Никола Жеков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за генерала. За радовишкия войвода на ВМОРО вижте Никола Жеков (революционер).

Никола Жеков
Генерал от пехотата
Информация
Служба 1885 – 1918 г.
Служил на Национално знаме на България България
Род войски War flag of Bulgaria.svg Сухопътни войски
Войсково поделение пехотни войски
Командвания 1-ви пехотен софийски полк
Българска армия
Войни Сръбско-българска война
Балканска война
Първа световна война
Отличия Вижте по-долу

Роден
Починал
1 ноември 1949 г. (84 г.)
Националност Flag of Bulgaria.svg Българин
Друга работа преподавател
Портал  Портална икона   Военна история на България
Никола Жеков в Общомедия

Никола Тодоров Жеков (1865 – 1949) е министър на войната на България (1915). Български офицер, генерал от пехотата – главнокомандващ на действащата армия по време на участието на България в Първата световна война (1915 – 1918).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранен живот[редактиране | редактиране на кода]

Никола Жеков е роден на 6 януари 1865 г. (25 декември 1864 г. стар стил) в Сливен. Първоначално учи в родния град, след което продължава образованието си в мъжката гимназия в София. През 1883 година, след успешно издържан приемен изпит, става юнкер във Военното училище в София.

Сръбско-българска война (1885)[редактиране | редактиране на кода]

Във връзка с подготовката за Сръбско-българската война (1885), на 9 септември 1885 година, военния министър генерал-майор Кантакузин издава приказ, съгласно който всички юнкери от втория специален клас се зачисляват със звание портупей-юнкери в частите на войските. Почти месец по-късно, на 6 октомври с височайши указ юнкерите и възпитаниците на Военното училище се уволняват в отпуск до 1 януари 1886 година и им се разрешава да постъпват като доброволци в армията като унтерофицери.[1]

Младият юнкер Жеков кандидатства за доброволец, но комисията го отхвърля, преценявайки неговото физическо състояние. Заедно с други юнкери от Военното училище се отправя към Пловдив и с разрешение на командира на Ямболския отряд подполковник Филов са зачислени към 2-ри Сливенски резервен полк, където Жеков е назначен за ротен командир.[2] Заедно с полка си заминава за Елхово, който по-късно е изпратен като резерв на бойната линия Цариброд-Пирот и стои на разположение на главното командване. Скоро е сключено примирието и полкът без да участва във военните действия се връща обратно в Сливен и бива разформирован, а юнкер Никола Жеков се завръща във Военното училище за да продължи обучението си.[3]

През 1886 г. участва в детронирането на княз Александър I Батенберг, за което е разжалван в редник и пратен в 12-ти пехотен полк, впоследствие амнистиран, завършва Военното училище. Произведен е в първия офицерски чин подпоручик (1887), след което служи във 2-ри артилерийски полк в Шумен, а по-късно във Враца.[4]

На 18 май 1890 г. е произведен в чин поручик. На 2 август 1894 г. е произведен в чин капитан и малко по-късно е изпратен в Торинската генералщабна академия, която завършва през 1898 г. След завръщането си в България служи в щаба на армията, през 1901 г. е произведен в чин майор и малко по-късно е прехвърлен в Школата за запасни подпоручици в пехотата, на която е началник от 1903 г. до 1910 г. Като майор изпълнява и длъжността инспектор на класовете във Военното на Н. Величество Училище, където преподава военна педагогика и ръководи тактическите занятия на юнкерите. На 18 май 1909 г. е произведен в чин полковник. През 1910 г. е назначен е за началник на 1-ви пехотен софийски полк, като с.г. е прикомандирован временно да изпълнява длъжността началник на отделение при щаба на армията[5], след което от 1911 отново се връща като командир на 1-ви полк. През март 1912 година е назначен за началник на Военното училище, а същата година придружава престолонаследника княз Борис на германските императорски маневри.[5]

Балканската война (1912 – 1913)[редактиране | редактиране на кода]

През Балканската война (1912 – 1913) Никола Жеков е началник-щаб на Втора армия, която действа срещу Одрин.[6]

Междусъюзническа война (1913)[редактиране | редактиране на кода]

По време на Междусъюзническата война (1913) се разболява тежко, което попречва на участието му, като при демобилизацията след войната е назначен за началник-щаб на окупационните войски в Западна Тракия.

През 1913 – 1914 г. полковник Жеков участва в дипломатическа мисия в Цариград, която води преговори за военна конвенция между България и Османската империя. След това е помощник-началник на Щаба на войската (1914 – 1915) и командир на Осма пехотна тунджанска дивизия (май 1915).[5] На 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор. От 19 август до 4 октомври 1915 г. Жеков е министър на войната, след което по личното настояване на цар Фердинанд I е назначен за Главнокомандващ на действащата армия.[4]

Първа световна война (1914 – 1918)[редактиране | редактиране на кода]

Снимка с генерал Никола Жеков в Кюстендил, 1917 г.

Никола Жеков работи за намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили. Под негово ръководство през Първата световна война (1915 – 1918) българската войска воюва 3 години на Северния и Южния фронт. На 13 октомври (6 октомври стар стил) 1916 г. е произведен в чин генерал-лейтенант за бойни отличия.[5]

За участието си във войната през 1915 г. е награден с османски медал „За бойни заслуги“, през 1917 г. с османските сребърен и златен орден „Имтияз“, а на 12 май 1917 г. с османския орден „Османие“.[7]

През 1918 г. заболява тежко и на 8 септември заминава на лечение във Виена, където го заварва Солунското примирие и заповедта за уволнението му. Преминава в запаса на 4 октомври 1918 г. Няколко години остава в изгнание в Германия и Австрия.

