Доганхисар
Тази статия е за селото в Гърция. За града в Турция вижте Доганхисар (Турция).
|
Доганхисар Αισύμη |
|
|---|---|
  Доганхисар  Доганхисар |
|
| Страна |
 Гърция |
| Област | Източна Македония и Тракия |
| Дем | Дедеагач |
| Географска област | Западна Тракия |
| Надм. височина | 275 m |
| Население | 289 души (2001) |
| Пощенски код | GR-680 11 |
Доганхисар или Доган Хисар (в местния български диалект името е с редукция – Дуганхисар, форма, която също се среща в литературата, на гръцки: Αισύμη, Есими; на турски: Doğanhisar) е село в Република Гърция, дем Дедеагач (Александруполи), област Източна Македония и Тракия с 289 жители (2001).
География[редактиране | редактиране на кода]
Селото е разположено в историческата област Западна Тракия на 25 километра северно от демовия център Дедеагач (Александруполи), в южното подножие на ниската планина Пеперуда (Вуна Евру).
История[редактиране | редактиране на кода]
Според някои автори Доганхисар вероятно е съществувало през XI век под името Аетос[1] – аетос на гръцки означава орел, а Доган Хисар на турски – соколова крепост.
По време на османското владичество Доганхисар е чисто българско село. В края на XVI или в началото на XVII век доганхисарски преселници основават голямото българско село Булгаркьой, Кешанско, Източна Тракия.[2] През следващите векове Доган Хисар е един от основните центрове на разселване на българи в Западна и Източна Тракия. Доганхисарци участват в заселването на селата Кушланли (днес Ксилагани) и Караагач (XVIII-XIX век), Гюмюрджинско, Българско Ясьорен и Хасарли (около 1850), Еноско и други. През 1861 – 1864 г. български семейства от Доганхисар откупуват турски чифлици и заселват селата Денизли (днес Пелагия), Гюмюрджинско, и Мерхамли (днес Пеплос), Ференско[3].
През 1830 г. в селото има 400 български къщи[4], а в 1878 г. според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоники“ в Доганхисар живеят 340 български семейства с 1650 души.[5]
През Възраждането Доганхисар е едно от селата в Западна Тракия с най-силен български дух. В 1844 г. в него е роден видният български хайдутин и революционер капитан Петко войвода.
След 1878 г. жителят на селото Вълчо Калоянов става член на идаре меджлиса в Дедеагач, а неговият брат Петко Калоянов – мюдюрин на мюдюрлука в Доганхисар. Според гръцки оценки от 1882 г. Доган Хисар е „център на панбългарска пропаганда“.[6]
В края на XIX век доганхисарчани отказват да доставят храна за своя сметка на изпратените от османските власти 6 жандарми и изпращат жалба за отстраняването им. Впоследствие и други български села в Дедагачка каза последват примера на Доган Хисар[7]. Жителите на селото участват активно и в съпротивата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация срещу османската власт. В 1902 г. селото става средище на Дедеагачкия околийски комитет на организацията и трима доганхисарчани – Георги Пъндъров, Грозю Чолаков и Коста Ласков, влизат в петчленния комитет.[8]
При избухването на Балканската война през 1912 г. трима души от селото стават доброволци в Македоно-одринското опълчение.[9] "Доганхисар играе ключова роля за съдбата на българите от Западна Тракия по време на трагичните събития през 1913 г. Още на 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на Фердинанда – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар“. Тя ще се управлява от тричленка начело с кмета на Доганхисар – Ангел Карамитрев. Това се казва в решение № 1, а с решение № 2 се съставят четири комисии и се назначава Димитър Маджаров за началник на гарнизона. Доганхисар подпомага организирането на отбраната на околните български села. Известно е, че по молба на кмета на Сачанли „Републиката“ изпраща пушки и патрони на сачанлийци и манастирци. Доганхисарци дават подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. Но не за дълго. След разгрома на Манастир и Сачанли, съответно на 4 и 5 септември, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Битката трае 6 часа, но силите са неравни. Ангел Карамитрев бие църковната камбана – сигнал хората да напуснат къщите си и да бягат към Дедеагач. Турците съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват първите къщи. Жертвите са много. Китното село е в пламъци. Доганхисар гори.
