Одрински революционен окръг

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Одринско)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Разписка за дарение, издадена от Одрински революционен окръг.
Етнографска карта на Одринския вилает към 1912 г. на Любомир Милетич
Ръководителите на Преображенското въстание в Одринския революционен окръг.

Одринският революционен окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация бил част от структурите на революционната мрежа и обхващал Одринския вилает. Тази територия заемала зоната от Черно море до река Места и от тогавашната българо-турска граница до Мраморно и Бяло море.[1]

Създаване[редактиране | редактиране на кода]

През 1893 година в Солун е основана Македонската революционна организация. През 1895 година е взето решение в организацията да бъде включена освен Македония и останалата под османска власт част от Тракия. Така един от основателите на организацията Даме Груев възлага на Христо Коцев, учител в Одринската българска мъжка гимназия и член на организацията първи да започне изграждането на комитетската мрежа в Одринска Тракия.[2] В резултат през септември 1895 г. в мъжката гимназия „Д-р Петър Берон" в Одрин е основан първият революционен кръжок от Коцев.

Обхват[редактиране | редактиране на кода]

През 1896 г. с помощта на Павел Генадиев е създадена и мрежата на Одринския революционен комитет, чийто председател първоначално става Коцев. Първоначално революционната мрежа обхваща Лозенградско, Малкотърновско, Бунархисарско и Мустафапашалийско (Свиленградско). По-специален статут има столицата Цариград, където от Димитър Ляпов през 1894 г. е изграден Цариградски революционен комитет, който е автономен и получава правото директно да общува с Централния комитет на ВМОРО. През 1896 г. на Солунския конгрес териториите на Тракия и Македония са поделени на революционни окръзи, като един от тях е Одринския. След Солунския конгрес Цариградският комитет губи самостоятелността си и се влива в състава на Одринския революционен окръг. В тази връзка организацията е преименована на 'Български Македоно-одрински революционни комитети. Според отец Петър Киприлов, задграничният представител на БМОРК Гоце Делчев, посещава за първи път региона в 1896, а през април 1898 г. пак обикаля из Странджа. С цел да подпомогне и укрепи местните комитети, Гоце Делчев предприема нова обиколка в региона през март – април 1900 г., като посещава Лозенградско, Малкотърновско и Бунархисарско. През 1896 г. Христо Коцев напуска и на негово място застава Лазар Димитров. Организационната структура става по-стройна и действена с урегулирани взаимоотношения между различните комитети и хора. Организацията има погранични пунктове откъм България в помощ на вътрешната организация.

Афери и опити за сепаратизъм[редактиране | редактиране на кода]

Керемидчиоглувата афера, която избухва през юли 1900 година е първата от поредица афери, които разтърсват структурите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Одринска Тракия. Тя нанася силен удар над революционната дейност сред българите, довежда до страх и разцепление. През февруари 1901 година Вълчо Антонов къса с Одринския комитет на ВМОРО и приема поканата на председателя на ВМОК Борис Сарафов да оглави пограничния пункт на ВМОК в Чепеларе.[3] В Чепеларе Антонов прилага безогледно средствата на терор – още през февруари са убити двама видни дейци на организацията – Атанас Шапарданов и Дечо Стояновски,[4] а през пролетта е направен неуспешен опит за убийство на Хаджи Нурия бей от Смилян, който предизвиква голямата Пашмаклийска афера. Убийствата на български дейци и последвалите атентатите срещу мюсюлманските първенци, разклащат революционното дело.[5] Много видни дейци като Константин Николов,[6] Таню Стоев,[7] Владимир Коруев[8] и други са принудени да бягат в България. По това време Антонов прави опит в Гюмюрджинско и Ахъчелебийско за основаване на самостоятелен Беломорски революционен окръг. Георги Василев. установява през 1901 г. връзки с някои от отцепниците, като Вълчо Антонов и Христо Караманджуков и прави опити да ги разубеди.[9] От есента на 1902 г. председател на окръга става Велко Думев.

Структура[редактиране | редактиране на кода]

Според сведенията на Христо Караманджуков, важна роля за развитието на революционната дейност в района изиграва конгресът на окръга председателстван от Гоце Делчев и проведен в Пловдив от 13 до 15 април 1902 г. На него са взети важни решения. Окончателно са спрени опитите за изграждане на самостоятелен Беломорски окръг. След като конгресът приключва, Гоце Делчев и Коста Нунков отиват в Родопите, за да се срещнат с Вълчо Антонов и да му съобщят решението на конгреса, както и задачите, които му се възлагат като главен инспектор в Западна Тракия. Одринският окръг е разделен на пет района, а територията на най-важния първи район била разделена на три революционни окръга. Това били: първи – Малкотърновски; втори – Лозенградски и трети – Бунархисарски окръзи. За войвода на Малкотърновския район бил назначен Георги Кондолов, на Лозенградския – Лазар Маджаров, а на Бунархисарския – Тодор Шишманов. Конгресът избрал и орган, който бил овластен да подготви и да вдигне въстанието. Този орган бил наречен Главно боево тяло и се състоял от трима души: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и капитан Стамат Икономов. По късно през 1903 г. конгресът на Петрова нива окончателно утвърдил разделянето на окръга на пет района, които са описани в конгресните протоколи, но само един от тях, първи Малкотърновски район, вдигнал и изнесъл Преображенското въстание. Ето и останалите райони от Одринския революционен окръг, според конгресните протоколи: II район – Чокенски (Одрински); III район – Мустафапашански (Свиленградски), IV район – Ахъчелебийско (Смолянско)-Скеченски (Ксантийски); V район – ГюмюрджинскоДедеагачки.