Междувоенен период[редактиране | редактиране на кода]

На 21 октомври 1921 г. се завръща в България и е осъден като виновен за Втората национална катастрофа от Третия държавен съд през същата година на 10 години затвор. След почти три години е амнистиран и излиза от затвора през 1924 г.[4]

След излизането си от затвора генерал Никола Жеков се отдава на научна и литературна дейност, като написва книги на чисто военни теми и мемоари. От 1931 г. чете лекции във Военната академия. От 30-те години се изявява като идеолог на идеите за национална общност и безпартийно управление. На 6 май 1936 г. е произведен в чин генерал от пехотата, избран е за почетен председател на Обществото на кавалерите на Ордена „За храброст.

Втора световна война (1939 – 1945)[редактиране | редактиране на кода]

Ген. Никола Жеков

На 23 юли 1940 г. по покана на Адолф Хитлер генерал Никола Жеков като главнокомандващ Българската армия през Първата световна война, посещава Западния фронт от Първата и Втората световна война. Същият ден Жеков е официално приет от военния комендант пред кметството на Ньой, и пред построената специално за целта на посещението почетна войскова част е издигнато българското знаме, а в залата в която е извършено унижението на България, командващият Българската армия в предходната световна война се разписва в Златната книга на общината. С този външно манифестиран акт, започва реабилитацията на българската войнска чест след поражението от 1918 г. със сключването на Солунското примирие на Солунския фронт, което е подписано и в резултат от избухналото предходно войнишко въстание.

През Втората световна война развива активна прогерманска дейност, ръководител е на Българските национални легиони и има лични връзки с Адолф Хитлер. Той е почетен председател на националистическата организация Съюз на българските национални легиони.[4] В този си период ген. Жеков говори за „национализма като обединителна идеология и жизнена енергия, която се въздига в култ, за да премахне злотворното влияние на семитизма, марксизма и комунизма (болшевизма)...все плод на еврейския космополитизъм и интернационализъм, който е убийствен за националното ни битие.[8]" Жеков застъпва принципите на анти-семитизма, като според него „евреинът е анационален и аморален“.[9]

През септември 1944 г. Никола Жеков емигрира в Германия, опасявайки се от политическо преследване. На 1 февруари 1945 г. е осъден на смърт от Народния съд, но присъдата му не е изпълнена, тъй като не е в България и се води в неизвестност.[10]

Смърт[редактиране | редактиране на кода]

Никола Жеков умира на 1 ноември 1949 г. във Фюсен, Бавария. На 7 ноември 1992 г. костите му са пренесени във Военния мавзолей-костница в София.

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Български орден „За храброст“ – II-ра и III-та степен, 2-ри клас (?)
  • Български орден „Св. Александър“ – I-ва степен с мечове и Велик кръст на същия орден без мечове (?)
  • Български орден „За военна заслуга“ – IV-та степен на обикновена лента и V степен на обикновена лента (?)
  • Германски орден „Pour le Mérite“ (16 януари 1916)
  • Железен кръст (?)
    • II-ра степен (?)
    • I-ва степен (?)
  • Германски орден „Червен орел" – Голям кръст на „Червения орел“ с мечове по средата и II-ра степен (?)
  • Германски орден „Сакс Ернес“ – с голяма корона и мечове по средата и лавров венец (?)
  • Германски орден „Вюртембергска корона“ – с мечове (?)
  • Австро-унгарски орден „Желязна корона“ – II-ра степен (?)
  • Австро-унгарски орден „Леополд“ – 1-ви клас (?)
  • Mедал „За бойни заслуги“, Османска империя (1915)
  • Сребърен орден „Имтияз“, Османска империя (1916)
  • Златен орден „Имтияз“, Османска империя (1917)
  • Орден „Османие“ с брилянти, Османска империя (15 май 1917)

Граждански отличия[редактиране | редактиране на кода]

Използвана литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Божков, Х., „Пълен генерал Никола Жеков и неговото семейство“, София, 1998, Звезди, ISBN 9549514048
  • Енциклопедия „България“, том 2, Издателство на БАН, София, 1981.
  • Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“
  • Вазов, В., Животописни бележки, София, 1992, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, ISBN 954-509-002-2 с. 123

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Христов, Христо, Дойнов, Дойно. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи. София, Военно издателство, 1985. с. 33.
  2. Божков, стр. 24
  3. Божков, стр. 25
  4. а б в г Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  5. а б в г Военен календар ОТЕЧЕСТВО за 1917 г., издание на в-к Военни известия, София, 1917, стр. 27
  6. Иванов, Н., Балканската война 1912 – 1913 г., София, 1924, Печатница на армейския военно-изследователски фонд, стр. 71
  7. Куманов, Милен. Българо-турски военни отношения през Първата Световна война (1914 – 1918) – сборник от документи. 2. София, Гутенберг, 2015. ISBN 978-619-176-034-3. с. 516.
  8. Ген. Никола Жеков, „За възхода на националното ни съзнание“, Народен водач, юли 1941
  9. „Последният час на юдомасоните“, Народен водач, декември 1941
  10. Мешкова, П. и др. Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд..
  11. Ангел Джонев:"Името на генерал Никола Жеков е пропуснато в книгата за почетни граждани"