Парашутисти и подводничари

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Парашутисти и подводничари е условно наименование (по общия им съдебен процес) на съветски диверсионни групи от български комунисти-политемигранти, изпратени в България от специалните сили на СССР през лятото на 1941 г. по време на Втората световна война.

По думите (в писмо чрез съда до пълномощния представител на СССР в България) на Цвятко Радойнов/Радионов, полковник от Червената армия и ръководител на група, те са изпратени за „действия в тила на германската армия“[1]

Паметник на подводничарите в Севастопол с надпис: „Вечна слава на героите! Тук е формиран отряд с особено назначение от български комунисти. Дебаркиран е на българския бряг с подводни лодки „Щ-211“ и „С-32“ през август 1941 г.“

Целта е „получаване на разузнавателна информация, осъществяване на саботаж и терористични актове във военни обекти, осигуряване на неутралитет на България във войната със СССР и подготовка на въоръжено въстание“. В състава влизат десетки български разузнавачи и военни специалисти, участвали в интербригадите в Испания.[2]

Изпратени са общо 9 групи, от тях: 5 групи парашутисти (спуснати с парашути), 3 групи „подводничари“ (доплували от подводници), 1 група за влизане в страната през зелена граница.

Паметник на парашутиста Стоян Палаузов, с. Светлен

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

След началото на войната между Нацистка Германия и Съветския съюз Георги Димитров – лидерът на Българската комунистическа партия и Коминтерна, обсъжда със съветското правителство възможността за организиране на въстание в България, но съветският партиен и правителствен лидер Йосиф Сталин отхвърля тази възможност поради малките шансове за успех и невъзможността за ефективна съветска подкрепа[3].

Вместо това е решено в страната да бъдат изпратени няколко диверсионни групи. Те са обучавани в специална бригада, в която участват и чужденци от други страни. Диверсионната им подготовка се провежда край Москва от специалисти на военното разузнаване и НКВД при голяма секретност, без да бъде информирано ръководството на българските комунисти и дори Георги Димитров[3].

Според Каменов[4] през юни 1941 г. Георги Димитров пише писмо до секретаря на ЦК на КПСС А. Андреев, в което го моли да се преразгледат делата на 130 български комунисти, попаднали в лагерите ГУЛаг. Той се обосновава, че са честни, предани на каузата, не са нарушавали партийната дисциплина и съвсем не са извършили делата, за които са обвинявани. Предложението на Димитров е прието и част от тях са включени в изпратените в България групи през август 1941 г.

Първият отряд от 32 доброволци започва подготовка в тренировъчни бази на НКВД в Подмосковието от 8 юли 1941 г. Няколко седмици изучават минно-подривно дело, радиосвръзка, топография, стрелба. Част от тях е прехвърлена в оперативна база на разузнаването на Черноморския флот в Севастопол, където се формират 4 челни групи[2].

Развой на акцията[редактиране | редактиране на кода]

В края на лятото на 1941 г. със съветски подводници и самолети в България нелегално пристигат 61 разузнавачи и военни специалисти начело със съветския полковник Цвятко Радойнов. От тях 55 са българи, 5 руснаци и 1 чех. Българите са дейци на БРП (к).

Парашутистите са пет групи. Командири на групи са Атанас Дамянов, Груди Филипов, Стоян Палаузов, Симеон Симеонов и Йордан Кискинов. Спуснати са 2 групи на 14 септември 1941 г. в околностите на Добрич, 1 група на 19 септември 1941 г. в околностите на Трявна, 1 група на 22 септември 1941 г. край с. Долно Ботево, Хасковско и 1 група на 6 октомври 1941 г. край с. Лахана (дн. Гърция).

Подводничарите са 3 групи, които акостират на българския бряг на 11 август 1941 г. при устието на река Камчия. Командири на групи са Съби Димитров, Цвятко Радойнов и Аврам Стоянов. Групата на Иван Винаров трябва да достигне до България през Иран и Турция. Със специален самолет пристига в Техеран на 5 август, след седмица се прехвърля в Турция, където 2 нейни членове са задържани заради фалшиви паспорти и са предадни на българските власти.

