Кочо Лютата

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Кочо Лютата
български хайдутин и революционер
Източник: ДА „Архиви“
фото Иван Карастоянов
Роден
Кочо Георгиев Лютов
1836 г.
Починал
11 юни 1918 г. (82 г.)
Кочо Лютата в Общомедия

Кочо Георгиев Лютов, известен като Лютата,[1] е български хайдутин и революционер, участник в националноосвободителното движение на България.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Четата на Кочо Лютата, Дончо Златков и Кочо Муструка (4-ти, 5-и и 6-и на втория ред) в 1895 г.[3]
Кочо Лютата пред къщата си в Левуново, фотографиран от Любомир Милетич през лятото на 1913 г.
Борис Сарафов, Спиро Костов, капитан Матров, Кочо Муструка, Кочо Лютата, Никола Мойсеев, д-р Петчеревски, Михаил Христов и Велко, 1895 г.

Кочо Георгиев Лютов е роден 1836 г. в мелнишкото село Левуново. Със съпругата си Катерина, имат син Никола и дъщеря Марийка. След убийство на турчин е затворен в затвор в Солун. Успява да избяга, става хайдутин в четата на дядо Ильо войвода и с нея участва в Руско-турската война. Събира собствена харамийска чета и действа в защита на населението в Сярско, Неврокопско и Мелнишко.

Некролог на Кочо Лютата

С четата си от 12 души участва в Кресненско-Разложкото въстание. На 5 октомври 1878 г., заедно с четите на Стоян Карастоилов ̽(Стоян Войвода), Стойо Торопинков, Тодор Паласкаря и Коста Кукето (общо около 400 бойци), атакува турския гарнизон, превзема Кресненските ханчета и дава начало на Кресненско-Разложкото въстание. След което участва в освобождаването на селата Влахи, Ощава, Ново село, Мораска, , Будилци, Сливница, Брезник. Около 1856 година Кочо Лютата се отделя от четата на поп Димитър. В операциите около Кресненското въстание е изпратен да пресрещне пертичкия Хусни бег с неговите 800 низами и той ги спира с битка, което дава път на мирното население да се изтегли към свободна България. После хайдутинът всяко лято преминава с малка чета в Демирхисарско, Мелнишко и Петричко, което продължава до 1895 година, след което се включва в редовете на Солунските атентатори.[4]

В 1885 година, при избухването на Сръбско-българската война, Лютата е доброволец в Българската армия и служи в четата на Георги Бабаджанов и Иван Робев.[5]

През 1895 година в Четническата акция на Македонския комитет Кочо Лютата предвожда Втора въстаническа дружина. Дружината е в състав от 150 души и нейната задача е да подпомогне дружина на поручик Петър Начев в акцията ѝ при превземането на град Струмица. Дружината води бой при село Габрово В отряда влизат и Иван Топчев и Спиро Костов. При него служи и Йордан Божков от Велес, участник в Съединението и харамия от четата на Кочо Лютата.

На 26 февруари 1904 година тръгва за Македония с намерението да сформира нова чета. Пристига в дома си в Дупница, заедно с Иван Попов и успешно набира няколко мъже. Присъединява се и братът на Иван Попов - Димитър Попов. Кочо заминава сам да вземе пушки, оставени от върналите се Македония бойци в склад в Кюстендил, за да ги отнесе в Рилския манастир да въоръжи четата. Докато пристигне, правителството ги разкрива и интернира Иван Попов и брат му под конвой в София.[6]

При избухването на Балканската война в 1912 година 75-годишният Кочо Лютов се записва доброволец и е най-възрастният боец в Македоно-одринското опълчение. Служи в доброволческа чета № 42 на Дончо Златков заедно с още 91 четници.[7]

Умира след кратко боледуване през нощта на 11 юни 1918 г. в Дупница.[8] Погребан е на 12 юни 1918 г. в 5 часа след пладне при черквата „Свети Никола“.

Кочо Лютата е възпят във фолклора.[9][10][11] Един от неговите прапраправнуци днес е актьорът Емил Емилов.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 56.
  2. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 264-265.
  3. ↑ Нѣкогашнитѣ македонски хайдути // Илюстрация Илиндень 2 (32). Илинденска организация, Февруарий 1931. с. 8.
  4. ↑ Шабанов, Иван. Имена от тъмни, робски години. София, 1969, 2006. с. 91 – 92.
  5. ↑ Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 48.
  6. ↑ ЦВА, ф. 422, оп. ІІ, а. е. 24, л. 129 – 154. Оригинал. Машинопис.(Бел. на Хр. Силянов, Ив. Попов и В. Чекаларов.)
  7. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 410.
  8. ↑ Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 104.
  9. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 522.
  10. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 84 – 85.
  11. ↑ Милетичъ, Л. Въ полуразрушения Мелникъ. Пѫтни белѣжки отъ 1914 година) // Македонски Прегледъ I (2). София, 1924. с. 85 – 104.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Кочо_Лютата&oldid=11932280“.