Христо Станишев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Христо Станишев
български инженер и политик
Фото Иван Карастоянов

Роден
Починал
13 декември 1952 г. (88 г.)
Техника
Област Строително инженерство
Христо Станишев в Общомедия

Христо Арапнаков Станишев е български инженер, един от изявените специалисти в областта на строителството в следосвобожденска България, един от учредителите на Българското инженерно-архитектурно дружество. Същевременно той е сред ръководителите на Върховния македоно-одрински комитет, а в периода 1901 – 1903 година е негов председател. Член е на Македонския научен институт и на масонска ложа.[1][2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Христо Станишев е роден на 24 декември 1863 година в град Кукуш,[2] Османската империя, в семейството на търговеца Нако Станишев (известен като Арап Нако) и Султана Траянова.[3] В 1880 година седем будни момчета са изпратени тържествено[4] от целия Кукуш за София, където да постъпят в откритата през 1879 г. Класическа гимназия. Четирима от тях, включително бъдещия инженер, получават стипендии. Завършва гимназията в 1885 година, след което заминава за Белгия, за да следва инженерство в Гентския университет. В следващата година баща му умира и Христо се връща и преподава в българската мъжка гимназия в Солун в течение на 10 месеца в учебната 1886 – 1887 година, за да събере пари за по-нататъшно следване. Получава часове и в девическата гимназия. От Гент приятел-състудент му изпраща редовно записки от лекциите, благодарение на което Христо фактически продължава да следва задочно и успява да си вземе успешно изпитите. За последните две години на обучението си в Белгия съумява да получи българска стипендия от Министерството на просвещението. На 27 септември 1889 г. се дипломира като първенец на випуска.

Евтимия Станишева (1873 – 1936), съпруга на Христо Станишев. Фото Иван Карастоянов
Христо Станишев като председател на Великия македонски събор в Горна Джумая, 12 февруари 1933 г. (вдясно от четящия реч Асен Татарчев). Източник: Държавна агенция „Архиви“

След завръщането си в България Христо Станишев се занимава със строителство на пътища, мостове, жп линии, водопроводи и сгради. Неговите строежи стоят и досега, пръснати из цялата страна. Създава своя строителна школа. В 1890 – 1892 година е окръжен инженер в Ловеч, Видин и Лом.[2] През 1893 градската комисия в Бургас назначава Станишев за специалист-инженер на града.[5] От 1896 година е инженер на свободна практика в София.[2] Има много ученици и последователи. В книгата си[6] той пише: „Политиката на една страна е в тясна връзка с нейните пазари и пътища или по-право с нейните съобщения. У нас аз заварих едва 2100 км пътища и занемарени съобщения.“ До 1939 г. инженерът развива със своите колеги едно десеторно увеличение на пътищата – 19 553 km. Други обекти, издигнати по негови проекти и под негово ръководство, са: постаментът на паметника „Цар Освободител“, чийто архитект е Арнолдо Дзоки; инженерните работи до цокъла на църквата „Свети Александър Невски“; северното крило с колонадите на Народното събрание; пералният комплекс на Александровската болница; Английската легация; възстановяването на църквата „Свети Неделя“ в София и на Народния театър; българският павилион на Световното изложение в Лиеж (1905) и в Милано (1906), също и сградата на Английската легация в София.[2]

Успоредно със строителството Христо Станишев е ангажиран активно с обществена и политическа дейност. Още като ученик се включва в македонското освободително движение. В Бургас на 29 януари 1895 Станишев организира учредяването на македонското дружество „Пирин планина“, в което членуват и не малко тракийски бежанци.[5] За негов председател е избран инж. Христо Станишев. Между юли 1897 и май 1899 година инженер Станишев е председател на Върховния македоно-одрински комитет. При разцеплението на Комитета оглавява течението, близко до ВМОРО, което се противопоставя на Иван Цончев и Стоян Михайловски.[7] През 1902 година Христо Станишев заедно със зет си Григор Василев започва да издава вестник „Реформи“ и се съветва за списването му с Гоце Делчев и Яворов. Един от най-ревностните сътрудници от Женева е Симеон Радев. През 1933 година председателства Великия македонски събор[8] в Горна Джумая.[7] Станишев е подпредседател на Управителния комитет на Македонския културен дом в София.[7] Обявен е за почетен гражданин на София.[2]

