Никола Рибаров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Никола Рибаров
български военен деец
Никола Рибаров 
Роден: 1 май 1859
Починал: 5 февруари 1927

Никола Илиев Рибаров е български офицер (генерал-лейтенант), началник 3-та пехотна балканска дивизия през Първата световна война, български военачалник, участвал в сраженията и в планирането на операциите на Македонския фронт по време на Първата световна война (1914 – 1918).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Никола Рибаров е роден на 1 май 1859 г. Постъпва на военна служба на 8 април 1878 г. като през 1880 г. завършва Военното училище в София. Завършва Военното училище с ІІ-ри випуск. Произведен е в чин подпоручик на 30 август 1880 г. и е зачислен в 24-та пеша Силистренска дружина. По време на Сръбско-българската война (1885) се сражава при Пирот в състава на пионерната дружина. Произведен е в чин капитан на 24 март 1886 г. През есента на 1886 г. е назначен за ротен командир в 23-та пехотна Казанлъшка дружина. Служи в 23-ти пехотен Шипченски полк, след неговото формиране на 10 януари 1889 г. Произведен е в чин майор на 1 януари 1890 г. Произведен е в чин подполковник на 1 януари 1894 г. Назначен за командир на дружина в Пионерната бригада в София. Произведен е в чин полковник на 2 май 1902 г. Последователно командва 5-ти Дунавски, 10-ти Родопски и 4-ти Плевенски пехотни полкове. През 1904 г. е назначен за командир на 3-ти Бдински пехотен полк. През 1907 г. е назначен за командир на 2-ра бригада от 3-та пехотна Балканска дивизия в Ямбол. По време на Балканската война (1912 – 1913) начело на 2-ра Балканска бригада (29-ти Ямболски и 32-ри Загорски пехотни полкове) се сражава срещу турците при Бос-Тепе, Мураджилер, Мурачлъ, Кайпа, Таушан-Куруджукьой, при превземането на форта Илери Табия на Чаталджанската позиция (4 – 5 ноември 1912 г.) и при превземането на Одринската крепост в боевете за укрепленията Сапунджилар, Пачиджилар и фортовете Илдъз-Табия и Каик-Табия (12 – 13 март 1913 г.). През Междусъюзническата война (1913) се сражава срещу гръцките дивизии при река Галик, на Кукушката позиция (19 – 21 юни 1913 г.), при Демир Хисар, Рупелското дефиле, Петрич и Градешница (8 – 14 юли 1913 г.) През 1914 г. е назначен за началник на 3-та пехотна Балканска дивизия. По време на Първата световна война (1914 – 1918) през есента на 1915 г., полковете на неговата дивизия се сражават срещу сърбите при Крива Паланка, Страцин, Скопие, Суха Река, Дренова глава, Кукавица планина, Призрен, Прищина и Дяково. През 1916 г., по време на настъплението срещу Лерин и Чеган (17 – 27 август 1916 г.), 3-та Балканска дивизия настъпва срещу сръбските и френските позиции в Мъгленската котловина и води боеве при Сброско, Пожар, Ковил, Пожарски рид, Баховски рид, Мала Рупа. Произведен е в чин генерал-лейтенант на 20 май 1917 г. 3-та Балканска дивизия остава на позиция по върховете на Нидже и Кожух до края на войната през 1918 г. След края на войната е командир на 9-та пехотна Плевенска дивизия. От 5 август 1920 г. е прехвърлен на щат в опълчението. Уволнен е от действителна военна служба на 28 април 1921 г. Умира на 5 февруари 1927 г. в София.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Баща му се казва Илия Стоянов (търговец – ангросист), а майка му е гъркинята Киракица. Има седем братя и сестри – Иван, Парашкев, Юрдан, Стефан, Тодорица, Милана и Мария. Никола Рибаров е женен за Маргьола Касабова и има двама сина и дъщеря: Диаманд – инженер, Илия – лекар в Париж и дъщеря Мара.

Сръбско-българска война (1885)[редактиране | редактиране на кода]

През Сръбско-българската война (1885) е завеждащ домакинството в 5-ти пехотен дунавски полк, организира прехвърлянето на войските към Сливница и участва в боевете при Пирот.

През Балканската война 1912 – 1913 г. е командир на 3-та пехотна Балканска дивизия и участва в сраженията при Акбунар и Чаталджа. По време на Първата световна война като командващ дивизия води боеве при Страцин, Призрен и Лесковац като няма загубено сражение. Командва Северната група на 2-ра армия в успешната Косовска операция през ноември 1915 г.

На 20 май 1917 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. През 1919 г. излиза в запаса.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, стр. 152
  • Златев, Л. и Х. Лебикян. Родови корени на Иван Хаджииванов, общественик и деен ръководител за освобождението на Добруджа. Русе, 2005, стр.40
  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г.. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]