Без предварително подготвени явки и контакти с местни помагачи групите се оказват в изолация. Ситуацията се влошава от несъгласуваните действия на съветските разузнавателни служби – на Генералния щаб и на НКВД.[2] Въпреки тайната подготовка на акцията тя става известна на германското разузнаване още през юли и информацията е предадена на българските власти. От прехвърлените в страната 56 души 13 са убити, 28 са заловени, а останалите успяват да се укрият.[3]

Акцията не среща желаната подкрепа сред българското население, част от което активно участва в залавянето на диверсантите. Някои от тях загиват, съдбата на 1 участник е неизвестна[5], други попадат в заложени клопки и са задържани.

СССР отхвърля българската протестна нота за хвърлянето на парашутисти и взривни вещества, като определя характера на посочените факти като „клеветнически“ и приписва акцията на Германия или Румъния.[3] Въпреки това съветски пълномощен министър в София получава възможност да се срещне със заловените парашутисти[6].

Съдебен процес[редактиране | редактиране на кода]

Срещу арестуваните 27 участници в групите е образувано дело № 503 от 1942 г. и се провежда наказателен съдебен процес на Софийския военнополеви съд. Делото се гледа от 9 юни 1942 г. при закрити врати.

На 26 юни съдът издава смъртни присъди на 18 от подсъдимите[7] и още същия ден са разстреляни в стрелбището на Школата за запасни офицери в София (днес музей „Гарнизонно стрелбище“).

Сред осъдените в процеса е Лъчезар Аврамов, син на командира на група Аврам Стоянов. Смъртната му присъда е заменена поради непълнолетието му с доживотен затвор. По-късно е сред ръководителите на БКП[8] (кандидат-член на Политбюро, секретар на ЦК) и правителството (вицепремиер, министър).

Участници[редактиране | редактиране на кода]

Командири на групи:

Осъдени на смърт и разстреляни (26):[1]

  • Цвятко Радойнов,
  • Трифон Георгиев,
  • Васил Йотов,
  • Иван Изатовски,
  • Йозеф Байдо,
  • Андон Бекяров,
  • Димитър Димитров,
  • Васил Додов,
  • Стефан Пашев,
  • Борис Томчев,
  • Делчо Наплатанов,
  • Иван Дреновски,
  • Август Попов,
  • Георги Кратунчев,
  • Димитър Тепляков,
  • Иван Иванов,
  • Георги Башикаров,
  • Янко Янев Комитов,
  • Тодор Фотакев Николов,
  • Николай Романов,
  • Мирко Петков,
  • Симеон Славов,
  • Иван Щерев,
  • Мильо Милев,
  • Димо Астаджов,
  • Владимир Чернов.

Осъден на смърт, после на доживотен затвор: Лъчезар Аврамов.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Полицейско досие на Цвятко Радойнов. // Посетен на 10.3.2014.
  2. а б в „Групите на парашутистите и подводничарите“, Николай Абин, превод от в. „Труд“, Русия, в probuzhdane.alle.bg, 05.01.2014 г.
  3. а б в г Шарланов, Диню. История на комунизма в България. Том I. Комунизирането на България. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0543-4. с. 98 – 99.
  4. Каменов, Димитър. Употребени ли са Вапцаров и другарите му през 1942 г.?. // 24 часа, 20.10.2012. Посетен на 27 януари 2014.
  5. Недев Н., Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време, Издателство „Сиела“, С., 2007
  6. Тошкова В., Котев Н., Стоименов Н., Николов Р. и Нойков С. България – своенравният съюзник на Третия райх. Сборник документи, София, с. 60, док. № 41. Съветският отговор е цитиран в секретна телеграма на Бекерле – германски пълномощен министър в София.
  7. История на антифашистката борба в България, т. I 1939/1943 г., С., 1976, с. 308
  8. Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 22 – 23.