Христо Станишев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Христо Станишев
български инженер и политик
Hristo Stanishev by Ivan Karastoyanov.jpg
Студийна фотография от Иван Карастоянов
Роден
Христо Арапнаков Станишев
Починал
Погребан Централни софийски гробища, София, България

Образование Гентски университет
Софийска класическа гимназия
Техника
Област Строително инженерство
Семейство
Деца Николай Станишев
Христо Станишев в Общомедия

Христо Арапнаков Станишев е български инженер, сред изявените специалисти в областта на строителството в следосвобожденска България, учредителите на Българското инженерно-архитектурно дружество.

Същевременно е сред ръководителите на Върховния македоно-одрински комитет, а в периода 1901 – 1903 година е негов председател. Член е на Македонския научен институт и на масонска ложа.[1][2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Христо Станишев е роден на 24 декември 1863 година в град Кукуш,[2] Османската империя, в семейството на търговеца Нако Станишев (известен като Арап Нако) и Султана Траянова.[3] В 1880 година седем будни момчета са изпратени тържествено[4] от целия Кукуш за София, където да постъпят в откритата през 1879 г. Класическа гимназия. Четирима от тях, включително бъдещия инженер, получават стипендии. Завършва гимназията в 1885 година, след което заминава за Белгия, за да следва инженерство в Гентския университет. В следващата година баща му умира и Христо се връща и преподава в българската мъжка гимназия в Солун в течение на 10 месеца в учебната 1886 – 1887 година, за да събере пари за по-нататъшно следване. Получава часове и в девическата гимназия. От Гент приятел-състудент му изпраща редовно записки от лекциите, благодарение на което Христо фактически продължава да следва задочно и успява да си вземе успешно изпитите. За последните две години на обучението си в Белгия съумява да получи българска стипендия от Министерството на просвещението. На 27 септември 1889 г. се дипломира като първенец на випуска.

Евтимия Станишева (1873 – 1936), съпруга на Христо Станишев. Фото Иван Карастоянов
Христо Станишев като председател на Великия македонски събор в Горна Джумая, 12 февруари 1933 г. (вдясно от четящия реч Асен Татарчев). Източник: Държавна агенция „Архиви“

След завръщането си в България Христо Станишев се занимава със строителство на пътища, мостове, жп линии, водопроводи и сгради. Неговите строежи стоят и досега, пръснати из цялата страна. Създава своя строителна школа. В 1890 – 1892 година е окръжен инженер в Ловеч, Видин и Лом.[2] През 1893 градската комисия в Бургас назначава Станишев за специалист-инженер на града.[5] От 1896 година е инженер на свободна практика в София.[2] Има много ученици и последователи. В книгата си[6] той пише: „Политиката на една страна е в тясна връзка с нейните пазари и пътища или по-право с нейните съобщения. У нас аз заварих едва 2100 км пътища и занемарени съобщения.“ До 1939 г. инженерът развива със своите колеги едно десеторно увеличение на пътищата – 19 553 km. Други обекти, издигнати по негови проекти и под негово ръководство, са: постаментът на паметника „Цар Освободител“, чийто архитект е Арнолдо Дзоки; инженерните работи до цокъла на църквата „Свети Александър Невски“; северното крило с колонадите на Народното събрание; пералният комплекс на Александровската болница; Английската легация; възстановяването на църквата „Свети Неделя“ в София и на Народния театър; българският павилион на Световното изложение в Лиеж (1905) и в Милано (1906), също и сградата на Английската легация в София.[2]

Успоредно със строителството Христо Станишев е ангажиран активно с обществена и политическа дейност. Още като ученик се включва в македонското освободително движение. В Бургас на 29 януари 1895 Станишев организира учредяването на македонското дружество „Пирин планина“, в което членуват и не малко тракийски бежанци.[5] За негов председател е избран инж. Христо Станишев. Между юли 1897 и май 1899 година инженер Станишев е председател на Върховния македоно-одрински комитет. При разцеплението на Комитета оглавява течението, близко до ВМОРО, което се противопоставя на Иван Цончев и Стоян Михайловски.[7] През 1902 година Христо Станишев заедно със зет си Григор Василев започва да издава вестник „Реформи“ и се съветва за списването му с Гоце Делчев и Яворов. Един от най-ревностните сътрудници от Женева е Симеон Радев.[7]

