Септемврийско въстание

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Септемврийското въстание)
Направо към: навигация, търсене
Позив от Врачанския революционен комитет към войниците, изпратени да потушат Септемврийското въстание

Септемврийското въстание от 1923 г. е неуспешен бунт, организиран от Българската комунистическа партия (тесни социалисти) (БКП (т.с.)) под натиск от Коминтерна, като опит за сваляне на режима на Демократическия сговор, установен с Деветоюнския преврат. В него се включват също така леви земеделци и анархисти. Въстанието е насочено към „установяване на работническо-селско правителство“ в България[1]. Септемврийско въстание като понятие е наложено от българската марксистка историография. Съвременната историография, като отчита организацията, мащабите и резултатите, характеризиращи септемврийските събития от 1923 г., ги окачествява като Септемврийски бунтове.[2]

Неутралитет на БКП и подготовка на въстанието[редактиране | редактиране на кода]

По отношение на Деветоюнския преврат и последвалото го Юнско въстание ръководството на БКП заема позиция на неутралитет, тъй като смята случващото се в страната за „борба за власт между градската и селската буржоазия“. Тази позиция е плод на схващанията на старите дейци на партията, начело с Димитър Благоев и Тодор Луканов, които смятат, че в България не е назряла революционна обстановка. Те са противници на такъв радикален курс на борба, поради това че БКП е легална и парламентарно представена партия (в 20 ОНС тя има 16 депутати и е втората политическа сила след БЗНС[3]). Политическият опит на създателя на социалистическото движение в България Димитър Благоев го кара да се противопостави на каквито и да било прибързани революционни действия на левите комунисти в БКП, което би поставило партията извън закона и в политическа изолация за дълги години. Същевременно партийни организации в страната се обявяват за противодействие на преврата, някои дори се включват в Юнското въстание.

Междувременно Коминтернът осъжда неутралитета на БКП, сравнява преврата с Корниловския пуч в Русия и Каповския пуч в Германия и издава указания за организиране на въстание и обща стачка. За да приведе в изпълнение това решение, в България пристига генералният секретар на Коминтерна Васил Коларов, който се налага над част от ръководството на партията (Тодор Луканов, Христо Кабакчиев, Димитър Благоев, които не приемат решението).[4]

От 5 до 7 август 1923 г. са проведени заседания на ЦК на БКП (т.с.), на които младите и радикално настроени дейци на партията начело с Георги Димитров и Васил Коларов, вдъхновявани и подкрепяни от Коминтерна, надделяват в полза на организирането на ново въстание. [5] За участие в него са привлечени левицата на БЗНС и някои анархисти. Създаден е единен комитет за военнотехническа подготовка на въстанието като специален орган на ЦК, ръководен от Коста Янков.

Причината за поетия курс на въоръжена борба се корени в амбициите на Съветския съюз за запалване на Световна социалистическа революция (Мировая революция) и за установяване на нови Съветски социалистически републики в Европа. Чрез т. нар. износ на революция Съветският съюз подготвя проникването в Централна Европа на войскови части за подкрепа на комунистическото движение в Италия, Англия и особено в политически нестабилната Германия след Ноемврийската революция и въстанието на спартакистите. Нахлулата и разбита през 1920 г. край Варшава Червена армия, ръководена от маршал Михаил Тухачевски, не намира подкрепа от очакваното революционизиране на масите, както и не навлиза на територията на Германия, но болшевишката политика остава същата. "Революцията отвън беше възможна" пише маршал Тухачевски [6]. Това е основната линия на Коминтерна към дестабилизиране и настъпване към сърцето на Европа. След разгрома на Червената армия край Варшава "българската революция трябваше да стане пролог на германската революция" (Лев Троцки) [7]. В успеха на българското въстание не е имало съмнения и на заседание на Политбюро на болшевишката партия в Кремъл е разписан точният сценарий и датата на следващия преврат — преврата в Германия да се извърши на 9 ноември 1923 г. [8]. Така с организираното дестабилизиране на България и въвличането на българския народ в гражданска война се прилага болшевишкият модел за завладяване на политическата власт.

Правителството получава информация за подготвяното въстание и на 12 септември организира мащабна акция за неговото предотвратяване, при която са арестувани около две хиляди дейци на БКП, а щабът на въстанието в София е ликвидиран.[4] Като реакция на арестите въстанието започва да избухва стихийно по места (най-напред в Казанлъшко). На 20 септември е свикана среща на ЦК на БКП, на която, въпреки съпротивата на привържениците на легалната дейност, е взето решение за обявяване на въстанието на 22 срещу 23 септември. Водачите на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов избират за действие Северозападна България — район, по-близо до границата с Югославия [9]. Планът на въстанието предполага то да бъде масово вдигнато във Врачански окръг, след което да се сформира въстаническа армия, която да превземе София. Прокламираната цел на въстанието не е промяната на държавния строй, а само "установяването на работническо-селско правителство".[1]

Начало на въстанието[редактиране | редактиране на кода]

Първи започват въстанически действия комунистите в село Мъглиж, Казанлъшко, на 13 срещу 14 септември. Присъединява се и организацията на БКП от село Голямо Дряново. Въстаниците превземат двете села, но не са подкрепени от партийните организации от съседните населени места, които решават да чакат официалното обявяване на въстанието. Няколко часа след началото на въстанието в Мъглиж те се оттеглят в планините. На 12 септември в Стара Загора е съставен комитет, който решава в окръга да се вдигне въстание на 19 срещу 20 септември. Въстанието започва в Стара Загора в уреченото време, но е бързо смазано от правителствените части. По същото време се вдига Нова Загора, като градът и почти цялата околия са овладени от въстаниците. Отново на 19–20 септември въстават села в околностите на Чирпан, като е направен неуспешен опит за завземане на града. Провалът на въстанието в Бургаско позволява на правителството да мобилизира силни войскови части и да потуши въстанието в Старозагорско. Особено упорити боеве се водят за селата Мъглиж, Енина и Шипка.

