Правителство на Климент 1
| Правителство на епископ Климент | ||||
|---|---|---|---|---|
 2-ро правителство на България |
||||
| Общи | ||||
| Държавен глава | Александър I | |||
| Председател | Климент Браницки | |||
| Избори | 1879 | |||
| Сформиране | 24 ноември 1879 | |||
| Разпускане | 26 март 1880 | |||
| Първоначален състав | ||||
| Партия(и) | Консервативна партия | |||
| Министри | 6 | |||
| ~ мъже | 6 | |||
| ~ жени | 0 | |||
| Хронология | ||||
| Назначено от | 1 Обикновено Народно събрание | |||
|
|
||||
|
||||
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Първото правителството на епископ Климент Браницки е второ правителство на Княжество България, назначено с Указ № 334 от 24 ноември 1879 г.[1] на княз Александър I Батенберг.[2][3]
Управлява до 26 март 1880 в условия на политическата криза, предизвикана от отказа на либералите да управляват заедно с консерваторите и разтурянето на I Обикновено народно събрание от княза през ноември 1879.[4] Наследено е от първото правителство на Драган Цанков.[3]
Предистория[редактиране | редактиране на кода]
В края на септември 1879 г. при изборите за I Обикновено народно събрание Либералната партия достига нова изборна победа. Опитите на княз Александър I Батенберг да разпусне Народното събрание с благословията на Русия завършват без успех. Петербург настоява, с цел стабилизиране политическата обстановка в Българското княжество, да се образува коалиционно правителство. Съобразявайки се с руската позиция, монархът възлага на Петко Каравелов да състави кабинет с участието на консерваторите. Нежеланието им да влязат в коалиция е използвано като основание (въпреки надмощието на либералите в парламента) князът да възложи на Консервативната партия образуването на нов кабинет. Непосредствено след неговото съставяне князът засилва натиска над руската дипломация, надявайки се Русия да го подкрепи в стремежа му за промени в Търновската конституция. Усилията му не се увенчават с успех.[3]
Съставяне[редактиране | редактиране на кода]
Кабинетът, оглавен от епископ Климент Браницки, е съставен от членове на Консервативната партия, които са фаворизирани от княза, и руски генерал, начело на военното министерство.
Кабинет[редактиране | редактиране на кода]
Министерският съвет се сформира от 6 министри и един министър-председател.[3]
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| председател на Министерския съвет | Климент Браницки | Консервативна партия | |
| външни работи и изповедания | Григор Начович | Консервативна партия | |
| вътрешни работи | Димитър Греков (упр.) | Консервативна партия | |
| народно просвещение | Климент Браницки | Консервативна партия | |
| финанси | Григор Начович (упр.) | Консервативна партия | |
| правосъдие | Димитър Греков | Консервативна партия | |
| военен | Пьотр Паренсов | военен | |
Промени в кабинета[редактиране | редактиране на кода]
от 29 ноември 1879[редактиране | редактиране на кода]
- На мястото на управляващия министър на вътрешните дела е назначен руският губернатор от Временното руско управление Владимир Рогге.
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| вътрешни работи | Владимир Рогге (упр.) | безпартиен | |
от 19 януари 1880[редактиране | редактиране на кода]
- След януари 1880 г. до 24 март 1880 г. ръководството на вътрешните дела поема консерватора Тодор Икономов.
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| вътрешни работи | Тодор Икономов | Консервативна партия | |
от 22 март 1880 г.[редактиране | редактиране на кода]
- През март 1880 г. военното министерство се поема от Павел Плеве, след отзоваване на Пьотър Паренсов в Русия за противопоставяне на опитите на княз Александър I Батенберг да назначи австрийски и пруски офицери.
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| военен | Павел Плеве (упр.) | военен | |
Управление[редактиране | редактиране на кода]
За краткия период на управлението си вторият кабинет на консерваторите успява да прокара в Народното събрание закон за организирането и дейността на българската армия („Привременно положение“ – 17 декември 1879), с което въоръжените сили на Княжеството са утвърдени (в нарушение на Берлинския договор) като постоянна армия с обща задължителна повинност за мъжете.[5][3]
Приоритетен въпрос във вътрешната политика остава организацията на държавния апарат. Сменени са трима от общо пет губернатори в княжеството. В края на 1879 г. правителството започва да заседава съвместно с Константин Стоилов, ръководител на княжеската канцелария и това скоро се затвърждава като практика[6]. Във външната политика стремежът е към засилване на контактите с европейските държави, установяване на нови дипломатически връзки и излизане на Княжеството от международната изолация.[3]
През януари 1880 г. са проведени нови парламентарни избори, които убедително печели партията на либералите. На 24 март 1880 г., притиснат от либералното мнозинство във II Обикновено народно събрание, монархът е принуден, след едно продължително посещение в Петербург да разпусне Климентовия кабинет и да назначи министерски съвет начело с водача на либералите Драган Цанков.[3]
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X.
- Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
- Стателова, Елена и др. „История на България, том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7.
- Цураков, Ангел. Управляващите политически партии в България (1879 – 2010). София, изд. „Изток-Запад“, 2010. ISBN 978-954-321-752-6.
- Методиев, Веселин. Министерският съвет в България. Началото 1879 – 1886. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1999. ISBN 954-07-1355-2.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ ДВ. Указ № 334 от 24 ноември 1879 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 15 от 1 декември 1879 г.
- ↑ Стателова 1999, с. 19 – 20.
- ↑ а б в г д е ж Цураков 2010, с. 22 – 23.
- ↑ Симеон 1990, с. 187 – 191.
- ↑ Даскалов, Румен. „Българското общество 1878 – 1939“, том 1. София, ИК Гутенберг, 2005. ISBN 954-9943-96-8. с. 118. Посетен на 22 април 2015.
- ↑ Методиев 1999, с. 81.
| ||||||||||||||
.svg){kind=small}
Портал „
Портал „