След Първата световна война Станишев е виден деец на македонската емиграция в България. Представител е на Кукушкото братство на Учредителния събор на Съюза на македонските емигрантски организации, проведен в София от 22 до 25 ноември 1918 година.[8]

През 1933 година председателства Великия македонски събор[9] в Горна Джумая.[7] Станишев е подпредседател на Управителния комитет на Македонския културен дом в София.[7] Обявен е за почетен гражданин на София.[2]

Христо Станишев оказва силно влияние върху племенника си д-р Константин Станишев – син на първа братовчедка на Христо от брака ѝ с брат на споменатия по-горе Милош. Въпреки разликата във възрастта, роднинството между тях е прераснало в тясна дружба и пълно взаимно доверие. Всеки един в по-младите си години е крил под леглото си сандъци с пушки, а в по-зряла възраст е полагал всички усилия да представя достойно ВМРО както пред българското правителство, народ и общественост, така и пред външния свят. Иван Михайлов твърди[10], че инж. Христо Станишев и д-р Константин Станишев принадлежат към най-видните представители на македонската емиграция в България, като ги нарежда непосредствено след проф. д-р Любомир Милетич, проф. д-р Иван Георгов и митрополит Борис Неврокопски.

Получава поздравителна нота по случай 50-годишния си юбилей от всички македонски организации в България, на които отговаря така:

... От сърце благодаря на всички. Вие представлявате част от поробените българи, а през целия мой живот сърцето и душата ми са били при нашите поробени братя по четирите краища на широката българска земя. Подаръкът на Македонския женски съюз ще ми напомня до край на моите, че там долу:

Момите кръшни песни пеят на български език

Едничък глас се там разнася, едничък чуй

се вик

Ний българи сме с чест и слава

Ний кичим нашата държава..[11]

Умира на 13 декември 1952 година в град София.[12][7]

Христо Станишев е автор на книгата „История на строежите и съобщенията в България от Освобождението до края на 1939 г.[13]“ Синът му Николай Станишев (1897 – 1980) е писател и преводач, ръководител на Българска орда.[14]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Масоните в България: Членовете на Българските масонски ложи, родени в Македония (до 1944 г.), Брошура на Главно управление на архивите към Министерски съвет на Р. България, С., 2003 г.
  2. а б в г д е Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 286.
  3. Шапкарев, Кузман. Материали за животоописанието на приснопаметните Братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина, с прибавление нещо за живота и дейността на Н. С. Станишев и на още двама народни ветерани, Миладинови ученици и негови подражатели, пок. пок. Андроник Д. Йосифчев и Ян. Стрезов, Издание второ, София, 1909 г. (Издание първо: Пловдив, 1884 г.); Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония, Български писател, София, 1984 г.
  4. Христо Станишев, „Път от миналото към бъдещето“, Съставители Ангелина Огнянова и Олга Кръстева, Издателство ОРБЕЛ, София, 1995
  5. а б Иван Карайотов, Стоян Райчевски, Митко Иванов: История на Бургас. От древността до средата на ХХ век, Печат Тафпринт ООД, Пловдив, 2011, ISBN 978-954-92689-1-1, стр. 190 – 200, 287.
  6. Христо Арап-Наков Станишев, „История на строежите и съобщенията в България от Освобождението до края на 1939 г.“, София, Издание на „Компас“ О. О. Д-во, 1948
  7. а б в г д Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 287.
  8. Палешутски, Костадин. Македонското освободително движение след Първата световна война, 1918 – 1924, том 1. Издателство на Българската академия на науките, 1993. с. 65.
  9. Димитър Тюлеков, „Обречено родолюбие, ВМРО в Пиринско 1919 – 1934“, Унив. Изд. „Неофит Рилски“, Благоевград, 2001, Раздел 3.4 Великият македонски събор и краят на организационния режим
  10. Иван Михайлов, QUO VADIS, BULGARIA?, I изд., Индианаполис, Печатница „Македонска трибуна“, 1937, II изд., ИК „Витатон“, Пещера, 1996
  11. Илюстрация Илинден, бр.111, стр.8 – 9
  12. Камен Станев, Македонските бежанци в България – участници в нейния политически и културен живот
  13. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 154.
  14. Парцел 29. // София помни. Посетен на 12 януари 2016.
     Портал „Македония“         Портал „Македония