Преображенско въстание[редактиране | редактиране на кода]

Чети на ВМОРО в Одринска тракия преди началото на Преображенското въстание.

Задграничното представителство на ВМОРО излиза със съобщение в българските вестници за решенията на Одринския конгрес на 11 август 1903 година. Избран е ръководен щаб в състав Михаил Герджиков, Стамат Икономов и Лазар Маджаров. Въстаническият район от Странджа, Одринско и Лозенградско има 12 началника на участъци: Константин Калканджиев, Стоян Петров и Димитър Ташев, Ст. Вичев и Лефтер Мечев, Цено Куртев и Петко Зидаров, Петър Ангелов, Пеню Шиваров, Димитър Халачев, Дико Джелебов, К. Димитров и Казаков, Лазо Лазов, Яне Петров, Георги Кондолов, Яне Стоянов. А край Сакар действат Кръстьо Българията, Христо Арнаудов, Георги Тенев, техническата дружина на Михаил Даев, в долината на Арда и южните части на Родопите край Гюмюрджина, Дедеагач и Скече са Вълчо Антонов, Константин Нунков, Пею Шишманов и Христо Караманджуков. В Странджа като техници действат Христо Силянов и Иван Варналиев[10].

Известието за обявяването на въстанието в Македония заставя Главното ръководно боево тяло да проведе в края на юли спешна среща в планинската местност „Голямо Кокорафи“ край с. Цикнихор, Бунархисарско, на което е взето решение въстанието в Одринско да се вдигне през нощта на 5 срещу 6 август (18 срещу 19 нов стил) 1903 година, т.е. на празника „Преображение Господне“. За тези дни Георги Николов пише: “Пети август 1903 г. Войводите на този ден посрещат утрото по върховете на Странджа. Михаил Герджиков и Димитър Халачев – на връх „Китка“, Лазо Лазов – на връх „Свети Илия“, Георги Кондолов – на височината „Радославци“, Стамат Икономов, Стоян Петров и Димитър Ташев – на „Махиада“, Костадин Калайджиев – на „Караман баир“, Стоян Камилски – на „Циганка“, Лазар Маджаров, Янко Стоянов и Коста Тенишев – на „Марковец“. Всички са по върховете, откъдето се вижда връх Китка. Там трябва да бъде хвърлена първата бомба, която да даде начален сигнал. ” Получава се обаче изненада. Неочаквано, с настъпването на здрача погледите на всички се привличат на юг към полските села, където един след друг пламват огньове. Там ръководител е Яни Попов, който след като получава информация за предателство действа превантивно – изпраща куриери, събира четите, наказва предателите и запалват къщите им. Така започва въстанието. Само за два дни Странджа е завладяна. Постепенно на фона на тази всенародна еуфория до ръководното тяло, разположено на връх „Циганка“, една след друга пристигат тревожни вести. В Малко Търново е изпратено подкрепление, градът е блокиран. Получават сведения от Одрин за мобилизация на първи, втори и трети турски корпус. Само двадесет дни издържа т. нар. Странджанската република. Проведени са 289 сражения с участитето на 26,000 въстаници. Загиналите бойци са 994, а над 200 села са опожарени. 12,440 къщи са подпалени и около 4,700 цивилни са убити, а 3,122 жени са изнасилени. След въстанието повече от 30,000 българи стават бежанци.

В Западна Тракия след проведения там родопски конгрес на ВМОРО въстаническите действия имат четнически характер. В началото на август 1903 година, четата на Пею Шишманов атакува митницата в Каракулас. По същото време четата на Стефан Добрев поставя динамит на ж.п. линията между Гюмюрджина и Демирбейли, но взривът е обезвреден от властта. На 18 август четата на Неделчо Килев, след като влакът е отминал, взривява ж.п. линията Дедеагач-Гюмюрджина между селата Чобанкьой и Кьосемеджит и движението спряно за дълго време. Четата на Таню Николов и отделно от него тази на Коста Нунков минират същата и други жп линии, но взривовете не сполучват. След атентата на 18 август 1903 г., стават Чобанкьойските арести. Турските военни предприемат усилени претърсвания в близките български села, арестуваните са 33-ма души и са изпратени в Одрин на военен съд. Четирима са осъдени на смърт чрез обесване, а останалите на 15 години заточение. Мнозина дейци се спасяват с бягство в България. Действията създават силно напрежение у турските власти и във всички по-големи селища са концентрирани допълнителни войсковите части. Така в Ксантийско-Ахъчелебийско-Дедеагачко е прикован около 10,000 души аскер, който не може да бъде хвърлен срещу останалите въстанали български области. С това на практика се изчерпват въстаническите действия.

