Правителство на Драган Цанков 1
Правителство на Драган Цанков | ||||
---|---|---|---|---|
![]() |
||||
Период | ||||
Сформирано | 26 март 1880 | |||
Разпуснато | 28 ноември 1880 | |||
Личности и партии | ||||
Председател | Драган Цанков | |||
Партия(и) | Либерална партия | |||
Държавен глава | Александър I | |||
Първоначален състав | ||||
Министри | 6 | |||
~ мъже | 6 | |||
~ жени | 0 | |||
Хронология | ||||
Избори | 1880 | |||
Назначено от | 2 Обикновено Народно събрание | |||
|
Първото правителство на Драган Цанков е първо правителство на Либералната партия и третото начело на Княжество България. Назначено е с Указ № 135 от 26 март 1880 г.[1] на княз Александър I Батенберг[2] и управлява до 28 ноември 1880[2], след което е наследено от първото правителство на Петко Каравелов[3].
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Политика[редактиране | редактиране на кода]
Опирайки се на пълното мнозинство на Либералната партия в парламента, правителството на Цанков регламентира и изгражда из основи съдебната власт и финансовата администрация. Финансовият министър Петко Каравелов организира Сметната палата и статистическо бюро и прокарва закони за гербовия сбор, десятъка и запазване на други данъци от османско време.[4][5] Под натиска на руски банкери, правителството внася в парламента законопроект за превръщане на БНБ в акционерно дружество, но по-късно го оттегля, за да запази контрол върху кредита в страната[6][3].
Най-острите вътрешнополитически проблеми пред правителството са свързани с отнемането на собствеността на турските земевладелци, прокудени по време на Руско-турската освободителна война, и продължаващите оттогава размирици сред турското население в източните части на Княжеството (Ескиджумайско и Провадийско). Двата проблема водят до напрегнати отношения със сюзерена – Османската империя[7][8], влошени допълнително след като българското правителство се присъединява (в нарушение на васалния си статут, регламентиран с Берлинския договор) към Международната телеграфна агенция[9][3].
При Цанков, през май 1880, Княжество България приема първата акция за съединение с Източна Румелия. Дипломатическите сондажи в Лондон и сред останалите Велики сили обаче дават отрицателен резултат и правителството се отказва от идеята[9][3].
Правителството на Цанков е поставено под двоен натиск от Австро-Унгария и Русия за реализирането на алтернативни проекти за железопътни линии. Руският проект за линия от София до Дунав (Свищов или Русе) е отхвърлен[6] в полза на довършването на железницата от Цариград за Централна Европа в отсечката между Вакарел и сръбската граница, която българската държава е задължена да построи съгласно Берлинския договор. Разногласия с Австрия относно маршрута и правото на експлоатация на планираната жп линия и недостиг на пари спъват строежа[9][10][3].
Отношенията между Виена и либералите се развалят окончателно, след като, противно на обещанията на княз Александър I Батенберг, българският делегат на преговорите в Галац гласува против проекта на правилник, предоставящ на Австро-Унгария контрола върху корабоплаването по Дунав. Вследствие от този конфликт, в края на ноември 1880, князът принуждава министър-председателя Цанков да подаде оставка[11][3].
Съставяне[редактиране | редактиране на кода]
Кабинетът, оглавен от Драган Цанков, е образуван от членове на Либералната партия и руски генерал начело на военното министерство. Програмно той отразява интересите на различни слоеве от българската дребна и средна буржоазия, обединени от общи демократични идеи. Не така обединени са партията на либералите, която се откроява на две основни течения: Умереното, ръководено от Драган Цанков, склонно към политически компромиси с консерваторите и друго течение, което обединява крайните либерали на Петко Каравелов и Петко Славейков. Те твърдо устояват либералните принципи и програмата за развитието на българската държава. Основен момент във външната политика става идеята за националното обединение на крайните либерали[3].
Между двете течения посредничи малка група радикално настроени либерали, ръководени от Стефан Стамболов и Захарий Стоянов.
Кабинет[редактиране | редактиране на кода]
Министерският съвет се сформира от 6 министри и един министър-председател[3].
