1879 г. (45 г.)
Националност българин
Професия поетписателжурналист
Литература
Период 1859 – 1879
Любен Каравелов в Общомедия

Любен Стойчев Каравелов (1834[1] – 21 януари 1879) е български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, поборник за освобождението на България от Османска власт. По-големият брат на влиятелния следосвобожденски политик Петко Каравелов (1843 – 1903)[2].

Допринася съществено за развитието на обществената мисъл в България през Възраждането, пише библиографски трудове, статии по българска литература, култура, лексикография, политическа история, нумизматика. Каравелов участва в националреволюционното движение като член и председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ, Румъния в началото на 70-те години на 19 век.[3][4][5]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Любен Каравелов е роден на 7 ноември 1834 или 1835 година (според други източници 1837[1]) в град Копривщица[6] в семейството на заможния бегликчия Стойчо Каравела. Каравеловият род води началото си от средата на 18-ти век, като според различни сведения неговият основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от Костурско.[7] Майка на Любен Каравелов е Неделя Доганова, произхождаща от знатния копривщенски род Доганови, а по майчина линия – от Чалъкови.[8] Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария[9] (майка на Рашко Маджаров)[2].

Каравелов учи първоначално в килийно училище при поп Никита Вапцилката, а по-късно в училището на Христо Пулеков по взаимоучителния метод[6] (1841 – 1846). След откриването на първото българско класно училище от Найден Геров в Копривщица през 1846 г. [6], Каравелов става ученик на Геров (до 1850 година), където изучава българска история, физика, геометрия, география и др. предмети. От 1850 година е изпратен от баща си да учи 2 години в гръцкия гимназион [6]. През 1852 г. се премества в училището на Геров в Пловдив, където за първи път се запознава и чете някой съчинения от руска литература[2].

В периода 1853 – 1856 година, Каравелов е изпратен в Одрин от баща си да учи за абаджийски чирак, но се връща по-късно отново в родния си град. През 1854 г. баща му, Стойчо, го взима със себе си, за да му помага в джелеплъка. Любен обикаля из Османската империя и успява да се запознае с неволите и страданията на българите (българския бит и фолклор). Там той се мести в Цариград (1856), в търговската кантора на Петър Софиянлията, но вместо да се занимава с търговия, той проявява голям интерес към политически въпроси от Кримската война, паралелно с което записва и материали за изследователска работа по фолклор и етнография [6].

Прави неуспешни опити да постъпи в турското военно училище, след което предприема пътешествие до Бургас, Шипка и Габрово, където записва народни песни, събира материал за бъдещите си фолклорни и етнографски изследвания. През м. юни 1857 година потегля за Одеса, за да постъпи в кадетски корпус, но не е приет, поради навършени години. Установява се в Москва и проявява желание да бъде записан за студент в Московския университет. Не успял да вземе примерния изпит, Каравелов се записва волен слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет[6]. Лекциите не го задоволяват и той не се явява на нито един изпит[2].

Просветна дейност, 1859 – 1876[редактиране | редактиране на кода]

Любен Каравелов, заедно с Константин Миладинов и Петър Хаджипеев.

Особено влияние върху Каравелов оказват обществените идеи сред бурната студентска младост като част от руската интелигенция. Тук живее и работи заедно с българите Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Васил Попович, Нешо Бончев и др. Образуват българската дружина „Братски труд“ (1859) и започват да издават списание „Братски труд“ (1860), в което Каравелов печата първите си стихотворни опити – „Загорец“, „Желание“, „Пастир“ и революционната статия „Славяне в немско“. Участва в студентските вълнения (1861) и бива последовател на руските революционни демократи като влиза в техен забранен кръжок. Поставен е под полицейски надзор (1859). Не успява да се яви на изпити, но чете много Белински, Александър Херцен и Чернишевски (революционни авторитети и образци на критиката и философията), Гогол, Шевченчко и Вовчок, други литературни автори. Пише разкази и повести в „Наше время“, „Московские ведомости“ и „Русская речь“. Пише повестите „Войвода“, „Неда“, „Сирото семейство“, „Дончо“ и Българи от старо време, които от 1868 година издава в самостоятелен сборник – „Страницы из книги страданий болгарского племени“. Първата си белетристична творба „Войвода“ отпечатва през 1860 година, а година по-късно издава сборник „Памятники народного быта болгар“. Ценно сътрудничество при издаването на сборника му оказва участникът в руското революционно движение Ив. Г. Прижов[2].

Сърбия, Румъния и България[редактиране | редактиране на кода]

Покрай опита за покушение на Александър II и предстоящите събития на Балканския полуостров, Каравелов е принуден да напусне Русия. Установява се в Белград през февруари 1867 година, откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници.[6] Там той се жени за Наталия Петрович, с която живее до края на живота си, но двамата нямат деца.[7] На 11 октомври същата година е прогонен от там и потегля за Нови Сад. Скоро той отново получава разрешение да се върне в сръбската столица. На Каравелов му е забранено да се занимава с политика и да критикува живота в княжеството. Самият той, макар и свободен, се чувства като в затвор. Затова напуска Белград и отново отива в Нови Сад. Създава „Български комитет“, с който си поставя за задача да организира българските емигранти в Сърбия с оглед на предстоящата освободителна борба. Не се харесва сред политиците от сръбското правителство, което е недружелюбно настроено към него, постояно следейки и правейки опити да пречи на обществената му дейност. При убийството на княз Михаил Обренович, Каравелов е хвърлен в затвор, където престоява седем месеца. Освободен е на 4 януари 1869 година поради недоказаност на обвинението. В Сърбия Каравелов се утвърждава като талантлив публицист, белетрист, литературен критик-основоположник на критическия реализъм в сръбската литература. Там той пише и обнародва белетристичните произведения „Крива ли е съдбата?“, „Сока“ и др. – обзорни статии за сръбската литература[2].

