Борис Неврокопски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Борис
български духовник
Горна Джумая, 1936-37 година. Източник: ДА „Архиви“
Горна Джумая, 1936-37 година. Източник: ДА „Архиви“

Роден
Починал
8 ноември 1948 г. (60 г.)
Подпис Signature of Metropolitan Boris of Nevrokop (vectorized).svg
Борис в Общомедия

Борис е висш български православен духовник, неврокопски митрополит.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Борис Неврокопски е роден със светското име Вангел Симов Разумов на 26 октомври 1888 г. в село Гявато, Битолско, Османска империя (днес Република Македония). Баща му загива в 1903 година като четник на Георги Сугарев. Завършва Одринската българска гимназия през 1904 г. и продължава образованието си в Българската духовна семинария в Цариград със стипендия, отпусната от екзарх Йосиф I.

През 1910 г. Вангел Разумов приема монашество под името Борис и служи като йеродякон при неврокопския митрополит Иларион. През 1911 г. продължава образованието си в Богословския факултет в Черновиц, Австро-Унгария и го завършва с научна степен „доктор на богословските науки“ през 1915 г.

През същата година се завръща в България и е назначен за учител в Свещеническото училище в Бачково. След това е учител в Пловдивската духовна семинария. През 1917 г. йеродякон Борис приема йеромонашески сан от Пловдивския митрополит Максим и заминава на мисия в Унгария, където до 1922 г. възглавява в църковно-просветно отношение българската колония.

През юли 1922 г. се завръща и е удостоен с архимандритско достойнство. От май 1923 г. до септември 1924 г. архимандрит Борис е протосингел при Софийската митрополия, а от септември 1924 г. до септември 1926 г. е началник на културно-просветното отделение при Светия синод и председател на храма „Свети Александър Невски“. От септември 1926 г. до края на ноември 1931 г. е ректор на Софийската духовна семинария.

В средата на декември 1931 г. Борис е ръкоположен за епископ Стобийски. От 28 ноември 1931 г. е главен секретар на Светия синод, на който пост остава до 17 март 1935 г., когато е избран за неврокопски митрополит.

Гранитният саркофаг на Борис Неврокопски в открия притвор на „Въведение Богородично“ в Благоевград
От ляво надясно седнали: митрополитите Неофит Скопски, Максим Пловдивски, Неофит Видински, екзарх Стефан I Български и митрополит Иларион Сливенски; прави от ляво надясно: митрополитите Борис Неврокопски, Михаил Доростолски и Червенски, Паисий Врачански, Софроний Търновски и епископ Кирил Стобийски, главен секретар на Светия синод, 1937 г.

През 1932 г. е натоварен с историческата мисия в Йерусалим по вдигане на схизмата от Цариградската патриаршия. Преговорите започват на 12 април и приключват успешно едва на 22 февруари 1945 г.

След разгрома на Югославия от Германия през пролетта на 1941 година, Българската екзархия възстановява своя диоцез в анексираните от България части от Вардарска и Егейска Македония и в Западна Тракия. Струмишка и Драмска епархия са обединени като Струмишко-Драмска до 1943 година, когато отново са разделени. Временното управление на Драмска епархия е поето от митрополит Борис Неврокопски.[1]

За кратък период от време неврокопският митрополит Борис успява да извърши успешно строителство на над 20 храма. Наричат го „съвестта на Българската църква“ заради изключителната му ерудиция — владеел е свободно 13 езика, и заради непримиримата му борба срещу атеизма на комунистическата идеология. На 29 септември 1948 г. изпраща писмо-протест срещу безчинствата на комунистическата управа в Неврокопска епархия до Светия Синод. Навсякъде говори, че най-голямата трагедия ще дойде от Съветския съюз, разказва за сталинистките мерки срещу духовенството. Поради тези му действия Окръжният комитет на БКП го обявява за „враг № 1 на народната власт“.

На 8 ноември 1948 година, след като отслужва Света литургия за освещаване на храма „Свети Димитър“ в село Коларово, митрополит Борис е убит от низвергнатия свещеник Илия Стаменов от село Хърсово.[2][3][4][5][6] Убийството му е част от засиления натиск на комунистическия режим върху Българската православна църква и има за цел и сплашването на останалите архиереи.[7]

Той е погребан в църквата „Въведение Богородично“ в Горна Джумая, където е извършено и опелото.[8]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Стоянова, Ваня. Беломорието под българското управление през Втората световна война. София, в: Националното обединение на България 1940 - 1944 г., Македонски научен институт, 2012. ISBN 978-954-8187-86-2. с. 107.
  2. Цацов, Борис. Архиереите на Българската православна църква. София, 2003.
  3. Мъченически кръст
  4. Агенция Фокус от 12 април 2006 г.
  5. Път към Голгота
  6. Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 108.
  7. Вачков, Даниел. Пътят на комунистическата партия към властта (1939-1944). // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 120.
  8. Мъченик за вяра и отечество
Синесий стобийски епископ
(14 декември 1931 – 17 март 1935)
Кирил
Макарий неврокопски митрополит
(17 март 1935 – 9 ноември 1948)
Пимен
     Портал „Християнство“         Портал „Християнство          Портал „България“         Портал „България          Портал „Македония“         Портал „Македония