Христо Станишев оказва силно влияние върху племенника си д-р Константин Станишев – син на първа братовчедка на Христо от брака ѝ с брат на споменатия по-горе Милош. Въпреки разликата във възрастта, роднинството между тях е прераснало в тясна дружба и пълно взаимно доверие. Всеки един в по-младите си години е крил под леглото си сандъци с пушки, а в по-зряла възраст е полагал всички усилия да представя достойно ВМРО както пред българското правителство, народ и общественост, така и пред външния свят. Иван Михайлов твърди[9], че инж. Христо Станишев и д-р Константин Станишев принадлежат към най-видните представители на македонската емиграция в България, като ги нарежда непосредствено след проф. д-р Любомир Милетич, проф. д-р Иван Георгов и митрополит Борис Неврокопски.

Получава поздравителна нота по случай 50-годишния си юбилей от всички македонски организации в България, на които отговаря така:

... От сърце благодаря на всички. Вие представлявате част от поробените българи, а през целия мой живот сърцето и душата ми са били при нашите поробени братя по четирите краища на широката българска земя. Подаръкът на Македонския женски съюз ще ми напомня до край на моите, че там долу:

Момите кръшни песни пеят на български език

Едничък глас се там разнася, едничък чуй

се вик

Ний българи сме с чест и слава

Ний кичим нашата държава..[10]

Умира на 13 декември 1952 година в град София.[11][7]

Христо Станишев е автор на книгата „История на строежите и съобщенията в България от Освобождението до края на 1939 г.[12]“ Синът му Николай Станишев (1897 – 1980) е писател и преводач, ръководител на Българска орда.[13]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Масоните в България: Членовете на Българските масонски ложи, родени в Македония (до 1944 г.), Брошура на Главно управление на архивите към Министерски съвет на Р. България, С., 2003 г.
  2. а б в г д е Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 286.
  3. Шапкарев, Кузман. Материали за животоописанието на приснопаметните Братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина, с прибавление нещо за живота и дейността на Н. С. Станишев и на още двама народни ветерани, Миладинови ученици и негови подражатели, пок. пок. Андроник Д. Йосифчев и Ян. Стрезов, Издание второ, София, 1909 г. (Издание първо: Пловдив, 1884 г.); Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония, Български писател, София, 1984 г.
  4. Христо Станишев, „Път от миналото към бъдещето“, Съставители Ангелина Огнянова и Олга Кръстева, Издателство ОРБЕЛ, София, 1995
  5. а б Иван Карайотов, Стоян Райчевски, Митко Иванов: История на Бургас. От древността до средата на ХХ век, Печат Тафпринт ООД, Пловдив, 2011, ISBN 978-954-92689-1-1, стр. 190 – 200, 287.
  6. Христо Арап-Наков Станишев, „История на строежите и съобщенията в България от Освобождението до края на 1939 г.“, София, Издание на „Компас“ О. О. Д-во, 1948
  7. а б в г Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 287.
  8. Димитър Тюлеков, „Обречено родолюбие, ВМРО в Пиринско 1919 – 1934“, Унив. Изд. „Неофит Рилски“, Благоевград, 2001, Раздел 3.4 Великият македонски събор и краят на организационния режим http://www.promacedonia.org/dt/dt3_4.html
  9. Иван Михайлов, QUO VADIS, BULGARIA?, I изд., Индианаполис, Печатница „Македонска трибуна“, 1937, II изд., ИК „Витатон“, Пещера, 1996
  10. Илюстрация Илинден, бр.111, стр.8 – 9
  11. Камен Станев, Македонските бежанци в България – участници в нейния политически и културен живот
  12. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 154.
  13. Парцел 29. // София помни. Посетен на 2016-01-12.
     Портал „Македония“         Портал „Македония