Иван Попов (революционер)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Иван Попов.

Иван Попов
български и революционер
Ivanpopo3.JPG
Роден
1871 г.
Починал
30 август 1921 г. (50 г.)
Иван Попов в Общомедия

Иван Попконстантинов Попов[1] е български офицер и революционер, костурски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[2][3][4]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Иван Попов през 1889 година на служба в българската армия.

Иван Попов е роден през 1871 година в неврокопското село Ляски, тогава в Османската империя. Баща му Костадин е поп на селото, но Иван Попов остава кръгъл сирак скоро. Получава основно образование в родното си село. От 1889 до 1895 година е на военна служба в Единадесети пехотен сливенски полк, където се запознава с Марко Лерински, който му оказва сериозни влияние. Заедно с брат си Никола, също военен, става близък на хора от ВМОК, формират чета, но не им е позволено да се прехвърлят в Македония. С войводата Кочо Лютата правят опит да сформират нова чета в Дупница[5]. Властта не допуска четата да се формира, а Иван Попов се завръща на служба в Сливен до 18 април 1902 година[6][7].

Във ВМОРО[редактиране | редактиране на кода]

Като фелдфебел от българската армия Димитър Стефанов го привлича към ВМОРО, а Гоце Делчев го изпраща за войвода на организационно-агитаторска чета в Костурския революционен район през 1902 година с цел да приготви населението за въоръжено въстание. Четниците Иван Попов, Константин Калканджиев, Дамян Илиев, Коста Василев, Кочо Василев от Кондороби, Цветко Христов от Кондороби и Димитър Наумов от Бабчор са посрещнати на пристанището в Пирея на 11 май 1902 година от председателя на македонското дружество Лазар Киселинчев. На 30 юни Иван Попов и други правят опит да навлезат в Македония, претърпяват инцидент и са арестувани в Лариса от гръцката власт за четири месеца. Със застъпничеството на Гоце Делчев пред гръцкия консул в България Иван Попов е освободен и пристига в Костурско в началото на септември 1902 година[8].

IvanPopov.jpg

Дадена му е четата на Георги Папанчев, който заминава за Леринско[9]. С 15 четници Попов обикаля и организира костурските села Дъмбени, Жупаница, Косинец, Брезница, Апоскеп, Кономлади, Поздивища, Българска Блаца и Загоричани, а през февруари-март 1903 година и костенарските Старичани, Жужелци, Осничани, Мангила, Езерец, Долени и Головраде. Среща се с Борис Сарафов и ревизорната му чета на 26 март и заедно с Никола Андреев дават сражение на 29 март при Смърдеш като прогонват турския аскер и башибозук от селото.

Костурските войводи на ВМОРО: Васил Чекаларов и Пандо Кляшев (седналите), над тях Иван Попов.

На Смилевския конгрес е избран за централен войвода на костурско, а междувременно с Лазар Поптрайков и Никола Андреев свикват общи събрания на населението и въоръжена подготовка в селата Вишени, Олища, Бобища и Мокрени. В поверения си район Иван Попов събира до 1500 пушки. Иван Попов, Лазар Поптрайков и Манол Розов се изтеглят в Емборската планина и в Черешница се събират с четата на Васил Чекаларов. На 20 май в Лисец пристигат още Стерьо Ташков, Никола Добролишки, Илия Биолчев, Цильо Какалов, Лазар Киселинчев, Пандо Кляшев и Никола Тинчев[5].

Илинденско-Преображенско въстание[редактиране | редактиране на кода]

В началото на Илинденско-Преображенското въстание участва в нападението над казармите във Вишени заедно с Васил Чекаларов, Митре Влаха и Стерьо Стерьовски на 21 юли 1903 година. Водят сражение с хиляден турски аскер в Дъмбенската планина, а на 23 юли Иван Попов пленява турски обоз над Клисура. Участва в нападението над турското село Биглища с още 700 души четници на 28 юли и същия ден води сражение и над село Връбник. Повторно при Биглища отказват сражение на турския аскер и се изтеглят в Смърдеш. На 3 – 4 август четите на Иван Попов и Лазар Поптрайков водят 10 часа сражение при Писодер. На 11 август пленяват оръжие и унищожават телеграфа в Невеска. Във Вич планина само Иван Попов с четата си дава тежки сражения и губи 27 четници на 14 август, а на 21 август незабелязано се прехвърля в Смърдешката планина. Оттам с Чекаларов, Кляшев и Поптрайков. Посещават преспанското село Герман, а после планината Лисец. Заедно с Лазар Поптрайков, Манол Розов, Васил Котев, Михаил Николов, Петър Погончев изтеглят обединената си чета в Леринско, за да взривят с бомби железопътния мост[5].