В началото на май 1869 г. се установява в Букурещ, по покана на „старите“, с намерение да редактира в. „Отечество“. В последвали идейни различия с тях се отказва да бъде редактор. От 7 ноември с.г. издава в. „Свобода“(1869 – 1873), където пръв помощник му е Христо Ботев (1872 – 1873), който вестник е орган на БРЦК, преименуван впоследствие на „Независимост“. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (БКД), днес Българска академия на науките (БАН). По-късно двамата редактират вестник Независимост (1873 – 1874). На 28 април 1873, в бр. 32, Каравелов пише:

„Ние сме родени да кърпиме чуждите дрехи“, в която разказва как „българете обичат да плачат по чуждите гробища, когато техните собствени родители лежат в земята непрелеяни, неоплакани и непоменени ... Кой помага на чуждите правителства да деморализират народът ни и да го направи неспособен за нищо? – Българете... Ако захване да се гради гръцка черкова, то ние сме първи; а ако захване да са гради българско училище, то сме последни ... чорбаджията-хаджия купува из Ерусалим своите достойнства твърде скъпо, а продава народът си твърде евтино ... В чуждите учебни заведения са свършиле науките си мнозина българе, но тие са останале в чужбината да кърпят чуждите дрехи и да плачат на чуждите гробища; а българете постоянно се оплакват, че нямат учители, че нямат способни списатели и че нямат учени хора... И така, ние сме родени на тоя свят или да кърпиме чуждите дрехи, или да плачеме на чуждите гробища.“

—  Любен Каравелов

Едновременно с издаването на вестник „Независимост“, Каравелов подържа тесни контакти с революционната българска емиграция, с Васил Левски, с който през есента или края на 1869 година полагат основите на революционната организация. На учредителното ѝ събрание в края на април и началото на май 1872 година Каравелов е избран за председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Освен работата си около комитета, Каравелов подържа контакти в Букурещ и с дейци на руското революционно движение. След трагичната гибел на апостола на свободата, апатията на част от революционните дейци към делото, несъгласие и недоразумения с ръководните членове на организацията го карат да се оттегли от ръководните органи на движението, да преустанови „Независимост“ и от януари 1875 година да започне да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници. Настъпва разрив между Каравелов и Ботев. Въпреки това Каравелов остава революционер и демократ, загрижен за съдбата на поробения български народ, за всички подтиснати в света[2].

Последни години, 1876 – 1879[редактиране | редактиране на кода]

След раздялата си с Ботев, Каравелов подновява изпращането на кореспонденции в руски вестници. Участва в създаването на „Югославския просветен благотворителен комитет“, след обявената на 12 април 1877 година война на Османската империя от страна на Русия. Завръща се в България в услуга на руските войски. и през м. февруари посещава Сан Стефано. Среща се с граф Николай Игнатиев и заедно със свитата му посещават град Цариград.

Създава заедно с други революционни дейци в Търново комитет „Единство“, с който си поставят за задача помагането на революционното движение на българите в Македония, останали под „османско владичество“. Същия комитет е отговорен за подготвянето на Кресненско-Разложкото въстание, избухнало на 5 октомври 1878 година. Установява се в Русе, но здравословното му състояние се влошава. Умира на 21 януари 1879 година от туберкулоза. Погребан е тържествено от българската общественост, от представители на руската власт и на други славянски народи[2].

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Открийте още информация за Любен Каравелов в нашите сродни проекти:

Wikisource-logo.png Уикиизточник
Wikiquote-logo.png Уикицитат (цитати)
Commons-logo.svg Общомедия (изображения и звук)
  • Българи от старо време
  • Хаджи Ничо
  • Богатият сиромах
  • Мамино детенце
  • Войвода
  • Стоян
  • Песен на Раковски
  • Свободата не ще екзарх
  • Хубава си, моя горо...
  • И в Париж има гъски
  • Нашият обществен живот
  • Неутешителен отговор на „Знаеш ли ти кои сме?“
  • Науката не търпи ораторства

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Енциклопедия „България“. Т.3. Изд. на БАН. С., 1982, с. 324
  2. а б в г д е ж з Каравелов, Любен. Избрани творби. Изд. „Български писатели“. София, 1959. с. 402–405
  3. Андрейчин, Любомир. Език и стил на Каравелов. Годишник на Софийския университет. ИФФ, т. 46/1950
  4. Стоянов, Иван. Любен Каравелов. Нови щрихи към живота и дейността му. В. Търново. УИ „Св. св. Кирил и Методий“. 2008. с. 130, ISBN 978-954-524-662-3
  5. Колева, Ваня. Механизмът на назоваване при жените – в традицията, у Любен Каравелов и Иван Вазов. // „Литературен свят“, № 7, март, 2009. Също: Колева, В. Часовникът и воденицата. Българският фолклор и литература. София. „Карина – Мариана Тодорова“. 2014, с. 126–138.
  6. а б в г д е ж Из „Любен Каравелов. Събрани съчинения в дванадесет тома.“, т. I. С., 1984. – Любен Каравелов, Биографични бележки, Словото
  7. а б Караниколова, Мария. Родът на Каравелови. // Петко Каравелов 1843 – 1903. Между величието и забравата. Копривщица, Дирекция на музеите – гр. Копривщица, 2003. с. 3 – 7.
  8. Клинчаров, Иван. Любен Каравелов – биография. София, Придворна печатница, 1925. с. 38.
  9. Пеев, Петко. Петко Каравелов, година ІІІ, кн. 10. София, Библиотека Наши времена, 1946. с. 17.