Лазо Лазов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Лазо Лазов
български революционер
Lazo Lazov.JPG
Роден
Починал
17 април 1929 г. (57 г.)
Лазо Лазов в Общомедия

Лазо Димитров Лазов е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[1][2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Съвет на одринските войводи. От ляво надясно и от долу нагоре: Тодор Станков и Цено Куртев; Иван Варналията и Лазо Лазов; Кръстьо Българията и неизвестен, най-горе; Михаил Герджиков и Христо Силянов; Константин Калканджиев и цивилните Петър Чолаков и Георги Минков; Коста Лютий (Тенишев), Стоян Петров (с лакътя на коляното си) и неизвестен; Димитър Ташев и Христо Арнаудов (горе с брадата); фелдшерът Димитър Дичев и капитан Стамат Икономов (прав до скалата)

Роден е на 19 март 1872 година в Лозенград, тогава в Османската империя. Брат е на Стоян Лазов.[2] Завършва II прогимназиален клас. В 1896 година влиза във ВМОРО, посветен от лозенградския учител Павел Генадиев. Заминава за България, където работи като керемидчия. В 1899 година навлиза с чета в Малкотърновско. В 1901 година е в петчленната организационна и агитационната чета на войводата Лазар Маджаров. Четата е с район селата Чеглаик, Кулата, Пирок, Дерекьой, Корията, Койово, Каракоч, Българско Кадиево.[1]

След Великден 1903 година е заловен куриерът Атанас Бакалинът и след мъчения издава комитетските хора, които имат пушки, от неговото село. Всички са арестувани и подкарани към Лозенград. Лазо Лазов напада с четата си конвоя, разбива го и повечето от арестантите избягват, но от Турско Кадиево идва башибозук, който попречва на освобождаването на всички. На другия ден пристига редовна войска, която обаче е въвлечена от четата в гората и там е разпръсната. След тези сражения, Лазов заминава за България, за да закупи оръжие. В този период преди избухването на въстанието, четата води няколко сражения с османци, като дава и жертви.[1] На конгреса на Петрова нива Лазо Лазов е избран за войвода на Дерекьойски район.[2] На 6 август избухва Преображенското въстание и четата на Лазов има за задача за унищожи силния турски гарнизон в Дерекьой[1][2] и да прекъсне съобщенията между Лозенград и Малко Търново.[1] Съобщенията са прекъснати, а нападението на Дерекьой е планирано за сутринта, тъй като войниците са на храна. Четата е разделена на две групи - първата под командването на[1] Лазар Маджаров, главен войвода на Лозенградския революционен район и член на върховното боево тяло, а другата под командването на Лазов. Отделно отряд от 15 души трябва да превземе полицейския участък, железопътната гара и да хвърли бомба в кафенето на Ст. Моллов, където нощува приходяща османска военна част. Сраженията продължават ден и половина, като казармата не пада, а българите дават няколко жертви. На обяд на другия ден от Лозенград идва пехота и кавалерия с артилерия и въстаниците са принудени да се оттеглят към Гръцкото ниве в посока Малко Търново. Населението от обхванатите от въстанието участъци масово започва да бяга към България[3] и четата на Лазов охранява бягащите българи от опожарените села.[2][3] След един месец, през октомври, тя самата минава границата, събира се с останалите чети на Зеленишка река, където те са разформировани. В този период Лазов е четири пъти ранен, като окуцява.[3]

На Варненския конгрес в 1904 година е избран за член на Боевото тяло заедно с Лазар Маджаров и Стамат Икономов[4] и за член на задграничното ръководство на Одринския революционен окръг.[5]

След Младотурската революция в 1908 година, Лазов се завръща в Лозенград. При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи във 2-ра опълченска дружина със специални мисии и задачи, като познавач на Странджа и Тракия изобщо. По време на Първата световна война служи в Двадесет и четвърти пехотен черноморски полк. След войната е полицейски пристав в Созопол и Бургад до смъртта си.[3]

В 1923 година е председател на учредителния конгрес на Вътрешната тракийска революционна организация в Хасково. Заболява през 1929 година и умира на 17 април в Александровска болница в София, където е на лечение.[2][6]<ref name="Свидетелства 325">

На 9 март 1943 година, вдовицата му Кица, на 61 години от Лозенград, като жителка на Бургас, подава молба за българска народна пенсия,[1] която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България.[3]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 324.
  2. а б в г д е Енциклопедия България, том 3, Издателство на БАН, София, 1982, стр. 708
  3. а б в г д Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 325.
  4. Герджиков, Михаил. Спомени, документи, материали, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1984, стр. 406.
  5. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 92.
  6. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 256.
     Портал „Македония“         Портал „Македония