Александър Каулбарс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Александър Каулбарс
Александър Каулбарс
Първи мандат
21 юни 1882 – 23 юни 1882
Втори мандат
23 юни 1882 – 7 септември 1883
Роден
14 май 1844 г.(1844-05-14)
Починал
4 август 1925 (на 81 г.)
Погребан в Сент Женевиев де Боа, Париж
Полит. партия Бяло движение
Университет Академия на Генералния щаб (Руска империя)
Военна служба
Години 1861-1916
Преданост Romanov Flag.svg Руска империя,
Княжество България Княжество България
Род войски Кавалерия
Военно звание Генерал от кавалерията
Командвания Руска имперска армия, след 1825 1-ва, 8-ма 14-та и 15-та кавалерийска дивизия,
Княжество България Военно министерство на Княжество България

Руска имперска армия през Първа световна война 2-ри Сибирски армейски корпус

Войни/битки Полско въстание,
Хивински поход ,
Боксерско въстание,
Руско-японска война,
Първа световна война,
Гражданска война в Русия
Отличия Полски орден "Свети Станислав" I ст.Орден на Света Анна I ст.Полски орден „Бял орел“
Златно оръжие „За храброст“Орден „Свети Владимир“ II ст.Орден "Свети Александър Невски" с мечoве
Портал  Портална икона   Биографии

Александър Василиевич Каулбарс (на руски: Александр Васильевич Каульбарс) руски барон, офицер, генерал от кавалерията, учен-географ. Военен министър на Княжество България.

Ранни години, 1844-1869[редактиране | редактиране на кода]

Александър Каулбарс е роден на 14 май 1844 г. в Санкт Петербург, Русия. Семейството е на потомствен дворянин, барон от немско-шведски произход с родово имение Медерс. Каулбарс се ориентира към военна кариера и завършва Николаевското училище за гвардейски юнкери (1861) и Николаевската академия на Генералния щаб на Руската армия (1868). Действителна военна служба започва с военно звание прапоршчик в Лейбгвардейския гатчински полк. Участва в потушаването на Варшавското въстание през 1863. Служи в Туркестанския военен окръг (1869-1873).

Туркестански военен окръг, 1869-1873[редактиране | редактиране на кода]

Експедиция в Тяншан, 1869[редактиране | редактиране на кода]

През лятото на 1869 г. извършва експедиция през Южен Тяншан до Ферганската долина. В експедицията е назначен и военният топограф Фьодор Петрович Петров, който предишната година провежда на височина около 3 хил. м рекогносцировка на Централен Тяншан в района на езерото Сонгкьол. Експедицията тръгва от източната част на езерото Исък Кул, пресича хребета Терскей Алатау (5216 м) и навлиза в горните басейни на реките Нарин и Сариджаз (от басейна на Тарим).

Там Петров картира късия, но мощен, хребет Ак Шийрак (до 5125 м) и открива редица големи ледници, най-големия от които (около 17 км) е наречен на негово име. Той установява, че от ледника Петров води началото си река Нарин. На изток Петров картира, но не съвсем точно, хребетите Керлюу Тоо и Сариджаз. От високопланинска долина на 79° и.д. вижда на юг неизвестен огромен хребет, покрит с вечни снегове със стръмни северни склонове – Какшаал Тоо.

Експедицията преминава покрай него на югозапад до 77° и.д. към горното течение на река Какшаал (както и Сариджаз от басейна на Тарим), проследява по цялото му протежение хребета Борколдай (дължина около 100 км) и след това на югозапад още няколко къси хребета. Зад тях се вижда голяма, обърната на юг планинска дъга, с двуглави бели върхове (до 1960 м), достигаща на запад до езерото Чатиркьол. На юг от река Какшаал изследователите виждат друг хребет с вечни снегове – Майдантаг (до 4556 м). Местните водачи на експедицията обясняват, че той се простира покрай целия десен бряг на Какшаал почти до устието на реката.

От там експедицията продължава на югозапад към езерото Чатиркьол (175 км2, на 3530 м височина), а след това на североизток и на 76º и.д. достига до река Нарин и изследва нейната долина до Ферганския хребет. На юг от котловината Петров картира хребета Ат Баши (135 км), на север – хребетите Молдотоо (около 150 км) и Джумгал Тоо (над 100 км).

Изследователите проследяват половината от дължината на Ферганския хребет покрай стръмните му източни склонове, като 3 пъти се изкачват на проходите му и сравнително точно го картират и определят цялата му дължина на 225 км. От река Нарин отрядът се насочва на северозапад, пресича хребета Таласки Алатау и по река Талас (661 км) се спуска до Джамбул. По време на прехода до долината на Талас Петров определя положението и дължината на хребета Суусамир Тоо (около 125 км).

Експедиция в делтата на Амударя, 1873[редактиране | редактиране на кода]

По време на Хивинския поход през 1873 Каулбарс изследва делтата на река Амударя. Публикува изследванията си на Кашгар, Сърдаря, Хан-Тенгри в Тян Шан. За заслугите си към географската наука Каулбарс е двоен златен лауреат на Руско географско дружество.

Военна служба, 1873-1915[редактиране | редактиране на кода]

Началник-щаб на VIII-ма кавалерийска дивизия, командир на I-ва бригада от XIV-та кавалерийска дивизия (1874-1882).

