Нешо Бончев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Нешо Бончев
български възрожденец, литературен критик, педагог

Роден
Починал
17 февруари 1878 г. (39 г.)
Научна дейност
Област Литературна критика
Образование Императорски московски университет
Работил в Лазаревски институт
Бюстът на Бончев в Борисовата градина
СОУ "Нешо Бончев" в град Панагюрище

Нешо Бончев Бончев е български възрожденец, първият български литературен критик, педагог[1].

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произхожда от семейство на занаятчии. На 4 години остава сирак. В Панагюрище Нешо учи при видните възрожденски педагози Сава Радулов, Атанас Чолаков и Юрдан Ненов. През 1855 г. става помощник-учител заедно с Марин Дринов. От 1855 до 1858 година Бончев учителства и през това време по поръка на съгражданина си Васил Чолаков събира народни умотворения, които изпраща в Москва. По-голямата част биват предадени на Константин Миладинов и влизат в сборника „Български народни песни“ (1861). Нешо Бончев публикува народни песни и в списание „Български книжици“ (1858), „Братски труд“ (1860) и „Знание“ (1875).

С помощта на панагюрската община през есента на 1858 година Бончев заминава за Русия, където 3 години учи във философския клас на Киевската духовна семинария. След завършване на семинарията Нешо Бончев завършва Историко-Филологическия факултет на Императорския московски университет. Работи в руската столица като учител по класически езици в Първа московска гимназия и в Лазаревския институт до 1875 г. Междувременно става руски поданик през 1869 г. През 1869 – 1873 г. е в България, търси учителско място за себе си и Дринов, но не намира. Годините от 1870 до 1873 са време на голям творчески подем и той започва да готви статии за българския печат и превежда от руски език. Събира народни песни и приказки и ги публикува във вестници и списания. През 1870 и 1872 година публикува своите преводи на „Разбойници“ на Шилер и „Тарас Булба“ на Гогол. През март 1874 година започва да превежда от старогръцки на руски историята на Херодот. Нешо Бончев се явява пръв сериозен представител на зараждащата се българска литературна критика. След основаването на Българско книжовно дружество неговият председател Марин Дринов привлича Нешо Бончев за сътрудник на органа на дружеството „Периодическо списание“. Пише и за вестник „Македония“, вестник „Свобода“ и списание „Читалище“.

През есента на 1874 г. Нешо Бончев заболява от туберкулоза. Писателят заминава на лечение в Ялта, после в Одеса, но здравето му не се подобрява. Вестта за Априлското въстание през 1876 г. го заварва на легло, но заедно с Райко Жинзифов публикуват сведения от България в руски вестници. Той пише на Дринов: „Защо ме онайде сега болест – мислих си много пъти. Народът с радост взима оружието. Всеки припка да помага, а ние лежим.“ През лятото на 1877 г. Нешо Бончев се връща в Москва, здравето му се влошава и на 17 февруари 1878 г. умира.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Литературни статии[редактиране | редактиране на кода]

  • Читалище, повременно списание“[2]
  • „Класическите европейски писатели и ползата от изучаването на съчиненията им“
  • ”Гогол, животът и литературните му дела“

Статии за образованието[редактиране | редактиране на кода]

  • „Две думи за програмата на училищата в Пловдив“
  • „За училищата“
  • „Две думи поради програмите на габровските училища“

Преводи[редактиране | редактиране на кода]

  • „Разбойници“ от Шилер (1870)
  • „Тарас Булба“ от Гогол (1872)
  • част (225 стиха) от Първа песен от „Илиада

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Дринов, Марин. Нешо Бончовъ. // Трудове на М.С. Дринова. Т. ІІІ. Българска академия на науките, 1915. с. 501-504. Посетен на 12 януари 2013.
  2. Периодическо списание, г. I, 1871, кн. 4

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Боян Ангелов, „Нешо Бончев в контекста на Българското възраждане“ (Издателство „Богианна“)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]