Парашутисти и подводничари

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Парашутисти и подводничари е условно наименование на няколко групи от български комунисти-политемигранти, изпратени по време на Втората световна война да организират въоръжените противодържавни и терористични сили в България с помощта на разузнаването на СССР.

Паметник на парашутиста Стоян Палаузов, с. Светлен

Подготвени са 9 групи: 5 групи парашутисти (спуснати с парашути), 3 групи „подводничари“ (доплували от подводници), група за влизане в страната през зелена граница.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Според Каменов[1] през юни 1941 г. Георги Димитров пише писмо до секретаря на ЦК на КПСС А. Андреев, в което го моли да се преразгледат делата на 130 български комунисти, попаднали в лагерите ГУЛаг. Той се обосновава, че те са честни, предани на каузата, не са нарушавали партийната дисциплина и съвсем не са извършили делата, за които са обвинявани. Желанието на Димитров е удовлетворено и част от тяхса включени в редовия състав на изпратените в България парашутисти и подводничари през август 1941 г.

Развой на акцията[редактиране | редактиране на кода]

В края на лятото на 1941 г. със съветски подводници и самолети в България нелегално пристигат 61 разузнавачи и военни специалисти начело със съветския полковник Цвятко Радойнов. От тях 55 са българи, 5 руснаци и 1 чех. Българите са дейци на БРП (к). Целта е „получаване на разузнавателна информация, осъществяване на саботаж и терористични актове във военни обекти, осигуряване на неутралитет на България във войната със СССР и подготовка на въоръжено въстание“[2].

Парашутистите са пет групи. Командири на групи са Атанас Дамянов, Груди Филипов, Стоян Палаузов, Симеон Симеонов и Йордан Кискинов. Спуснати са две групи на 14 септември 1941 г. в околностите на Добрич, една група на 19 септември 1941 г. в околностите на Трявна, една група на 22 септември 1941 г. край с. Долно Ботево, Хасковско и една група на 6 октомври 1941 г. край с. Лахана (Гърция).

Подводничарите са 3 групи, които акостират на българския бряг на 11 август 1941 г. при устието на река Камчия. Командири на групи са Съби Димитров, Цвятко Радойнов и Аврам Стоянов.

Групата на Иван Винаров трябва да достигне до България през Иран и Турция.

Акцията не среща подкрепа сред българското население, което активно участва в залавянето на диверсантите. Част от тях загиват, съдбата на един участник е неизвестна[3], други попадат в заложени клопки и са задържани.

СССР отхвърля българската протестна нота за хвърлянето на парашутисти и взривни вещества, като определя характера на посочените факти като „клеветнически“. Въпреки това съветски пълномощен министър в София получава възможност да се срещне със заловените парашутисти[4].

Съдебен процес[редактиране | редактиране на кода]

Срещу арестуваните 27 участници в групите е образувано дело № 503 от 1942 г. и се провежда наказателен съдебен процес на Софийския военнополеви съд. Делото се гледа от 9 юни 1942 г. при закрити врати.

На 26 юни съдът издава смъртни присъди на 18 от подсъдимите[5] и още същия ден са разстреляни в стрелбището на Школата за запасни офицери в София (днес музей „Гарнизонно стрелбище“).

Сред осъдените в процеса е Лъчезар Аврамов, син на командира на група Аврам Стоянов. Смъртната му присъда е заменена поради непълнолетие с доживотен затвор. По-късно е сред ръководителите на БКП и министър[6].

Участници[редактиране | редактиране на кода]

Командири на групи: Атанас Дамянов, Йордан Кискинов, Стоян Палаузов, Симеон Симеонов, Груди Филипов (парашутисти); Съби Димитров, Цвятко Радойнов, Аврам Стоянов (подводничари); Иван Винаров.

Осъдени на смърт и разстреляни (26): Цвятко Радойнов, Трифон Георгиев, Васил Йотов, Иван Изатовски, Йозеф Байдо, Андон Бекяров, Димитър Димитров, Васил Додов, Стефан Пашев, Борис Томчев, Делчо Наплатанов, Иван Дреновски, Август Попов, Георги Кратунчев, Димитър Тепляков, Иван Иванов, Георги Башикаров, Янко Янев Комитов, Тодор Фотакев Николов, Николай Романов, Мирко Петков, Симеон Славов, Иван Щерев, Мильо Милев, Димо Астаджов, Владимир Чернов[7].

Осъден на смърт, после на доживотен затвор: Лъчезар Аврамов.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Каменов, Димитър. Употребени ли са Вапцаров и другарите му през 1942 г.?. // 24 часа, 20.10.2012. Посетен на 27.01.2014.
  2. Групите на парашутистите и подводничарите</ Абин Н., в. „Труд“, РФ
  3. Недев Н., Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време, Издателство „Сиела“, С., 2007
  4. Тошкова В., Котев Н., Стоименов Н., Николов Р. и Нойков С. България – своенравният съюзник на Третия райх. Сборник документи, София, с. 60, док. № 41. Съветският отговор е цитиран в секретна телеграма на германския пълномощен министър в София Бекерле.
  5. История на антифашистката борба в България, т. I 1939/1943 г., С., 1976, с. 308
  6. Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 22 – 23.
  7. Полицейско досие на Цвятко Радойнов. // Посетен на 10.3.2014.