Съединените костурски чети на войводите Васил Чекаларов, Иван Попов, Пандо Кляшев, Никола Андреев и Манол Розов след превземането на Клисура.

На 3 септември Иван Попов се изтегля в Нидже планина и при Пожарско авангарда на четата му се сблъсква с турски аскер. Вечерта преминават Църна и след няколко дни в Прилепско се съединяват с четите на Толе паша и дядо Кольо. Четата се разпуска поради слабите въстанически действия в района и Иван Попов със 100 души се обединява с четата на Петър Ацев, Пере Тошев и Гьорче Петров. На 2 октомври заедно с Лука Иванов и общо 116 души на път за Лерин попадат в засада на турски аскер, но с бомбени атаки карат противника да отстъпи.

На 6 октомври в Нидже взима решение за разпускане на четата и за складиране на оръжието. С Никола Андреев и Михаил Николов се прехвърлят в Гърция, но са арестувани в Лариса и едва в края на ноември пристигат в Бургас с параход, а в Сливен е тържествено посрещнат[10]. Попов постъпва на работа в Министерството на земеделието.

При навлизането си пак в Македония участва и в борбата с гръцката въоръжена пропаганда. До Балканската война е войвода в Костурско[5].

По време на Балканските войни[редактиране | редактиране на кода]

Ръководството на съединената костурска чета: отпред Търпо Шалапутов, Иван Попов, Васил Чекаларов, Христо Силянов, отзад Сотир Савов от Смърдеш, Кръстьо Калабуров, Андон Попщерев, Тома Желински и Ването Канчев от Косинец[11].

След мобилизацията от 18 септември 1912 година е доброволец в 4-та рота на Девета велешка дружина, а след това е определен за командир на партизанска чета № 5, част от Костурската съединена чета, заедно с чета № 4 на Васил Чекаларов и чета № 6 на Христо Силянов, които са част от Македоно-одринското опълчение. След началото на военните действия четата се насочва през Леринско за Костурско[12].

След 20 октомври сборната чета освобождава последователно Невеска, Прекопана и Загоричани и обезоръжава околните турски села и помашкото Жервени. След това са освободени и селата Апоскеп, Дъмбени, Габреш и Косинец. След разгрома на Пета гръцка дивизия при село Баница сборната чета на Васил Чекаларов води ариергардни сражения с турския аскер и осигурява изтеглянето на гръцките части. При общото изтегляне четата прави опит да защити селата от напредващите турци. На 29 октомври четата подпомага гръцките войски при превземането на Кайляри, а на 8 ноември разбива и пленява 600 турски войници при Писодер и Желево. Ден по-късно пленяват още 100 турски войници при Капещица, а на 13 ноември обединените чети влизат в Костур, като са тържествено посрещнати от членовете на българската община, начело с архиерейския наместник Панарет.

На 29 ноември гръцките части се оттеглят от областта Кореща, а съединената чета се поставя в защита на селищата там. След което е разформирована на 20 декември. Васил Чекаларов и Иван Попов се срещат в Лерин с бившия андартски капитан, офицера от артилерията, Георгиос Цондос[13].

Иван Попов в четническа униформа.

През Междусъюзническата война Васил Чекаларов и Иван Попов повторно организират голяма чета, която да проникне в тила на гръцката армия. В средата на юни 1913 година от Дойран за Костурско заминават с войводи и четници, сред които Христо Цветков, Илия Димушев, Никола Иванов, Григор Джинджифилов, Дончо Лазаров, Панайот Карамфилович, Пандо Сидов и други. Потеглят на югоизток в авангарда на 41-и и 42-и пехотни полкове от българската армия. При Фурка на 17 юни 160 четници и войници разбиват сръбско-гръцки части, а при селата Стояково и Богданци 80 евзони и 1 подпоручик. Освобождават Гевгели и при Тушин, Мъгленско, бият отново гръцки части.

