Тодор Радев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Тодор Радев
Информация
Звание Генерал-майор
Служба 1900 – 1935
Служил на Държавно знаме на България България
Командвания 5-a пехотна дивизия
18 пехотна дружина
2-a пехотна дивизия
Отличия Вижте по-долу

Роден
Починал

Тодор Димитров Радев е български военен деец, генерал-майор и политик.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 27 февруари 1887 година в Дупница, в семейството на опълченеца Димитър Радев, участвал в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново. След Освобождението Д. Радев е кмет на Дупница, депутат в няколко народни събрания.

Тодор Радев завършва Военното училище в София през 1906 година, а през 1915 година – и Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, Русия. От 1906 година е подпоручик и служи в 7 артилерийски полк в Самоков. На 22 септември 1909 година е произведен в чин поручик. Служи във 2-ри планински артилерийски полк.

Участва в Балканската война (1912 – 1913) като командир на батарея в Македоно-одринското опълчение. На 8 август 1913 година е повишен в чин капитан. Същата година е награден с орден „За храброст“ IV степен, 2-ри клас.

В Първата световна война служи в щаба на Планинската дивизия, в щаба на 2-ра пехотна тракийска дивизия и в Оперативния отдел при Щаба на Действащата армия. От 30 май 1917 година е майор и същата година е награден с орден „За храброст“ IV степен, 1-ви клас и германски „Железен кръст“ II степен. През 1918 е награден с австрийски кръст да военни заслуги, III степен.

В периода 1922 – 1928 година е преподавател във Военното училище, а след това – началник на отделение в Щаба на армията. От 1920 година е подполковник, а от 1926 г. - полковник. Същата година е назначен за преподавател във Военното училще. През 20те години Радев, заедно с поручик Тома Прендов е офицер за връзка между генерал-майор Иван Вълков и Тодор Александров[1].

В 1930 година Тодор Радев е началник на Школата за запасни офицери, а през 1931 – 1932 е военен аташе в Берлин, Букурещ и Лондон. През 1932 година е началник на Търновския гарнизон, началник на артилерийския отдел в щаба на 4 военно-инспекционна област и началник на 5 пехотна дунавска дивизия. Назначен е за командир на 18 пехотна етърска дружина (16 юни 1932 – 26 май 1934), а на 26 август 1934 година е произведен в чин генерал-майор. За кратко през 1934 година е командир на 2-ра пехотна тракийска дивизия, след което е началник на 2-ра военно-инспекционна област. През 1935 година е офицер за поръчки към Кабинета на военния министър. Награден е с полски орден „Полония реститута“ и в края на годината е уволнен от армията.

Васил Бойдев, който работи заедно с Тодор Радев, го определя в спомените си като

... културен, тактичен, самостоятелен и волеви началник, един от редките в нашата армия.[2]

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

Участието на Тодор Радев в политическия живот на България е свързано с членството му във Военния съюз. Макар че не е член на Централното управление на Съюза, Т. Радев е един от активните дейци на неговото умерено течение. След разрива между Политическия кръг "Звено" и Военния съюз, при съставянето на кабинета на генерал Пенчо Златев (22.01.1935-21.04.1935) генерал Радев поема поста министър на народното просвещение. Този пост той запазва и в правителството на Андрей Тошев (21 април 1935 – 23 ноември 1935). По негово решение през 1935 година в Дупница е създаден Учителския институт "Св. Иван Рилски" (днес Педагогически колеж-Дупница).

В запас[редактиране | редактиране на кода]

След уволнението си от армията Тодор Радев се отдава на стопанска дейност. През 1942 – 1944 година е ръководител на тютюневата фирма АД "Златолист", работи в Дупница и Кавала, Егейска Македония.

Председател е на Българо-японското дружество, с подпредседател инженер Иван Иванов.

След Деветосептемврийския преврат многократно е подлаган на репресии. Подведен е под отговорност от т.нар. Народен съд през 1945 година, но е освободен. По-късно е интерниран в Дулово, а през 1949 – 1955 година – в Луковит.

Генерал-майор Тодор Радев умира в мизерия на 3 ноември 1957 година в София .

През 1998 година Тодор Радев е избран посмъртно за почетен гражданин на Дупница.

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Военен орден „За храброст“ IV степен, 2 клас (1913)
  • Военен орден „За храброст“ IV степен, 1 клас (1917)

Чуждестранни[редактиране | редактиране на кода]

  • Орден „Железен кръст“ II степен, Германска империя (1917)
  • Орден „Кръст за военна заслуга“ III степен, Австро-Унгария (1918)
  • Орден „Полония реститута“, Полша (1935)

Съчинения[редактиране | редактиране на кода]

  • Службата на генералния щаб, София 1927, 500 с.
  • Санитарната служба във военно време, София 1930, 155 с.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Александров, В. „България и тайната война: Австро-унгарското и германското разузнаване в България 1914 – 1944“, София, 1992, Университетско издателство Св. Климент Охридски, стр. 81
  2. Бойдев, Васил. От поручик до генерал. Спомени, София 2012, с. 62.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Хаджийски, И. - „Генерал Тодор Радев“, Военноисторически сборник, 1/1998, с. 71-77
  • Пулова, Н., Пулов, Й. – „18 пехотен Етърски на Н.В. цар Фердинанд I полк в дати и събития 1889–1944“, Велико Търново, 1997, Издателство „ПИК“
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
     Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България          Портал „Македония“         Портал „Македония