Руско-турска война (1877-1878)[редактиране | редактиране на кода]

Участва в Руско-турската война (1877-1878) като началник-щаб на дивизия и командир на Преден конен отряд на XIII-ти Армейски корпус.

Руски делегат по определяне новите граници на Сърбия, разширена териториално в резултат от войната.[1]

Военен министър на България (1882–1883)[редактиране | редактиране на кода]

През 1880 Александър Каулбарс получава звание генерал-майор заедно с командването на първа бригада от 14-та кавалерийска дивизия.[1]

През 1882 година е изпратен в Княжество България заедно с генерал Леонид Соболев със задачата да подкрепи Режима на пълномощията на княз Александър Батенберг. Оглавява министерството на войната на 21 юни[2], запазвайки същия пост в сформираното два дни по-късно правителство на Соболев[2]. Скоро след това двамата влизат в конфликт с консерваторите заради контрола и издръжката на Драгунския корпус (конна жандармерия, създадена от Каулбарс през юли 1882[3]), а след окончателния разрив с тях през пролетта на 1883 залагат на съюз с либералите и премахване на княжеските пълномощия. В началото на лятото Каулбарс замества Соболев в управлението на България за няколко месеца, докато последният пътува до Петербург, за да лобира срещу Батенберг. В края на август прави заговор за детрониране на княза, останал без успех поради несъгласието на офицерите. Напуска България след оставката на Соболев в началото на септември 1883.[4]

Като министър на войната Каулбарс реорганизира българската армия, формирайки пехотни и кавалерийски бригади.[5] Фаворизира руските командири във войската, отказвайки повишение на българските офицери.[6]

Служба в Далечния изток и участие в Руско-японската война[редактиране | редактиране на кода]

От завръщането си в Русия през 1883 до 1904 година Каулбарс служи последователно в I-ва кавалерийска дивизия, командир на XV-та кавалерийска дивизия, командир на II-ри кавалерийски корпус, командир на II-ри сибирски армейски корпус, командващ войските на Одеския военен окръг.[1] Повишен в чин генерал-лейтенант (1891). Член на военния съвет на Руската армия от 1890 г.

Като командир на 2-ри Сибирски корпус, през 1900-1901 година Александър Каулбарс взема участие в потушаването на Боксерското въстание с няколко експедиции в Манджурия. След тези успехи е произведен в чин генерал от кавалерията.[1]

По време на Руско-японската война, през октомври 1904 година, генерал Александър Каулбарс оглавява Трета манджурска армия. Главнокомандващият генерал Алексей Куропаткин го обвинява за поражението при Мукден.[1] Това налага специално разследване от военен съвет, приключило с оневиняването на Каулбарс.[7] Назначен за комендант на Одеския военен окръг в разгара на Революцията от 1905, подкрепя монархистите. Остава начело на окръга до 1909 година.[7]

Първа световна война[редактиране | редактиране на кода]

През Първата световна война командва авиацията на Руската армия (1914-1915). Излиза в оставка в края на 1915 г. и през следващата година е генерал-губернатор на Одеса.

Последни години в емиграция, 1915-1925[редактиране | редактиране на кода]

По време на Гражданската война участва в Доброволческата бяла армия. След поражението емигрира в Турция. Преселва се в България и след това трайно се установява във Франция. В Париж работи в частното Радио-телеграфическо дружество. Почетен председател на Съюза на руските летци.

Публикува 12 географски труда и 2 военно-практически разработки. Награден за географските си постижения със златен медал „Граф Литке“, а за военните си постижения - с орден „Свети Александър Невски“.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Каульбарс, Александр Васильевич. http://www.hrono.ru/biograf/bio_k/kaulbars.html
  • Магидович, И. П. и В. И. Магидович, Очерки по истории географических открытий, 3-то изд. в 5 тома, М., 1982-86 г. Т. 4 Географические открытия и исследования нового времени (ХІХ – начало ХХ в.), М., 1985 г., стр. 138-139. http://www.bookshunt.ru/b31133_ocherki_po_istorii_geograficheskih_otkritij_t.4
  • Освободителната война 1877-1878, С., 1986, с. 100.
  • Ташев Т., Министрите на България 1879-1999, С., АИ "Проф. Марин Дринов", 1999 г.
  • Щукина, Н. М., Как создавалась карта Центр. Азии. Работы русских исследователей ХІХ и начале ХХ в., М., 1955 г.
  1. а б в г д Военная энциклопедия. Том 12. Санкт-Петербург, Издание на И. Д. Сытин, 1913, с. 460-461 (онлайн издание на Российская государственная библиотека, достъп от 21.04.2015)
  2. а б Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, достъп от 22.04.2015)
  3. Симеонов, Стефан. Софийската полиция (1878 – 1886 г., с. 160. Във: Дюлгерова, Нина, и др. (ред.). 130 години столица на България. Сборник със статии, посветени на София (достъп от 22.04.2015)
  4. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990. с. 351-352, 374, 388-389, 393.
  5. Енциклопедия „България“. Том 3. София, Издателство на БАН, 1982, с. 374
  6. Радев 1990, с. 378-379.
  7. а б Лебедев, С. В. Каульбарс, Александр Васильевич. Във: Большая энциклопедия русского народа (достъп от 23.04.2015)
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Каульбарс, Александз Васильевич“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.