На 19 юни Гевгели попада отново в гръцки ръце и по-голямата част от четата се изтегля. Васил Чекаларов, Иван Попов, Никола Кузинчев, Христо Цветков и Пандо Сидов продължават към Костурско. На 2 – 3 юли попадат в засада при дефилето Дармани, Воденско, от която Васил Чекаларов измъква четата с хитрост. Престорва се на гръцки офицер преследващ четата на Чекаларов и преминава поста. На 4 юли в Чеган четата е издадена, а Чекаларов е ранен леко. Четата се разделя на две и Иван Попов и Пандо Сидов заминават за Баница, но търпят поражение на 5 юли [14].

В сръбски плен е от 18 юли до 18 декември 1913 година. Награден е с орден „За храброст“ 3-та степен и е повишен в звание запасен подпоручик. През Първата световна война е командир на разузнавателно отделение.

Борбата въ Костурско и Охридско (до 1904 г.). По спомени на Иванъ Поповъ, Смиле Войдановъ, Деянъ Димитровъ и Никола Митревъ. Съобщава Л. Милетичъ. София, Материяли за историята на македонското освободително движение, Издава Македонскиятъ Наученъ Институтъ, Книга III, Печатница П. Глушковъ, 1926.

Георги Константинов Бистрицки пише за него в 1919 г.:

Иван Попов, роден вън от пределите на Костурско, с военно образование, горещ патриот, великодушен и дясна ръка на Васил Чакаларов, и ден днешен е жив, за да гледа печално отдалече, как страдално Българско Костурско, за благото на което е посветил той младините си, още пъшка под новото и нечуто робство.[15]

Иван Попов е открит мъртъв на 15 септември 1921 година в местността Паша бунар край Драгалевския манастир.[16]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр.45
  2. Енциклопедия „България“, том 5, Издателство на БАН, София, 1986.
  3. Силянов, Христо. „Освободителните борби на Македония“, том I, София, 1993.
  4. Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 139.
  5. а б в г Александрова, Елена, „Участието на фелдфебел Иван Попов в освободителното движение в Македония“, „Военноисторически сборник“, бр 4, 2009 г. „Военно издателство“
  6. Милетич, Любомир. Един неоценен още македонски герой, „Македония“, кн.1, 1922, стр.43 – 49.
  7. Милетич, Любомир. Борбата въ Костурско и Охридско (до 1904 г.). По спомени на Иван Попов, Смиле Войданов, Деян Димитров и Никола Митрев, Македонски научен институт, София,1926, стр.1 – 7.
  8. Милетич, Любомир. Борбата въ Костурско и Охридско (до 1904 г.). По спомени на Иван Попов, Смиле Войданов, Деян Димитров и Никола Митрев, Македонски научен институт, София,1926, стр.7 – 12.
  9. Милетич, Любомир. Борбата въ Костурско и Охридско (до 1904 г.). По спомени на Иван Попов, Смиле Войданов, Деян Димитров и Никола Митрев, Македонски научен институт, София,1926, стр.12 – 13.
  10. Милетич, Любомир. Борбата въ Костурско и Охридско (до 1904 г.). По спомени на Иван Попов, Смиле Войданов, Деян Димитров и Никола Митрев, Македонски научен институт, София,1926, стр.30 – 64.
  11. Билярски, Цочо. РЕВОЛЮЦИОНЕРЪТ С ПУШКА И ПЕРО В РЪКАТА – ХРИСТО СИЛЯНОВ – ИСТОРИК НА РЕВОЛЮЦИЯТА, http://sitebulgarizaedno.com
  12. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 580, 892.
  13. Силянов, Христо, „От Витоша до Грамос, Походът на една чета през Освободителната война – 1912 г.“
  14. Васил Иванов, „Отрязаната глава 9 юлий 1913 г.“
  15. Бистрицки. Българско Костурско, Ксанти, 1919, стр. 50 – 51.
  16. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 136.
     Портал „Македония“         Портал „Македония          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България