Вичо Диков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Вичо Диков
Информация
Звание Генерал-лейтенант
Служба 1879 – 1913
Служил на Национално знаме на България България (1879 – 1886, 1898 – 1913)
Flag of Russia.svg Русия (1887 – 1898)
Командвания 7-ми пехотен полк (СБВ)
Щаб на войската (1907)
Битки Калиманско сражение (1913)
Кресненско сражение (1913)
Отличия Вижте по-долу

Роден
Починал

Вичо Дионисиев Диков е български офицер (генерал-лейтенант), командир на 7-ми пехотен преславски полк през Сръбско-българската война (1885), началник на Щаба на армията (1907), командир на 4-та армия през Междусъюзническата война (1913) .

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Вичо Диков е роден на 2 ноември 1861 година в тулчанското село Бейдауд.[1] Завършва класното училище в Тулча. Участва в Руско-турската вона (1877 – 1878) като доброволец в действащия в Добруджа корпус на генерал Цимерман. През 1879 завършва с първия випуск Военното училище в София и е зачислен с чин подпоручик в 18-та пехотна силистренска дружина.[2] На 30 август 1882 година е произведен в чин поручик.

През 1883 година е командирован в Русия, където служи в 54-и пехотен мински полк и завършва офицерска стрелкова школа. Завръща се в България през 1884 година като командир на рота в 8 пехотна врачанска дружина, която е в състава на 7-и пехотен Преславски полк. На 30 август 1885 година е произведен в чин капитан, а на 14 септември е назначен за командир на същия полк.[2][3]

Участие в Сръбско-българската война[редактиране | редактиране на кода]

През Сръбско-българската война капитан Диков командва 7-ми пехотен преславски полк в боевете при Сливница от 5 до 7 ноември 1885 година. Защитава успешно левия фланг на Сливнишката позиция при хълма Вишая под напора на сръбската Шумадийска дивизия.[2]

Участва и в Пиротското сражение на 14–15 ноември, като действа с полка си срещу сърбите в долината на река Градешница при село Нишор, северно от Пирот.[4]

Малко след края на войната е награден с Орден „За храброст“ III-та степен.

Участие в русофилските бунтове и емиграция[редактиране | редактиране на кода]

Като командир на базирания в Шумен пехотен полк, през август 1886 година капитан Диков подкрепя краткотрайното русофилско правителство, образувано в София след свалянето на княз Александър Батенберг.[5] Въпреки провала на преврата, запазва командния си пост. В края на септември заедно с останалите командири от Шуменския гарнизон оказва натиск върху Регентството да изпълни исканията на руския емисар Николай Каулбарс за освобождаване на арестуваните офицери и отлагане на изборите за Велико народно събрание. Тъй като голяма част от офицерите от полка не го подкрепят, Диков подава оставка и емигрира (октомври 1886).[6]

През февруари 1887 година взема участие в Силистренския бунт на офицерите-русофили.[7] След провала му се установява в Русия и постъпва на служба в руската армия. През 1890 година завършва Николаевската академия на руския генерален щаб. След това служи в руската 21-ва дивизия, в Петровск и Тифлис. Преподава тактика и топография в Тифлиското пехотно училище.[8]

Отново в България[редактиране | редактиране на кода]

След помирението между българските и руските власти, през 1898 година Диков се завръща в България с чин подполковник. Първоначално е зачислен в Щаба на армията, а от януари 1899 е началник щаб на 3 Балканска дивизия в Сливен. От май 1900 е отново в генералния щаб, повишен е в чин полковник. От май 1905 година е генерал-майор и командир на 6 пехотна Бдинска дивизия във Враца. В края на 1906 поема ръководството на Трета военно-инспекционна област. Оглавява Щаба на армията от 28 март до ноември 1907 година, когато става началник на Военното училище. От 1909 година е начело на Главното интендантство на армията.[8]

През Балканските войни[редактиране | редактиране на кода]

По време на Балканската война генерал Диков ръководи Главното тилово управление.[1] На 28 юни 1913 година – близо две седмици след избухването на Междусъюзническата война, е назначен за командир на Четвърта армия.[9] Нанася поражение на сърбите в Калиманското сражение.[10] В Кресненската операция предвожда десния фланг, отблъсквайки гръцката армия от Пехчево.[11]

На 5 август 1913 година е произведен в чин генерал-лейтенант. След по-малко то месец, на 2 септември, преминава в запаса.

Генерал-лейтенант Вичо Диков умира на 5 май 1928 година в София.[1]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Енциклопедия „България“. Том 2. Издателство на БАН, 1981, с. 310
  2. а б в Маринова, Анета. Вичо Дионисиев Диков – от юнкера до генерала. Във: Димитрова, Светла и др. Личността в историята. Известия на Старозагорския исторически музей. Том IV.. Стара Загора, 2011. с. 437-438. Посетен на 11.05.2016.
  3. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи, София 1985, с. 49.
  4. Щаб на армията – Военно-историческа комисия. История на Сръбско-българската война 1885 год. София, Държавна печатница, 1925, с. 671-672.
  5. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 2. София, Български писател, 1990. с. 90-91. Посетен на 09.05.2016.
  6. Радев 1990, с. 313-314, 355.
  7. Димитров, Тодор. Силистренският бунт на офицерите русофили през 1887 година. (посетен на 24.01.2016)
  8. а б Маринова 2011, с. 440-441.
  9. Марков, Георги. Българското крушение 1913. София, Издателство на БАН, 1991. с. 123. Посетен на 10.05.2016.
  10. Илиев, Илия и др. Паметни битки и сражения (Сражението на Калиманската позиция). София, ВК „Св. Георги Победоносец“, „Клуб 90“, 1993. Посетен на 11.05.2016.
  11. Марков 1991, с. 170-171.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Съединението 1885 - енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985., с. 92
  • Маринов, Илия, Генерал-лейтенант Вичо Диков. В: „Известия на института за военна история“, том 52, София, 1991, с. 168-178
  • Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, с. 70-71
Радко Димитриев началник на Щаба на армията (28 март 1907 – 2 ноември 1907) Атанас Назлъмов