Христо Татарчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Христо Татарчев
български революционер

Роден
Починал
5 януари 1952 г. (82 г.)
Подпис Hristo Tatarchev Signature (vectorized).svg
Христо Татарчев в Общомедия

Христо Николов Татарчев с псевдоним А. Светомиров[1] е български лекар и революционер, деец на Българския таен центрелен революционен комитет, основател на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и офицер от Българската армия във войните за национално обединение.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

В 1903 година

Христо Татарчев е роден на 16 декември 1869 година в град Ресен, тогава в Османската империя, в богато банкерско и търговско семейство. Негов брат е Михаил Татарчев, а братовчед Божирад Татарчев, също революционери от ВМОРО.

Първоначално учи в Ресен, а от 1882 до 1887 година в Брацигово и в Пловдив. През 1885 година като гимназист в Пловдив участва в подготовката на Съединението, организирано от Българския таен централен революционен комитет.[2] По препоръка на началника на тайната полиция на БТЦРК Спиро Костов за агенти и куриери на комитета са приети Христо Татарчев, Пере Тошев, Андрей Ляпчев и Петър Кушев.[3]

Включва се като доброволец и в последвалата Сръбско-българската война. Завършва гимназия в Пловдив в 1887 година и заминава да учи медицина в Цюрих. От 1890 година учи в Университета „Фридрих Вилхелм“ в Берлин, където се дипломира като лекар на 18 юни 1892 година с дипломна работа на тема „Професионални неврози", която по-късно отпечатва. От средата на септември 1892 година Христо Татарчев е назначен за лекар в българска мъжка гимназия в Солун.

През лятната ваканция на 1893 година Татарчев обикаля големите градове на Македония Гевгели, Дойран, Струмица, Радовиш, Щип, Кочани, Кратово, Куманово, Скопие и Велес за да проучи политическото и икономическото състояние на българското население и „положението на страната и главно на българщината“.[4] През август в Солун се запознава с Даме Груев, с когото има четири срещи,[5] на които разговарят за „дейността, която им предстои като българи, за да се подобри политическото състояние на народа ни“.[6] На 23 октомври 1893 година в квартирата на книжаря Иван Хаджиниколов се събират Христо Татарчев, Дамян Груев, Иван Хаджиниколов, Андон Димитров, Петър Попарсов и Христо Батанджиев и създават Вътрешната македоно-одринска революционна организация. За образец на устава и наредбата на организацията те използват „Записки по българските въстания" на Захари Стоянов.

Дейност във ВМОРО[редактиране | редактиране на кода]

Христо Татарчев на работното си място.

На 27 август 1894 Христо Татарчев председателства Ресенския конгрес. Решава да участва в изборите за църковно-училищен околийски общински съвет в Солун и получава 90% от гласовете, но след манипулация от страна на екзархийската партия не взима поста[7].

Христо Татарчев е избран за председател и на Солунския конгрес от лятото на 1896 година. От този конгрес организацията започнала да се нарича БМОРК, като към нея се присъединява и Одринският революционен окръг и се изпраща задганично представителство в София, за да поддържа тесни връзки с ВМОК, българското правителство и партиите. За първи представители са изпратени Гоце Делчев и Гьорче Петров. Христо Татарчев е заточен в Подрум кале, заедно с другите ръководители на ВМОРО след аферите от 1901 година. Заедно с Христо Матов и Пере Тошев е помилван на 19 август 1902 година, по случай рождения ден на султана. На 30 август в Гърция е затворен по скроено обвинение за участие в убийството на гръцки лекар. Под натиска на България е освободен, където и отива, за да стане член на задграничното представителство на ВМОРО.

Между 2 и 4 януари 1903 година в Солун се провел втория Солунски конгрес на организацията, който взел решението за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание. Задграничните представители приели решенията и заработили за подготовката му. Христо Татарчев и Христо Матов оглавили създалото се в началото на 1903 година благодетелно братство за подпомагане на пострадалите в Македония и Одринско. След въстанието те връчват „Мемоар на Вътрешната организация" на българската и световната общественост, в който е описан хода на въстанието, участниците в него и жертвите от страна на мирното население. Турското правителство се свързва с Христо Татарчев, като иска от него проект за реформи в Македония и Одринско, който той своевременно съставя и праща чрез посредник. Влиза в конфликт с поддръжниците на Яне Сандански и не участва в дейността на ВМОРО до Кюстендилския конгрес от март 1908 година, където е избран за съветник на задграничното представителство, заедно с Тодор Лазаров, Пейо Яворов и Христо Силянов. След Младотурската революция открито подкрепя Съюза на българските конституционни клубове, но не участва в дейността му. В 1910 година е избран за запасен член на Централния комитет на ВМОРО.[8]

