Стефан Таралежков
| Стефан Таралежков | |
| български генерал | |
| Звание |  Генерал-майор |
|---|---|
| Битки/войни | Втора световна война |
| Образование | Национален военен университет |
| Дата и място на раждане | |
| Дата и място на смърт | 1972 г.
|
Стефан Димитров Таралежков е български офицер, генерал-майор, офицер от 55-и пехотен полк през Първата световна война, комендант на Скопие (1941) и командир на 30-и пехотен полк (1943) през Втората световна война, командир на 11-а пехотна дивизия (1945) и 8-а пехотна дивизия (1946).
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Стефан Таралежков е роден на 10 юли 1894 г. в Ихтиман. Завършва Военното училище през 1917 г., на 1 август е произведен в чин подпоручик и взема участие в Първата световна война като офицер от 55-и пехотен полк. На 30 юни 1919 г. е произведен в чин поручик. Служи в 12-и пехотен балкански полк. През 1926 г. е произведен в чин капитан, от 1928 г. е адютант на Осма пехотна тунджанска дивизия, след което от 1930 г. е на началник на подучастък на 11-и пехотен сливенски полк[1], а по-късно същата година е назначен за командир на взвод в 11-и пограничен участък[2]. През 1930 г. е назначен за командир на рота от 12-и пехотен балкански полк[3], а от 1935 г. е командир на 8-а интендантска дружина[4], на 6 май 1935 г. е произведен в чин майор, след което в края на същата година назначен за командир на дружина от 10-и пехотен родопски полк[5]. В началото на 1938 г. майор Таралежков поема командването на специалната рота от 12-и пехотен балкански полк[6], от началото на 1939 г. е командир на дружина от същия полк[7], а по-късно същата година е назначен за комендант на полка[8]. На 6 май 1939 г. е произведен в чин подполковник.[9]
В началото на участието на България във Втората световна война подполковник Таралежков е назначен за комендант на Скопие. Същата година издава и книгата „Силата на духа и кризата в боя“, отпечатана от Военноиздателския фонд от поредицата „Военна библиотека“ № 111[10]. На 3 октомври 1942 г. е произведен в чин полковник, през 1943 г. е назначен за командир на Тридесети пехотен шейновски полк.[9]
След Деветосептемврийския преврат, на 14 септември 1944 г. е назначен за командир на Седма пехотна рилска дивизия[11], с която участва в първата фаза на войната срещу Третия Райх, като от 15 декември 1944 г. е командир на Дванадесета пехотна дивизия.[12] На 5 април 1945 г. е произведен в чин генерал-майор.
След края на войната е назначен за командир на Единадесета пехотна дивизия (1945). В периода 20 декември 1945 – 21 януари 1946 г. е командир на Трета българска армия. През 1946 г. е назначен за командир на Осма пехотна тунджанска дивизия и същата година е назначен началник на учебния отдел в Щаба на армията. По-късно същата година излиза в запас. На 21 януари 1948 г. Държавна сигурност образува отчетно наблюдателно дело на генерал Таралежков, което през 1951 г. преминава на активна разработка „Бодил“ по линия на бивши хора.[13] Известно време е член на „Звено“, но после отпада от организацията. Работи за кратко в министерство на отбраната през 1950 г., където се пенсионира. След като не е открита вражеска дейност от негова страна разработката е прекратена през 1960 г.[14] Умира през 1972 г.
Военни звания
[редактиране | редактиране на кода]- Подпоручик (1 август 1917)
- Поручик (30 юни 1919)
- Капитан (1926)
- Майор (6 май 1935)
- Подполковник (6 май 1939)
- Полковник (3 октомври 1942)
- Генерал-майор (5 април 1945)
Награди
[редактиране | редактиране на кода]- Орден „За храброст“ III степен II клас
- Орден „Свети Александър“ III степен м.с.
- Орден „Александър Невски“ – СССР
- Орден „Партизанска звезда“ I степен – Югославия
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Министерска заповед (МЗ) № 64 от 1930 г.
- ↑ МЗ № 70 от 1930 г.
- ↑ МЗ № 102 от 1933 г.
- ↑ МЗ № 98 от 1935 г.
- ↑ МЗ № 334 от 1935 г.
- ↑ МЗ № 17 от 1938 г.
- ↑ МЗ № 18 от 1939 г.
- ↑ МЗ № 90 от 1939 г.
- 1 2 Руменин, с. 304
- ↑ Георгиев, Лъчезар. Книги, студии и поредици по военна психология 1938 – 1946 г. // Научно списание за книгата, 2018, № 2 (кн. 3 – 4), с. 89 – 93.
- ↑ МЗ № 123 от 1944 г.
- ↑ Ташев, Ташо. Българската войска 1939 – 1945. София, Военно издателство, 2008, с. 138.
- ↑ Държавна сигурност и офицерите от БНА (1944 – 1960 г.), Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, 2014, с.1243
- ↑ Държавна сигурност и офицерите от БНА (1944 – 1960 г.), Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, 2014, с.1247
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 5 и 6. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 304.
