Направо към съдържанието

Симеон Симов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Симеон Симов.

Симеон Симов
български генерал
Битки/войниВтора световна война
ОбразованиеНационален военен университет

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
18 ноември 1966 г. (71 г.)

Симеон Григоров Симов е български офицер, генерал-майор, командир на взвод от 53-и пехотен резервен полк и на рота от 13 пехотен рилски полк през Първата световна война (1915 – 1918), командир на 35 пехотен врачански полк (1939 – 1943) и на 24 пехотна дивизия (1943 – 1944) през Втората световна война (1941 – 1945).

Симеон Симов е роден е на 9 септември 1895 година в Кюстендил, Княжество България. През 1916 година завършва Военното училище в София и на 12 март е произведен в чин подпоручик. Взема участие в Първата световна война (1915 – 1918) през която служи като командир на взвод от 53-и пехотен резервен полк и на рота от 13 пехотен рилски полк. На 14 октомври 1917 г. е произведен в чин поручик. След войната служи в 37-а пехотна пиринска дружина. На 30 януари 1923 г. е произведен в чин капитан. През 1928 г. е назначен на служба в 13 пехотен рилски полк, а по-късно същата година е назначен за ротен командир в полка[1].[2]

През 1931 капитан Симов е назначен за офицер за поръчки в 3 пехотна балканска дивизия[3], след което е командир на рота във Военното училище, през 1933 г. е произведен в чин майор, а през 1935 г. е назначен за командир на дружина от 13 пехотен рилски полк[4], а малко по-късно същата година е назначен за началник на 2-ри пограничен участък[5]. На 6 май 1936 г. е произведен в чин подполковник и през същата година е назначен за началник на Благоевградското военно окръжие[6]. В началото на 1938 г. е назначен за временен началник на Пехотната школа за запасни подофицери[7], а малко по-късно същата година и за временен началник-щаб на 6-а пехотна бдинска дивизия[8], като в началото на 1939 г. става титулярен началник-щаб на дивизията[9]. През 1939 г. подполковник Симов поема командването на 35 пехотен врачански полк[10], на 6 май 1940 г. е произведен в чин полковник, а от 1943 година е командир на 24 пехотна дивизия. На 6 май 1944 г. е произведен в чин генерал-майор[2]

След преминаването на България на страната на Съюзниците е пленен в района на Ниш от немски части и въдворен във военнопленническия лагер Офлаг-8. Уволнен е от служба на 13 септември 1944 г. официално „по навършване на 25-годишна служба“, но реално с тази заповед, както и със заповедта от 14 септември е направена първата чистка на т.нар. „реакционни елементи от армията“.[11] Отказва да се присъедини към армията на ген. Андрей Власов. В България е осъден задочно на смърт. През 1945 година се завръща. Арестуван е два пъти и съден, но оправдан от т. нар. Народен съд. Изселен със семейството си. Работи в ТКЗС. По-късно се разболява от Паркинсон. Умира на 18 ноември 1966 година. [12]

  1. Министерска заповед № 104б от 1928 г.
  2. а б Руменин, с. 206 – 207
  3. МЗ № 120 от 1931 г.
  4. МЗ № 310 от 1935 г.
  5. МЗ № 334 от 1935 г.
  6. МЗ № 146 от 1936 г.
  7. МЗ № 16 от 1938 г.
  8. МЗ № 91 от 1938 г.
  9. МЗ № 10 от 1939 г.
  10. МЗ № 101 от 1939 г.
  11. Семерджиев, Атанас. Отечествената война на България 1944 – 1945: документи и материали. Т. 1. София, Военно издателство, 1980. с. 78 – 79. (Цит: Заповед № 117 на Министъра на войната от 13 септември 1944 г. / ЦВА, ф. 1, оп. 1, а. е. 493, л. 229)
  12. Според Ташо Ташев е екзекутиран през 1945, след завръщането си от плен: Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 128
  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 5 и 6. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 206 – 207.