Обществена дейност[редактиране | редактиране на кода]

Христо Татарчев като лекар по време на войните за национално обединение
I. Въ Македония и Одринско: Спомени на Михаилъ Герджиковъ. II. Първиятъ Централенъ комитетъ на ВМРО.: Спомени да д-ръ Христо Татарчевъ. Съобщава Л. Милетичъ. София, Материяли за историята на македонското освободително движение, Издава Македонскиятъ Наученъ Институтъ, Книга IX, Печатница П. Глушковъ, 1927.

Христо Татарчев е лекар в българската армия през Балканската война, Междусъюзническата война, Първата световна война. За 15-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание изнася реч в Крушево.

След двете национални катастрофи на България Христо Татарчев продължава да се занимава с революционна дейност. През есента на 1920 година участва в създаването на Македонската федеративна организация. Неразбирателството му с Тодор Александров е причина да напусне България и да се засели със семейството си в Торино. Пише мемоарите си, а през цялото време до Втората световна война пише статии за вестниците „Македония“, „Заря“, „Вардар“. Става близък приятел на Иван Михайлов. Заселва се временно в родния си Ресен след анексията на Македония през април 1941 година от България. По-късно се връща в София, но през 1943 след бомбардировките се мести в Нова Загора. През 1944 г. германците му предлагат поста на президент на Независима република Македония, но той отказва.[9] След войната в резултат на започналата комунистическа политика на репресии и македонизация заминава за Торино и там умира в изгнание на 5 януари 1952 година.[10]

На д-р Христо Татарчев са наречени улици в Благоевград[11] и в Скопие.[12]

В София е издигнат е паметник-мавзолей на д-р Христо Татарчев в алеята на опълченците в Централните софийски гробища и на 23 октомври 2010 година костите му са положени [13] в него с официална церемония [14].[15]

Мисли на Христо Татарчев[редактиране | редактиране на кода]

Македонци[редактиране | редактиране на кода]

Идеята за свободата на Македония се появи у македоно-българския народ по силата на оня неотменим в живота на народите универсален закон за развитие и конкретизация на мисълта и волята като народностно самопознание и историческа реалност. Македоно-българският народ, след като се освободи от духовно-културния гнет, за което той е дал най-светли фигури, като бр[атя] Миладинови, Жинзифов и пр. не можеше да остане вече индеферентен спрямо господствуващите на родната му земя политико-социални условия. Затова идеята за свобода за него бе една насъщна необходимост за проява на неговия дух и воля безпрепятствено в живота. Тая необходимост, именно, го застави да напусне вековната си пасивност и да прибегне до ония методи и действия, които бяха санкционирани от световната история за свобода и от самия живот. Тоя негов блян се обективизира най-сетне в началото на 1893 год. във форма на конспиративна организация - ВМОРО. Солун стана пак не само родно нейно място, а още и център на революционната ѝ дейност.[16]

Основаване на ВМОРО[редактиране | редактиране на кода]

Паметник-мавзолей на д-р Христо Татарчев[17] в парцела на Македоно-одринското опълчение в София
Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището "прямо присъединение на Македония с България", защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би магла по-лесно да се присъедини към България, а в краен случай, ако това не се постигне, ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи... Като се установихме върху целта на нашата организация, в същото време се заловихме да изработим и устава на организацията. Имахме на ръка един том "Записките" на Захари Стоянов и от тях взехме за образец устава на Българския революционен комитет. Натоварихме Попарсов въз основа на тоя устав да изработи проект на нашия устав...

Илинденско-Преображенско въстание[редактиране | редактиране на кода]

Илинденското въстание, на което македонският българин ще празнува тридесетгодишнината, бе всеобщ всенароден блян, под чийто импулс и вяра Македония се готви ред години и даде всички възможни морални и материални жертви за този велик момент. То трябваше да дойде след една дълга годишна революционна дейност... Борбите понесени от македонския български народ преди и през време на въстанието за свободата на Македония, го възмъжиха и разшириха неговия мироглед по разбирането на живота и създадоха една неразривна връзка между него и делото, - актив, който не може да бъде никога заличен. Магическият ефект, въобще, на Илинденското въстание и очарователния му блясък ще се засилва с течене на времето и ще бъде светилник - пьтеводна звезда на македонските борци пред стръмната Голгота в борбата им; динамизъм, - който ще стимулира винаги техния и ще укрепва волята и енергията им за творене на нови легендарни подвизи в освободителната македонска история.[18]

