Данаил Крапчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Данаил Крапчев
български журналист

Роден
Починал

Учил вСофийски университет
ПартияВътрешна македоно-одринска революционна организация
НаградиЗа гражданска заслуга
Семейство
БащаВасил Крапчев
МайкаФота Крапчева
СъпругаНеша Станишева - Крапчева (1897 - 1983)
ДецаЖивко Крапчев (1923 - 1995), Невена Крапчева (1927 - 1998), Ружка Крапчева - Маринова (1930 - 2000)
ПодписSignature of Danail Krapchev.svg
Данаил Крапчев в Общомедия

Данаил Василев Крапчев е изтъкнат български журналист, общественик и революционер. Със своята висока култура и стотици уводни статии Данаил Крапчев заема заслужено място в историята на българската журналистика като един от големите български политически анализатори.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Прилеп на 15 декември 1880 година. Син е на видния общественик Васил Крапчев. Учи в Битолската българска класическа гимназия, където членува в революционен кръжок.[1] В 1902 година завършва със седемнадесетия випуск Солунската българска мъжка гимназия,[2] а през 1906 година – история в Софийския университет. През същата година започва журналистическата си дейност в седмичното списание „Македоно-одрински преглед“, след което става нелегален четник на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. През 1907 година заедно с Пейо Яворов и Васил Пасков редактират вестник „Илинден“ в София. През следващата 1908 година редактира последователно вестник „Отечество“ и вестник „Родина“ в Солун. В периода 1909 – 1912 издава вестник „Вардар“ в София и последователно го преименува на други наши реки и планини, за да преодолее забраната му в Турция. През 1912 година Данаил Крапчев е отново четник заедно с Яворов, като преминава в Солун. През същата година редактира вестник „Българин“ в Солун. След Междусъюзническата война е редактор на органа на Демократическата партия „Пряпорец“, издаван в София. В периода 1915 – 1918 Данаил Крапчев е военен дописник на вестниците „Военни известия“, „Добруджа“ и „Пряпорец“. През 1919 година създава информационния всекидневник „Зора“, един от най-авторитетните и популярни вестници преди Деветосептемврийския преврат в 1944 година, на който е директор до края на живота си. По същото време е директор-собственик на акционерните дружества „Български печат“ и „Преса“. Член-учредител е на Македонския научен институт.[3] През 1928 година е в ръководството на Македонския младежки съюз и като такъв след убийството на Александър Протогеров е за кратко в редакцията на вестник „Македония“ заедно с Иван Хаджов, Георги Кондов и Петър Мърмев[4].

След преврата от 19 май 1934 година заради демократичните си позиции е въдворен в Карлово. През април 1941 година е изпратен от министър-председателя Богдан Филов на мисия да направи връзка с Българските акционни комитети, който записва в дневника си:

Царят бил съгласен да възложим на Крапчев мисията за Скопие. Повиках веднага Крапчев; той е за присъединяването на Македония към България, а не за автономия.[5]

При напредване на Вермахта на Нацистка Германия към България, Крапчев се обявява в подкрепа на германската военна офанзива в Европа. В статия във в-к „Зора“ на 6 март 1941 година той пише:[6]

...германската армия не беше спряна от армиите на великите държави противници на Германия нито от армиите на Малкото съглашение, нито от стоте дивизии на Балканското споразумение, защото войската на национал-социалистическа Германия е една революционна войска и то на един велик народ, жестоко засегнат от победителите през Световната война и силно организиран от г-н Хитлер и неговите сподвижници след това...Защо се иска от седеммилионна България да спре осемдесетмилионния германски народ в неговия устрем към изграждането на нова Европа? България е жертва, както и Германия, на победителите от преди две десетилетия и чака тържеството на правдата...

С публицистиката си Крапчев предизвиква силното неодобрение на Комунистическата партия. Още през 1942 година се планира неговото убийство.[7] На 23 март 1943 година той е проследен от Иван Буруджиев и Здравка Кямилева, но те не успяват да му направят нищо, защото събуждат подозрението на хората, с които се движи, и са арестувани. При обиск в квартирата на Буруджиев е намерена огромна сума пари; той е въдворен в концлагер, но е освободен след 6 месеца. Повторен опит за убийство на Данаил Крапчев е направен през април 1943 година: при излизане от редакцията е нападнат от въоръжени с пистолети хора, но нахвърлили се върху него с ятагани. Спасяват го минувачи, сред които подофицерът Христо Иванов Калчев, и притекли се полицаи; нападателите са обградени и единият е убит, а другият се самоубива.[8] На 21 юли 1944 година срещу него е извършен неуспешен атентат.[7] На 10 септември, веднага след Деветосептемврийския преврат, той е убит при неизяснени обстоятелства в Горна Джумая.[7][9] Първоначално властите прикриват случая, обявявайки, че Крапчев се е самоубил в навечерието на преврата.[7] Както много други жертви на терора от есента на 1944 година, през следващата година той е осъден от т.нар. „Народен съд“ на смърт и пълна конфискация на имуществото.[7][8] През февруари 1994 година Върховният съд на Република България отменя присъдата.[10]

Брат му, Живко, през Първата световна война загива на фронта като офицер, в 54-ти пехотен полк.[11]

Съпруга на Данаил Крапчев е Неша Станишева - Крапчева (1897, Кукуш - 1983, София) от видния български род от Македония Станишеви. Неша Крапчева е сестра на д-р Константин Станишев, проф. д-р Александър Станишев и Милош Станишев (офицер), внучка на Нако Станишев и племеница на Константин Станишев, Милош Станишев и Христо Станишев. Данаил и Неша Крапчеви имат син - Живко Крапчев (1923 - 1995) и две дъщери - Невена Крапчева (1927 - 1998) и Ружка Крапчева - Маринова (1930 - 2000).

Негов личен архивен фонд се съхранява в Държавна агенция „Архиви“.[12]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Фељтон „Илинденски сведоштва“: Од Ангел КОРОБАР (14). // Вечер, 16/03/2018. Посетен на 11 октомври 2020 г.
  2. Кандиларовъ, Георги Ст. Българскитѣ гимназии и основни училища въ Солунъ (по случай на 50-годишнината на солунскитѣ български гимназии). София, Македонски Наученъ Институтъ, печатница П. Глушковъ, 1930. с. 97.
  3. Членове-основатели на Македонския научен институт. // Македонски научен институт. Посетен на 10 октомври 2015.
  4. Гребенаров, Александър. Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918 – 1947), МНИ, София, 2006, стр.209
  5. Филов, Богдан. Дневник, София, 1990, стр. 306 – 307.
  6. Забравени страници от българската литература: „Защо те не спряха германската армия?“, Данаил Крапчев. // Агенция „Фокус“, 10 януари 2015. Посетен на 10 януари 2015.
  7. а б в г д Везенков, Александър. 9 септември 1944 г.. София, Сиела, 2014. ISBN 978-954-28-1199-2. с. 377.
  8. а б Алтънков, Никола Г. История на БКП (1919 – 1968). София, Факел, 2018. ISBN 978-954-411-254-7. с. 324.
  9. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 240-241.
  10. Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 463.
  11. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 223, л. 22; а.е. 319, л. 26
  12. ДАА, Фонд № 1797К, оп.1