министерство | име | партия | |
---|---|---|---|
председател на Министерския съвет | Драган Цанков | Либерална партия | |
вътрешни работи | Георги Тишев | Либерална партия | |
външни работи и изповедания | Драган Цанков | Либерална партия | |
народно просвещение | Иван Гюзелев | Либерална партия | |
финанси | Петко Каравелов | Либерална партия | |
правосъдие | Христо Стоянов | Либерална партия | |
военен | Павел Плеве (упр.) | военен |
Промени в кабинета[редактиране | редактиране на кода]
от 3 парил 1880[редактиране | редактиране на кода]
- На местото на управляващия министър е назначен полковник Александър Тимлер.
министерство | име | партия | |
---|---|---|---|
военен | Александър Тимлер (упр.) | военен |
от 4 април 1880[редактиране | редактиране на кода]
- Ден по късно Александър Тимлер е уволнен след конфликт с княз Александър I Батенберг и се завръща в Русия. Заменен е от генерал-лейтенант Казимир Ернрот.
министерство | име | партия | |
---|---|---|---|
военен | Казимир Ернрот | военен |
Събития[редактиране | редактиране на кода]
1880[редактиране | редактиране на кода]
- 24 март 1880 – Два месеца след изборната победа на либералите княз Александър Батенберг назначава правителство начело с лидера им, Драган Цанков.[12]
- 26 април 1880 – Народното събрание дава на военния министър Казимир Ернрот извънредни пълномощия, с които генералът се разправя с турските чети в Източния Балкан.[13]
- 10 май 1880 – Парламентът гласува закон за административното деление на Княжеството, с който губерниите, установени при Временното руско управление, са премахнати, а броят на окръзите е сведен от 31 на 21.[14]
- 2 юни 1880 – Приет е закон за устройството на съдебната власт в Княжество България, регламентиращ функциите на мировите съдии, окръжните и апелативните съдилища, Върховния касационен съд, прокуратурата и следствието.[15]
- 4 юни 1880 – Обнародван е закон за въвеждане на българския лев като официална парична единица.[16]
- 24 ноември 1880 – Правителството прокарва през Народното събрание Закон за подобряване на състоянието на земеделското население в господарските и чифлишките земи. Селяните, които обработват земите, получават безплатно право на собственост. Държавата трябва да плати компенсации на избягалите турски собственици. Либералите не успяват да изпълнят закона.[8]
- 25 ноември 1880 – Със Закон за вземане на новобранци в българската войска, обнародван на тази дата[17], се въвежда всеобща задължителна военна повинност.[2]
- 28 ноември 1880 – Драган Цанков отстъпва министър-председателския пост. Сформирано е правителство на Петко Каравелов.[18]
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Георгиев, Величко. „История на българите 1878-1944“ в документи. Том I, част 1. София, Издателство „Просвета“, 1994. ISBN 954-01-0756-3.
- Даскалов, Румен. „Българското общество 1878–1939“. Том 1. София, ИК Гутенберг, 2005. ISBN 954-9943-96-8. Посетен на 24.06.2015.
- Радев, Симеон. „Строителите на съвременна България“. Том 1. София, Български писател, 1990. Посетен на 24.06.2015.
- Саздов, Димитър. „История на България (681-1960)“. Том II. София, Издателство „Аргес“, 1995.
- Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X.
- Стателова, Елена и др. „История на България“. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ ДВ. Указ № 135 от 26 март 1880 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 36 от 29 март 1880 г.
- ↑ а б в Ангелова, Й. и др. „Българските държавни институции 1879–1986“ Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine., Енциклопедичен справочник, С., 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 28 февруари 2015)
- ↑ а б в г д е ж з Цураков 2008, с. 16 – 19.
- ↑ Радев 1990, с. 206, 243 – 244.
- ↑ Стателова 1999, с. 21.
- ↑ а б Радев 1990, с. 242 – 243.
- ↑ Радев 1990, с. 210 – 212, 224 – 225.
- ↑ а б Саздов 1995, с. 37.
- ↑ а б в Стателова 1999, с. 22 – 23.
- ↑ Радев 1990, с. 221 – 224.
- ↑ Радев 1990, с. 233 – 239.
- ↑ Стателова 1999, с. 20.
- ↑ Радев 1990, с. 212.
- ↑ Георгиев 1994, с. 238.
- ↑ Даскалов 2005, с. 98.
- ↑ Георгиев 1994, с. 501.
- ↑ Зафиров, Димитър (ред.). История на българите. Том 5: Военна история. София, Издателство „Знание“, 2007. ISBN 9545287527, с. 349
- ↑ Радев 1990, с. 238 – 240.
|