Никола Петров (генерал-майор, р. 1858)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Никола Петров.

Никола Петров
български генерал от генералщабното ведомство

ЗваниеГенерал-майор
Години на служба1877 – 1908
Служи наНационално знаме на България България
Род войскиПехота
Военно формирование№ 2 пеша дружина
№ 19 пеша дружина
50 белостокски полк
5 пехотен полк
Командвания4-ти пехотен полк
12 пехотен полк
3-та пехотна дивизия
1-ва пехотна дивизия
1-ва армия
Битки/войниСръбско-българска война
НаградиВижте по-долу
ОбразованиеНационален военен университет

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
6 март 1908 г. (49 г.)

Никола Петров Петров, наричан Балканеца, е български военен деец, генерал-майор, командвал 4-ти пехотен плевенски полк по време на Сръбско-българска война (1885), 12 полк (1886 – 1890), 6 бригада (1890 – 1891), 1-ва и 3-та дивизии (1891 – 1906) и началник на 1-ва военноинспекционна област (1906 – 1908).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Никола Петров е роден на 6 декември 1858 г. в с. Тодоровци, Търновско. Основното си образование завършва в местното училище, след което постъпва във втори клас на Априловската гимназия. Взема участие в подготовката на Априлското въстание (1876), но е заловен и изпратен в Търновския затвор, където получава смъртна присъда. По-късно е оправдан от международна комисия, е освободен от затвора и емигрира в Браила, Румъния.[1]

На военна служба постъпва на 24 април 1877 г., като е зачислен в 3-та рота на 2-ра опълченска дружина в редовете на която взема участие в Шипченската битка на 9 – 11 август. За проявена храброст е произведен в чин ефрейтор и награден с Георгиевски кръст „За храброст“ IV степен.[2] След края на войната на 10 юли 1878 г. 2-ра опълченска дружина е преименувана на Кюстендиласка № 2 пеша дружина и Никола Петров продължава да служи в нея.[3]

На 10 май 1879 завършва Софийското военно училище, произведен е в чин подпоручик и изпратен на служба в Шуменска № 19 пеша дружина. На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик, а през 1883 г. е изпратен в 50 пехотен белостокски полк за повишаване на квалификацията, като след завършването с отличие се завръща и на 20 ноември 1884 е назначен за ротен командир в 5 пехотен дунавски полк.[4] На 30 август 1885 е произведен в чин капитан.

На 14 септември 1885 г. е приведен от 5 пехотен дунавски полк към 4-ти пехотен плевенски полк и назначен за негов командир.[5]

Сръбско-българска война (1885)[редактиране | редактиране на кода]

С обявяването на Сръбско-българска война (1885) капитан Петров е назначен за началник на Драгоманския отряд, а по-късно е назначен за командир на Сливнишкия отряд, като в същото време продължава командването на 4-ти плевенски полк.[6] С 2 дружини от полка си взема участие в боя при Драгоман, след което се изтегля към Сливнишката позиция.[7] Взема участие и в Сливнишкото сражение, като командва централната част на българските войски, като на 7 ноември му е поверено ръководството на настъплението на поверените му войски.[8]

На 26 декември 1885 г. е назначен за член на комисията за определяне старшинството на офицерите от войските на Северна и Южна България и за съставяне на общ списък по старшинство.[9] За проявената храброст по време на войната е награден с Военен орден „За храброст“ III степен.[10]

На 30 април 1886 г. е назначен за командир на 12 пехотен балкански полк, а на 1 април 1887 г. е произведен в чин майор. През 1889 е назначен за командир на Шеста пеша бригада, която през 1891 се развръща в 3-та пехотна балканска дивизия. На 2 август 1891 е произведен в чин подполковник, а на 2 август 1895 в чин полковник. След като 6 години е командва 3-та дивизия през 1896 г. полковник Петров е назначен за командир на 1-ва пехотна софийска дивизия. На 15 ноември 1900 г. е произведен в чин генерал-майор, а дивизията командва до 1901 година, когато е върнат за командир на 3-та дивизия, на която длъжност е до 1906 година. През 1901 г. е водач на българската делегация, която присъства на погребението на генерал Гурко.[11]

През 1906 г. генерал Петров е назначен за началник на 1-ва Военно-инспекционна област. През 1908 г. заболява тежко и е изпратен на лечение в Берлин, Германска империя, където почива на 6 март същата година. Погребан е в София. Генерал-майор Никола Петров не е женен и не оставя поколение.[12]

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Рангелов, Л., стр. 123 – 124
  2. Рангелов, Л., стр. 124
  3. Рангелов, Л., стр. 126
  4. Рангелов, Л., стр. 126
  5. Христов, Х, стр. 49 (цит: Височайши приказ №52 по Военното ведомство за назначаване на началници на отделения във Военното министерство и командири на 7-и пех. преславски и 4-ти пех. плевенски полк)
  6. Христов, Х, стр. 257
  7. История на Сръбско-българската война (1925), стр. 348
  8. История на Сръбско-българската война (1925), стр. 436, 487
  9. Христов, Х, стр. 309
  10. Рангелов, Л., стр. 122
  11. Рангелов, Л., стр. 130 – 131
  12. Рангелов, Л., стр. 131

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 5 и 6. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 71.
  • Христов, Христо, Дойнов, Дойно. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи. София, Военно издателство, 1985.
  • История на Сръбско-българската война 1885 г. София, Държавна печатница, 1925.
  • Рангелов, Л., „Храбри идат твоите капитани“, София, 1985, Военно издателство