Коево
| Коево Kuzulu | |
| — село — | |
  Коево  Коево | |
| Страна |  Турция |
|---|---|
| Регион | Мармара |
| Вилает | Лозенград |
| Надм. височина | 423 m |
| Население | 459 души (2002) |
Коево или Койово[1] (на турски: Kuzulu, Кузулу) е село в Източна Тракия, Турция, Околия Лозенград, Вилает Лозенград.
География
[редактиране | редактиране на кода]Селото се намира на 12 километра северно от вилаетския център Лозенград (Къркларели).
История
[редактиране | редактиране на кода]В 19 век Коево е българско село в Лозенградска кааза на Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Коево (Koevo) е село с 200 домакинства и 949 жители българи.[2]
Според статистиката на професор Любомир Милетич в 1912 година в Коево живеят 95 български екзархийски семейства.[3]
При избухването на Балканската война в 1912 година трима души от Коево са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[4]
Българското население на Коево се изселва след Междусъюзническата война в 1913 година, когато селото остава в Турция.
Личности
[редактиране | редактиране на кода]- Родени в Коево
Атанас Тодоров, куриер на ВМОРО[5]- Димитър Стоянов, македоно-одрински опълченец, 1 рота на 9 велешка дружина[6]
- Димитър Стоянов Димитров (1868[7] - ?), македоно-одрински опълченец, 2 и Нестроева рота на 8 костурска дружина[6], на 4 март 1943 година подава молба за българска народна пенсия, която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България[8]
- Иван Димитров, деец на ВМОРО, четник на Михаил Даев[9]
- Никола Станков (1890 – ?), македоно-одрински опълченец, 2 и Нестроева рота на 8 костурска дружина[10]
- Продан Сираков (1863 – след 1943), български революционер
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 324.
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 32-33.
- ↑ Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Наукитѣ, София, Държавна Печатница, 1918, стр. 297.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 852.
- ↑ Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 199, 415.
- ↑ а б Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 668.
- ↑ Към 4 март 1943 година е на 74 години.
- ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 185.
- ↑ Недкова, Надежда, Евдокия Петрова (съставители). Михаил Герджиков и подвигът на тракийци 1903 г. Документален сборник: Посветен на 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и 125-годишнината от рождението на Михаил Герджиков. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Главно управление на Архивите, 2002.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 639.