Вичо Диков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Вичо Диков
български генерал
Генерал Вичо Диков, 1908 г.
Генерал Вичо Диков, 1908 г.

Звание Генерал-лейтенант
Години на служба 1879 – 1913
Служи на Национално знаме на България България (1879 – 1886, 1898 – 1913)
Flag of Russia.svg Русия (1887 – 1898)
Командвания 7-и пехотен полк (СБВ)
Щаб на войската (1907)
Битки/войни Калиманско сражение (1913)
Кресненско сражение (1913)
Награди Вижте по-долу
Образование Национален военен университет

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
5 май 1928 г. (66 г.)

Вичо Дионисиев Диков е български и руски офицер, генерал-лейтенант. Командир на 7-и пехотен Преславски полк през Сръбско-българска война (1885), Началник на Щаба на Българската армия (1907) и командир на 4-та армия през Междусъюзническа война (1913).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Вичо Диков е роден на 2 ноември 1861 г. в тулчанското село Бейдауд.[1] Баща му – Дионисий Диков е свещеник в Бейдауд. Брат му – Курти Диков е учител.[2] Завършва класното училище в Тулча.

Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец в действащия в Добруджа 14-и армейски корпус с командир генерал-лейтенант Аполон Цимерман.

През 1879 завършва с първия випуск Софийското военно училище, на 10 май е произведен в чин прапоршчик и изпратен на служба в Силистренска № 18 пеша дружина.[3] На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик.

През 1883 г. е командирован в Русия, където служи в 54-ти Мински пехотен полк и завършва офицерска стрелкова школа. Завръща се в България през 1884 г. и е командир на рота във Врачанска № 8 пеша дружина, която е в състава на 7 пехотен преславски полк. На 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан, а на 14 септември е назначен за командир на същия полк.[3][4]

Участие в Сръбско-българската война[редактиране | редактиране на кода]

През Сръбско-българската война капитан Вичо Диков командва 7-и пехотен преславски полк в боевете при Сливница от 5 до 7 ноември 1885 г. Защитава успешно левия фланг на Сливнишката позиция при хълма Вишая под напора на сръбската Шумадийска дивизия.[3]

Участва и в Пиротското сражение на 14 – 15 ноември, като действа с полка си срещу сърбите в долината на река Градешница при село Нишор, северно от Пирот.[5]

Малко след края на войната е награден с орден „За храброст“ III степен.

Участие в русофилските бунтове и емиграция[редактиране | редактиране на кода]

Като командир на базирания в град Шумен 7-и пехотен преславски полк, през август 1886 г. капитан Вичо Диков подкрепя краткотрайното русофилско правителство, образувано в София след Деветоавгустовски преврат срещу княз Александър Батенберг.[6] Въпреки провала на преврата, запазва командния си пост. В края на септември заедно с останалите командири от Шуменския гарнизон оказва натиск върху Регентския съвет да изпълни исканията на руския емисар Николай Каулбарс за освобождаване на арестуваните офицери и отлагане на изборите за III велико народно събрание. Тъй като голяма част от офицерите от полка не го подкрепят подава оставка и емигрира през октомври 1886 г.[7]

През февруари 1887 г. взема участие в Силистренския бунт на офицерите-русофили.[8] След провала му се установява в Русия и постъпва на служба в Руската армия. През 1890 г. завършва Николаевската академия на Генерален щаб. След това служи в руската 21-ва дивизия дислоцирана в Петровск и Тифлис. Преподава тактика и топография в Тифлиското пехотно училище.[9]

Отново в България[редактиране | редактиране на кода]

След помирението между българските и руските власти, през 1898 г. се завръща в България с чин подполковник. Първоначално е зачислен в Щаба на армията, а от януари 1899 г. е началник на щаба на 3-та пехотна балканска дивизия в Сливен. От май 1900 г. е отново в генералния щаб с чин полковник. През май 1905 г. произведен в чин генерал-майор и назначен за командир на 6-а пехотна бдинска дивизия във Враца. В края на 1906 г. е началник на Трета военно-инспекционна област. Началник на щаба на армията от 28 март до ноември 1907 г., когато е назначен за началник на Военното училище. От 1909 г. е началник на Главното интендантство на армията.[9]

През Балканските войни[редактиране | редактиране на кода]

По време на Балканската война (1912 – 1913) генерал-майор Вичо Диков е началник на Главното тилово управление.[1] На 28 юни 1913 г. – близо две седмици след избухването на Междусъюзническата война (1913), е назначен за командир на 4-та армия.[10] Нанася поражение на сърбите в Калиманското сражение.[11] В Кресненската операция командва десния фланг, отблъсквайки гръцката армия от Пехчево.[12]

На 5 август 1913 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. След по-малко от месец, на 2 септември, преминава в запаса.

Генерал-лейтенант Вичо Диков умира на 5 май 1928 година в София.[1]

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Енциклопедия „България“. Том 2. Издателство на БАН, 1981, с. 310
  2. Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 191.
  3. а б в Маринова, Анета. Вичо Дионисиев Диков – от юнкера до генерала. Във: Димитрова, Светла и др. Личността в историята. Известия на Старозагорския исторически музей. Том IV.. Стара Загора, 2011. с. 437 – 438. Посетен на 11.05.2016.
  4. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи, София 1985, с. 49.
  5. Щаб на армията – Военно-историческа комисия. История на Сръбско-българската война 1885 г. София, Държавна печатница, 1925, с. 671 – 672.
  6. Радев, С.. Строителите на съвременна България. Том 2. София, Български писател, 1990. с. 90 – 91. Посетен на 09.05.2016.
  7. Радев 1990, с. 313 – 314, 355.
  8. Димитров Т. Силистренският бунт на офицерите русофили през 1887 година. (посетен на 24 януари 2016)
  9. а б Маринова 2011, с. 440 – 441.
  10. Марков, Г.. Българското крушение 1913. София, Издателство на БАН, 1991. с. 123. Посетен на 10.05.2016.
  11. Илиев, И. и др. Паметни битки и сражения (Сражението на Калиманската позиция). София, ВК „Свети Георги Победоносец“, „Клуб 90“, 1993. Посетен на 11.05.2016. Архив на оригинала от 2016-05-13 в Wayback Machine.
  12. Марков 1991, с. 170 – 171.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г.. Т. 1 и 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 245.
  • Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985., с. 92.
  • Маринов И. Генерал-лейтенант Вичо Диков. В: „Известия на института за военна история“, том 52, София, 1991, с. 168 – 178.
  • Недев С. Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Свети Георги Победоносец“, с. 70 – 71.
Радко Димитриев началник на Щаба на армията (28 март 1907 – 2 ноември 1907) Атанас Назлъмов
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България          Портал „Османска империя“         Портал „Османска империя          Портал „Румъния“         Портал „Румъния