Последваща дейност в района[редактиране | редактиране на кода]

След потушаването на Илинденско-Преображенското въстание организацията е сериозно разбита. По лявото течение на река Марица (Малкотърновско и Лозенградско) практически комитетите на ВМОРО са унищожени. Мустафапашанско е деморализирано от контрабандисти. Ортакьойско, Суфлийско, Гюмюрджинско и Ахъчелебийско са в задоволително състояние, а в най-добро положение е Дедеагачко. След въстанието започва укрепване организацията в Родопите и Западна Тракия. През 1904 година се провежда конгрес на Одринския революционен окръг във Варна, на който се взема решение за активиране на терористичните атаки. Българският владика и Българският търговски агент в Цариград допълнително разстройват комитетите, а поради липсата на интелектуалци и западналата църковно-училищна дейност българщината упада.[11].

Задграничното представителство спира да изпраща чети и материали в Одринско, оръжие и пари в окръга липсват, което допълнително заслабва позициите на ВМОРО. Редки нападения в окръга има над представители на гръцката въоръжена пропаганда. На 10 ноември 1907 г. в сражение с турски части загиват Петър Васков,Лазар Маджаров и още четирима четници, край с. Лъджакьой, Дедеагачко.[12] По късно да действат в региона са изпратени и четите на Димитър Арнаудов и на Бойко Чавдаров. На Кюстендилския конгрес от 1908 година, окръгът е представен от Климент Шапкарев и Петър Андреев.[13] На конгреса е решено предвид настъпилите промени в Одринска Тракия дейността на ВМОРО да се ограничи до поддържане на революционния дух с единични агитатори-организатори. Влизането на чети се прекратява, а оръжие се доставя на местното население само за самозащита.[14]

След Младотурската революция през 1908 година ВМОРО се легализира чрез две политически партии – Съюз на българските конституционни клубове и Народна федеративна партия (българска секция). На 31 август – 1 септември 1908 г. се провежда нов конгрес в Одрин. Конгресът решава да участва в предстоящите избори за народни представители в Одринския вилает като се излезе със самостоятелна листа или се търсят компромиси с други организации. Решава да се издава вестник „Одринска заря“. Избира се Окръжно боево тяло в състав: Стамат Икономов, Страшимир Дочков, Георги Попаянов, Анастас Разбойников, Климент Шапкарев. Не след дълго национализмът на младотурците надделява над реформаторските идеали и те възобновяват репресиите. След създаване на Македоно-одринското опълчение българското главно командване изпраща опълчението изцяло на война в Тракия. През декември 1912 година след като са изпълнили поставените им задачи, партизанските чети и отряди са официално разпуснати. При етническата чистка през 1913 г. в Източна Тракия младотурците прогонват окончателно българското население от региона. През същата година е подписан Букурещкият мирен договор, по силата на който Западна Тракия става българска. След като през 1919 година тя попада под гръцка власт по силата на Ньойски договор, там е създадена Вътрешна тракийска революционна организация. Нейна цел е извоюването на пълна политическа независимост на Беломорието. Въпреки това със Спогодбата Моллов – Кафандарис от 1927 г. са изселени последните българи от този регион.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Българите в най-източната част на Балканския полуостров – Източна Тракия, Димитър Войников.
  2. Freedom or Death, The Life of Gotsé Delchev, by Mercia MacDermott, Journeyman Press, London & West Nyack, 1978, стр. 230.
  3. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 60 – 62.
  4. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 108 – 109.
  5. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 65 – 66.
  6. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 118.
  7. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 157.
  8. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 82.
  9. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 72 – 74.
  10. Съобщение на ЗП на ВМОРО за решенията на Одринския конгрес, в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 – 1919 г.) – Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.313
  11. Пърличев, Кирил, „Кюстендилският конгрес на ВМРО 1908 г.“, „ВЕДА-МЖ“, София, 2001 г., стр. 27.
  12. Пърличев, Кирил, „Кюстендилският конгрес на ВМРО 1908 г.“, „ВЕДА-МЖ“, София, 2001 г., стр. 27.
  13. Пърличев, Кирил, „Кюстендилският конгрес на ВМРО 1908 г.“, „ВЕДА-МЖ“, София, 2001 г., стр. 44.
  14. Пърличев, Кирил, „Кюстендилският конгрес на ВМРО 1908 г.“, „ВЕДА-МЖ“, София, 2001 г., стр. 176.
     Портал „Македония“         Портал „Македония