Христо Драндаревски
| Христо Драндаревски | |
|---|---|
| български генерал | |
| Битки/войни | Сръбско-българска война |
| Образование | Национален военен университет |
|
|
|
| Дата и място на раждане | |
Христо Попкостов Драндаревски (Христофор Константинов Драндаревски) български офицер, генерал-майор, командир на 3-та пехотна бригада.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Христо Драндаревски е роден през 1855 г. в Троян. Получава военното си образование в Одеса. Служил е в Ямбол, Пловдив, Варна и Русе. В Русе в продължение на 26 години е бил началник на Пета пехотна дунавска дивизия и трета пехотна бригада. Бил е осъждан на смърт, като сподвижник на Васил Левски, но помилван с помощта на влиятелни негови близки. Взимал е участие в сръбско-турската и в сръбско-българската война.[1] През 1885 г. е командир на ямболската пеша дружина от Източнорумелийската милиция. Излиза в запас през 1906 г.
Генерал-майор Христо Драндаревски умира на 27 октомври 1921 година.
Военни звания[редактиране | редактиране на кода]
- Подпоручик (12 април 1879)
- Поручик (13 юли 1881)
- Капитан (3 март 1884)
- Майор (1 април 1887)
- Подполковник (2 август 1891)
- Полковник (2 август 1895)
- Генерал-майор (15 ноември 1900)
Награди[редактиране | редактиране на кода]
През време на службата си е награждаван с множество наши и чуждестранни ордени:[1]
- Народен орден за военна заслуга I степен със звезда
- Царски орден „Свети Александър“ II и III степен
- Орден за 20-годишна отлична служба
- Медал за възшествието на Княз Фердинанд
- Сребърен медал за участие в Сръбско-българската война 1885 г.
- От сръбския крал – с Таковския орден II степен
- От румънския крал – с ордена Корона I степен
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б На 29 август на 92-годишна възраст ни напусна Олга Балабанова /по баща Драндаревска/. // www.ruseinfo.net. Посетен на 21 септември 2014.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г.. Т. 1 и 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 290.
