Пенчо Славейков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Пенчо Славейков
BASA-1771K-1-1115-1-Pencho Slaveykov.jpeg
Пенчо Славейков, 1912 г. Източник: ДА „Архиви“
Роден 27 април 1866 г.
Починал 28 май 1912 г. (46 г.)
Националност Флаг на България България
Жанр стихотворение, поема, есе
Пенчо Славейков в Общомедия

Пенчо Петков Славейков е български поет, един от участниците в литературния кръг „Мисъл“, наред с Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Той е най-малкият син на поета и политик Петко Славейков. Брат е на политиците Иван Славейков и Христо Славейков.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Младежки години[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 27 април 1866 г. в град Трявна, в семейството на Ирина и Петко Славейкови, които имат още 6 деца – Христо, Иван, Рачо, Райко, Донка, Пенка. За бащата е трудно да се грижи за него, но той намира пари да изпрати сина си на училище. Учи в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Той е свидетел на опожаряването на града по време на Руско-турската война, споменът за което остава завинаги в неговото съзнание. Тези „враснали тъй дълбоко в душата спомени“ служат на Славейков при работата му върху „Кървава песен“. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.

След края на войната се премества в Сливен, през 1879 г. – отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „Остен“ и „Целокупна България“, а Пенчо Славейков участва в разпространението им. В края на 1879 г. семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г. След въвеждането на Режима на пълномощията, баща му, един от водачите на Либералната партия, е арестуван, след което заминава за Източна Румелия.

Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив. През 1883 г. е един от водителите на ученическия смут в Пловдивската реална гимназия против лошото преподаване на предметите, след като учители като П. Р. Славейков, Петко Каравелов и Трайко Китанчев били заменени с „парфюмирани контета и умствено боси възпитатели“. По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество. Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.

През януари 1884 г. заспива върху заледената река Марица след невинна детска игра и заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения – затруднено е придвижването му (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат книгите на Иван Тургенев и В. Г. Короленко „Живи мощи“ и „Слепият музикант“. В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби („Cis moll“ и други). Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайнрих Хайне и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.

Начало на литературната дейност[редактиране | редактиране на кода]

Портретна снимка на Пенчо Славейков. Източник: ДА „Архиви“

Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 г. той се сближава с Алеко Константинов. Двамата сътрудничат на списание „Библиотека Свети Климент“ с преводи от руски поети. През Стамболовия режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища. Това затвърдява критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 1880-те и първата половина на 1890-те години („Бащин край“, „Любимий падишах“, „Дим до Бога“, „Манго и мечката“, „Цар Давид“ и други). Същевременно Славейков пише и интимна лирика. Събира я в първата си книга „Момини сълзи“, създадена под неасимилираното влияние на Хайне. Бързо разбрал нейната незрелост, една година след излизането ѝ Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.

В началото на 1890-те години се очертава друга тенденция на поетическата мисъл на Пенчо Славейков – вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През 1892 г. в списание „Мисъл“ се появяват първите редакции на поемите „Cis moll“, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, „Фрина“. По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество – патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична.

През 1892 г. Славейков заминава да следва философия в Лайпциг. От там сътрудничи редовно на списанията „Мисъл“ и „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, и други класически епически песни, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „Сън за щастие“. Много полезно за неговото творчество се оказва познанството с Мара Белчева, с която имат сходни интереси като поети и писатели и остават близки приятели за цял живот.

Като студент Славейков си поставя за задача да разшири житейския, философския, естетическия си кръгозор, да школува при големи творци. Лекциите, които слуша, свидетелстват за многостранните му интереси: естетикът неокантианец Йоханес Фолкелт чете история на новата философия, обща естетика, естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист Вилхелм Вундпсихология, етика, история на философията; Е. Елстер – история на немската литература, Вюлкер – лекции за творчеството на Уилям Шекспир; Волнер – за народния епос на южните славяни и др.

Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно дружество. Посещава множество театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на Йохан Волфганг Гьоте и Хайнрих Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи. Измежду десетките съвременни немски поети, които задържат вниманието му, се открояват Теодор Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау. Чрез немски преводи Славейков се запознава със скандинавските литератури, проучва творчеството на Хенрих Ибсен, Й. Якобсен. Пръв в България се запознава с идеите на датския философ Сьорен Киркегор. Чете трудовете на Георг Брандес, К. Ланге, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше.

С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг. Още през първата година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството. Подготвя дисертация на тема „Хайне и Русия“ но не я завършва, защото не успява да поработи, както възнамерявал, в руски библиотеки.

