Павел Плеве

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Павел Плеве
Руски военен и политик
генерал П. Плеве
генерал П. Плеве

Роден
Па́вел Пле́ве
Починал
28 март 1918 г. (на 67 г.)

Учил вНиколаевско кавалерийско училище
Работил ввоененполитик
Наградиорден Света Анна III степен
Орден „Свети Станислав“ I степен
Орден „Свети Станислав“ II степен
орден на свети Владимир, 4-та степен
Орден Свети Владимир III степен
Военна служба
ЗваниеГенерал-лейтенант
Години1870 – 1878
Служил наFlag of the Russian Empire (black-yellow-white).svg Руска империя
Flag of Bulgaria.svg България
Род войскипехотни войски

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Павел Ада̀мович Плѐве е руски офицер (достига чин генерал-лейтенант), служил и в българското военно министерство малко след Освобождението.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Образование и младежки години[редактиране | редактиране на кода]

Павел Плеве е роден на 30 май 1850 г. в Русия. Има аристократичен произход. Завършва Николаевското кавалерийско училище през 1870 г. Постъпва в Генералщабната академия, но прекъсва за да участва в Руско-турската война. По време на войната служи в щаба на XIII-ти армейски корпус, а след нейния край е в командването на окупационните войски. Той е първият преподавател по тактика във Военното училище в София.[2]

Военна и политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

През 1880 г. в продължение на няколко дни е временно управляващ военното министерство на Княжество България, в първото правителство на митрополит Климент от 22 март 1880 до 26 март 1880 г. и в първото правителство на Драган Цанков от 26 март 1880 до 3 април 1880 г.[3][2]

След завръщането си в Русия е на служба в Лебгвардейския кирасирски полк (1881). Заема щабни длъжности в Генералния щаб (1881 – 1883) и е командир на XII-ти мариуполски пехотен полк (1890). Последователно е началник на Николаевското кавалерийско училище (1893 – 1899) и командир на XII-та кавалерийска дивизия. През 1893 г. е повишен във военно звание генерал-майор и става командир на Николаевското кавалерийско училище (1895 – 1883). Началник-щаб на Донската казашка войска (1901), комендант на Варшавската крепост (1905) и генерал от кавалерията (1907). През 1910 г. е повишен в чин генерал-лейтенант и става командващ войските на Московския военен окръг.[2]

По време на Първата световна война командва 4-та армия. За провеждането на Галицийската операция е награден с Орден „Свети Георги“ IV степен (1914). Командир на 6 и 5 армия, командващ Северния фронт (1915).[3] Последно член на Държавния съвет (1916). Умира на 28 март 1918 г. и е погребан в Московското военно гробище на ветерани от Първата световна война.[4]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

  • ((ru)) Военно-статистический обзор княжества Болгарского и стратегическое его значение в случае войны России с Турцией и Австрией Санкт-Петербург: тип. Штаба войск гвардии и Петерб. воен. окр., 1881
  • ((ru)) Очерки из истории конницы: Курс ст. класса Николаев. кавалер. уч-ща / Сост. Ген. штаба полк. П.А. Плеве Санкт-Петербург: типо-лит. И.А. Литвинова, 1889
  • ((ru)) Замечания по стратегическим темам дополнительного курса Николаевской академии Генерального штаба в 1889 году Санкт-Петербург: тип. Штаба войск гвардии и Петерб. воен. округа, 1909

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X.
  • ((ru)) Военно-стратегический обзор Болгарии (1891)
  • ((ru)) Залесский К.А. Кто был кто в первой мировой войне. Биографический энциклопедический словарь. М., 2003
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ((ru)) Статья „Ударные батальоны в Русской армии“ на сайте „Стягъ.ру“
  2. а б в Цураков 2008, с. 14 – 15.
  3. а б Ташев 1999, с. 368.
  4. сост. И. М. Алабин, А. С. Дибров, В. Д. Судравский. Московское городское Братское кладбище. Опыт библиографического словаря. М., Государственная публичная историческая библиотека, 1992. ISBN 5-7196-1034-0. с. 54, 84.