Формирането на българската народност[редактиране | редактиране на кода]

Единството на българския народ се изкова, като историческа същност и неразрушима действителност в непрестанните войни с Византия. Младата държава, току що се създаде в Северна България чрез войни на Аспаруха, водач на угро-финската орда, 679 г. с Византия, трябваше да продължи също войните при Крума 803 г., Омуртага 814 г. и следующите царе за затвърдяването ѝ, като самостоятелна политическа държава. В този многовековен исторически двубой се развиваше българският народ и се издигна до общо национално самочувствие и понятие за родно племе и земя, така щото превратностите на съдбата не можеха да го разколебаят...

Между завоевателите и завладените народи липсваха обаче елементите за самостойно народностно-историческо развитие всред културни народи. Тази празнота биде попълнена чрез братя Кирил и Методий от Солун-Югоизточна Македония, които пренесоха в Северна България християнството и съвременната религиозно-научна книжнина на старобългарски език, запазен и днеска в околността на Солун, както и в с. Сухо и пр. Това постави националното единство на българския народ на здрави основи на културно-просветително развитие и напредък. Богоугодното дело на братята беше продължено от техния ученик Св. Климент Охридски – 916, чието име носи нашата Алма матер – българския университет, както и от неговите ученици Наум и други, които образуваха цяла школа на лъчезарното Охридско езеро. Морално-просветителното дело на братята Кирил и Методий и техните ученици, циментираха крепко българската народност в границите на Симеоновата държава и даде всички предпоставки за независим народностен и културен живот; тъй че през многовековното турско владичество и гръцкия духовно-религиозен гнет, остана запазен българският дух да тлее в недостъпните, по планините, манастирски килии на Рилския манастир в Североизточна България, Хилендарския манастир; Зограф в Югоизточна Македония, Дебърския манастир, Пречистански в Югозападна Македония, Св. Пантелеймон в Северозападна Македония и до късно в Охридската архиепископия – 1767 г.[19]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр. 5
  2. Андонов, Иван. Съединението, Пловдив, 1929, с. 36, 50.
  3. Съединението 1885. Спомени, София, 1985, стр. 50.
  4. Материали за историята на македонското освободително движение, книга ІХ, Първият централен комитет на ВМРО. Спомени на д-р Христо Татарчев, София, 1928, стр. 95.
  5. Татарчев, Христо. Спомени, документи, материали, Наука и изкуство, София, 1989, стр. 6.
  6. Материали за историята на македонското освободително движение, книга ІХ, Първият централен комитет на ВМРО. Спомени на д-р Христо Татарчев, София, 1928, стр. 101.
  7. „ВМОРО през погледа на нейните основатели“, Военно издателство, София, 2002 г., стр.109. (спомени на Иван Хаджиниколов)
  8. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 15.
  9. Македонската кървава Коледа. Създаване и утвърждаване на Вардарска Македония като Република в Югославска Федерация (1943-1946) Автор: Веселин Ангелов, Издател: ИК "Галик ", ISBN 9548008777, стр. 113 – 115.
  10. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник. София, 2001, стр. 164.
  11. ул. Д-р Христо Татарчев в Благоевград.[1]
  12. ул. Христо Татарчев в Скопие
  13. Погребение на д-р Татарчев в издигнатият му мавзолей-паметник в парцела на Македоно-одринското опълчение, 23 октомври 2010 г.
  14. Тленните останки на първия председател и съосновател на ВМОРО д-р Христо Татарчев бяха положени в София.
  15. Погребаха първия войвода на родна земя
  16. Илинденски лист. Издание на Ръководното тяло на Илинденската организация, Христо Татарчев, С., 2 август 1940 г., стр.3-4
  17. Паметник мавзолей на д-р Татарчев, автор - арх. Миломир Богданов, скулптор Стефан Ташев, строител каменоделец Димитър Антов в-к "Арх и Арт Форум", бр. 43, 28.10.2010 г.
  18. Вестник Македония, Христо Татарчев, г. VII, бр. 202, София, 18 юли 1933 г., стр.3
  19. Татарчев, Христо. Д-р Христо Татарчев. Македонския въпрос, България, Балканите и Общността на Народите. Глава „Увод“. Унив. Изд. „Св. Климент Охридски", 1996.
Основатели на ВМОРО Flag IMARO.svg
Андон Димитров | Дамян Груев | Иван Хаджиниколов | Петър Попарсов | Христо Батанджиев | Христо Татарчев
     Портал „Македония“         Портал „Македония