В Дедеагач се събира голямо множество народ. Броят му, според различните източници, възлиза от 18 000 до 25 000. Тук са прокудените от родните огнища, вече бежанци, българи от Малък и Голям Дервент, Манастир, Сачанли, Доганхисар и всички околни български села. Нещастните тракийци, оставили къщите си в пепел и мъртвите тела на своите близки непогребани, търсят избавление от турците чрез западните консули. Английският – Бадета, френският – Такела, немският – Шенкер, обещават да ги спасят и добронамерено съдействат за това. Особено френският – Такела. Но когато се убеждават, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите и че не са в състояние да им помогнат, оттеглят гаранцията за спасение и фактически оставят населението в ръцете на турците. А те още с влизането си в Дедеагач на военната рампа на гарата съсичат 18 българи, които са искали само да се присъединят към останалите, устроили се временно в казармите и на открито в покрайнините на града. И след като гърците предават града на турците, от които бяга нещастното българско население, оставало едно-единствено решение от безизходното положение. Да търсят спасение в пределите на „Стара“ България. И тръгват...[10]
Според статистиката на професор Любомир Милетич в 1912 г. в селото има 400 екзархийски български семейства.[11] Анастас Разбойников посочва 640 български къщи в 1912 г. и 300 – в 1920 г., когато Западна Тракия е под управлението на Антантата[12].
Просветно дело[редактиране | редактиране на кода]
В 1871 г. в селото е открито българско начално училище с учител Васил Чакъров[13]. През учебната 1886 – 1887 г. в това училище се обучават 49 ученици[14]. През учебната 1906 – 1907 г. броят на учениците в българското училище в Доганхисар нараства на 157, от тях 105 са момчета и 52 са момичета. Две години по-късно броят им нараства – 110 момчета и 45 момичета[15]. През учебната 1910 – 1911 г. в селото работят двама учители – К. Сотиров от Клепушна, Зъхненско, и М. Иванова от Одрин.[16]
Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]
В миналото в Доганхисар на 15 август се е откривал ежегоден панаир, продължаващ три дни.[17]
Културни забележителности[редактиране | редактиране на кода]
В селото има паметник на капитан Петко войвода, издигнат на частен терен в двора на хотел „Сафари“ от собственика грък. Родната къща на революционера не се е запазила.[18]
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Еленко, първо любовье – народна песен от Доганхисар
- Г. Митринов. Антропонимични данни за населението на с. Доган Хисар, Дедеагачко от 1906 – 7 г.. Онгъл – електронно списание, 2019, бр. 16, с. 39 – 82.
Личности[редактиране | редактиране на кода]
- Родени в Доганхисар
Капитан Петко войвода (1844 – 1900), български хайдутин и революционер- Георги Калоянов, български революционер, деец на ВМОРО и ВТРО
- Иван Николов Топачаров, български военен деец, подпоручик, загинал през Втората световна война[19]
- Киро Челеков, български революционер, председател на революционния комитет на ВМОРО в Доганхисар от 1896 година, председател на околийския комитет на ВМОРО от 1902 година пак в Доганхисар[20]
- Коста Митев Саракостов – Адмирала (1882 – 1953), български революционер[21]
- Мара Михайлова (1900 – 1989), българска писателка, фолклористка, журналистка
- Митрю Аркумарев (? – 1944), български революционер, деец на ВМОРО
- Петко Бобев (? – 1916), български революционер, деец на ВМОРО
- Стоян Калоянов (1873 – 1954), български революционер от Доганхисар, деец на ВМОРО
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 72, Разбойников, А. Сп. и Г.М. Сапунаров. Село Доганхисар, сп. „Завет“, 1943, бр. 5
- ↑ Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 50.
- ↑ Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 68 – 70, 72, 74.
- ↑ Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 315.
- ↑ „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995, стр. 66 – 67.
- ↑ Тодев, Илия, Пос. съч., с. 267
- ↑ Божинов, Воин. Пос. съч., с. 98
- ↑ Христо Караманджуков. „Родопа през Илинденско-Преображенското въстание“, София, 1986, стр.15.
- ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.845.
- ↑ Порязов, проф. д-р Делчо. Трагедията на Тракия през 1913 година. Погромът на тракийските българи през 1913 година – разорение и изтребление. Вестник Тракия, брой 18 (25 септември 2008 г.) до брой 24 (25 декември 2008 г.))
- ↑ Любомиръ Милетичъ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Науките, София, Държавна Печатница, 1918, стр.295.
- ↑ Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Пос. съч., с. 315
- ↑ Тодев, Илия. Българското национално движение в Тракия 1800 – 1878, София 1994, с. 267
- ↑ Статистика на българските училища в Турция, изготвена от Петър Драганов – Arhiva naţională a Republicii Moldova, fond Nr 1262, inv. Nr 1, U.p. 8, f. 8
- ↑ Божинов, Воин. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия, София 1982, с. 264, 334
- ↑ Галчев, Илия А. Българската просвета в Източна Тракия и Цариград, София, 2008, илюстративна кола, с. 4.
- ↑ Списък на панаирите и пазарите в Царство България през 1914 година, София 1914, с. 12.
- ↑ Грък издигна паметник на българин. Dnes.bg
- ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 117, л. 84
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 186.
- ↑ Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр.6