В Лайпциг Славейков завършва (1896 г.) кн. 1 от „Епически песни“, подготвя кн. 2, продължава да твори интимна лирика, извисявайки се над ранните си лирически произведения. Стихосбирката „Сън за щастие“ е плод на многогодишна творческа работа в тази насока. Изпраща първите си критически текстове, излезли във в. „Знаме“.

В кръга „Мисъл“[редактиране | редактиране на кода]

Литературният кръг „Мисъл“ – Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров.
Паметната плоча на Пенчо Славейков на къщата в която е починал в Комо, Италия
Гробът на Пенчо Славейков в Софийските централни гробища

Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. и през същата година става действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“.

Много важен аспект от неговия жизнен и духовен път е любовта му с поетесата Мара Белчева, вдовица на починал български министър. С нея той свързва живота си през 1903 година, но среща неодобрението на Фердинанд и дворцовите среди. Заедно превеждат „Тъй рече Заратустра“ от Ницше. Години наред те работят съвместно и върху неговата поема „Кървава песен“.

Пенчо Славейков е поддиректор (1901 – 1909) и директор (1909 – 1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908 – 1909). През септември 1908 г. предприема с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се превръща в културна и обществена манифестация, чийто вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и режисьор. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението Никола Мушанов и напуска.

През 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. Заедно с проф. Васил Златарски прибира в България костите на Марин Дринов и библиотеката му. От Русия Славейков пише няколко писма до Мара Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ. По време на казионния Славянски събор (1910 г.) като ревностен славянофил-демократ, привърженик на идеята на славянско единение на чисто културна почва и на основа на братско съгласие Славейков протестира в отворено писмо до делегатите на събора и в реч на публично събрание.

В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: завършва ч. 2 на „Кървава песен“ (IV-VI песен), подготвя антологията „Немски поети“.

На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството „Приятели на руския народ“ (с председател Анатол Франс). В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева.

Живее в различни селища – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Лугано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим – 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път – през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в малкото курортното градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където на 10 юни умира. В България, която след по-малко от четири години ще възприеме Грегорианския календар, е все още 28 май. Погребан е в селското гробище, а през 1921 г. костите му са пренесени в България.

Поради преждевременната му смърт предложението на шведския академик Алфред Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.[1]

През 2007 година в Брунате е поставен негов паметник.[2]

Почит[редактиране | редактиране на кода]

  • Родната къща на Пенчо Славейков в Трявна е превърната в музей.
  • Банкнотите с номинал 50 лева от 1999 и 2006 г. са с лика на Пенчо Славейков. На гърба са изобразени илюстрации и ръкопис от Пенчо Славейков.[3]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Момини сълзи, 1888.
  • Епически песни. Кн. 1. 1896.
  • Блянове. Епически песни. Кн. 2. 1898.
  • Епически песни. 1902.
  • Сън за щастие, 1906. (Докле е младост..., Безумний вихър, Спря се орача..., Вият се облаци..., Капчици дъждовни..., Над безкрайните полета..., Над вършини и долини..., Плакала е горчиво..., Во стаичката пръска аромат, Ни лък ни дъхва..., Спи езерото..., Морна лятна нощ... и др.)
  • Епически песни. 1882 – 1907, 1907. (Неразделни, Сърце на сърцата, Ралица, Фрина, Змейново любе, Късмет, Луд Гидия, Поет, Микел Анджело, Бойко, Харамии – 3, По жътва, Коледари, Cis Moll, Чумави, Симфония на безнадежността и др.)
  • На Острова на блажените, 1910. (Сто двадесет души, Катунари, Над него ден изгрява, Баща ми в мен, Псалом на поета, Самоубиец и др.)
  • Кървава песен. Част 1 – 3, 1911 – 1913.
  • Немски поети, 1911.
  • Книга на песните. Редактор д-р К. Кръстев, 1917.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ((en))  Penco Slavejkov. // The Nomination Database for the Nobel Prize in Literature, 1901 – 1950. Nobelprize.org. Посетен на 18 декември 2015 г..
  2. Пенчо Славейков и неговият принос в европеизирането на българската култура, bnr.bg, 07.11.2011, 13:23 ч.
  3. Каталог банкноти 1879-2009 г.. // Българска народна банка.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Библиография за него[редактиране | редактиране на кода]

  • Славейкова, Светослава. Пенчо Славейков. Биографичен очерк. София, Български писател, 1955.
  • Янакиева, Миряна. От родния кът до гроба. Пенчо Славейков – „Сън за щастие“. Пловдив, Контекст, 2011.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикиизточник
Уикиизточник разполага с оригинални творби от:
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Творчество
За П. Славейков
Литературен кръг „Мисъл“
Д-р Кръстев | Пейо Яворов | Пенчо Славейков | Петко Тодоров