На 22 септември революционен комитет в състав Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов обявява въстанието. На 23 септември сутринта под ръководството на Иван Пейчев е завзет град Фердинанд. Правителството изпраща войскова част от Враца, която след сражение отблъсква въстаниците от града. На свой ред правъзхождаща я по численост въстаническа дружина начело с Георги Дамянов отблъсква войската и наново завзема града. Междувременно въстанието избухва в почти всички села от околностите на Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. На 24 септември въстаниците изтласкват от Берковица войсковите части и зле въоръжените цивилни поддръжници на правителството и завземат града. [10] Ден по-рано въстанически сили нападат Лом и завземат голяма част от него, водени от кмета на обшина Добридол - Рангел Ганев. Въстанически позиции са разположени в прохода Петрохан. Във Врачанско, Видинско и Белоградчишко въстават само отделни села.

Въстанието в Северозападна България[редактиране | редактиране на кода]

Правителството на Александър Цанков, което се опира на българската армия, обявява военно положение на 22 септември и мобилизира големи войскови сили за справяне с въстанието. Срещу въстаниците се сражават и цивилни доброволци, наречени по-късно шпицкомандаджии. Комунистическото ръководство на въстанието също обявява военна мобилизация за създаването на отряди на работническо-селската власт, като се създават също транспортни и снабдителни отряди в овладените от него райони. Пристъпва се към реквизиции и клане на животни по домовете на селяните за изхранване на въстаническите отряди. [11]

В помощ на конния полк и въоръжените от властта цивилни в Лом, обкръжени от въстаниците, е изпратено подкрепление от Видинския гарнизон. Силите на въстаниците са подпомогнати от едно оръдие под командването на поп Андрей, но то не успява да наклони везните в тяхна полза. След тридневни улични боеве правителствените сили, командвани от подполковник Халачев, отблъскват въстаниците от Лом.

На 25 септември сутринта под ръководството на Гаврил Генов въстаниците нападат при гара Бойчиновци войсковите части, насочващи се в тила на въстанието в гр. Фердинанд, и след ожесточено сражение ги разбиват (Бойчиновски бой). Победата повдига бойния дух на въстаниците и те се насочват към Враца, но са отблъснати след сражение с правителствените войски. Въстанически сили са разбити също при Брусарци след ожесточен бой с частите на Видинския гарнизон. В същото време е преодоляна съпротивата на въстаниците в Петроханския проход. Многобройни тежковъоръжени войскови части напредват в посока към Фердинанд и Берковица. За да спаси въстаниците от пълно изтребление, ръководството дава заповед за отстъпление в посока към Югославия. На 27 септември правителствените войски влизат във Фердинанд. На 28 и 29 септември се водят само откъслечни боеве между отстъпващите въстаници и армията.

Въстанието в други части на страната[редактиране | редактиране на кода]

Улица "13 септември" в гр. Мъглиж, наречена така в чест на избухването на въстанието

В Пловдив и околността въстанието не е подкрепено от местното население и практически не избухва. В Пазарджишко въстават някои села, сред които Мухово и Лесичево. На 24 септември въстаниците безуспешно атакуват гара Саранбей.

След заминаването на Димитров и Коларов за Северозападна България в София не се предприемат подготвителни мерки за въстание. Причината за това е, че софийската организация на БКП е доминирана от привърженици на легалната съпротива срещу режима на Цанков. В крайна сметка е организиран военнореволюционен комитет в състав Антон Иванов, Димитър Гичев и Тодор Атанасов, но комитетът е разкрит и членовете му са арестувани още на 21 септември. Неизбухването на въстанието в София позволява на правителството да използва силните военни части, съсредоточени там, срещу въстаниците в други части на страната.

Въстанието избухва в ограничен мащаб в Ихтиманско и Самоковско, както и в отделни села в околностите на София и Пирдоп. Завзети са Ихтиман и Костенец, но въстаниците са бързо разгромени от силни войски, дошли от София.

Още преди началото на въстанието между БКП и ВМРО се сключва споразумение, според което БКП няма да вдига въстание в Пиринско, а ВМРО няма да пречи на подготовката му в другите части на страната. Впоследствие БКП не спазва споразумението. Въпреки споразумението въстават комунистическите привърженици в Разложка околия, където ръководител на бунта е Владимир Поптомов. На 23 септември въстаниците успяват да превземат Разлог. ВМРО се намесва в конфликта на страната на правителството. След преговори по-голямата част от въстаналите предават оръжието си на ВМРО, някои се оттеглят в планините.[12]

Въстание избухва в отделни села в Търновско, Шуменско и Бургаско.

Причини за неуспеха[редактиране | редактиране на кода]

Има множество и различни причини за неуспеха на въстанието. Арестите на опитни комунистически дейци в началото на септември водят до слаба организация на въоръжените действия. В голяма част от страната дори комунистите не посрещат с ентусиазъм идеята за въстание. [13] То не избухва в големите индустриални центрове — София, Варна, Бургас, Пловдив, — където са съсредоточени повечето от привържениците на БКП. Така правителството има възможност да използва големите войскови части в тези градове срещу въстанието в селските райони. Въпреки специалните усилия на БКП за агитация сред българските войници, армията застава изцяло на страната на правителството, макар че повечето войници произхождат от бедни селски семейства, традиционно симпатизиращи на БЗНС и БКП. Железниците на страната, в които през предишните години избухват едни от най-големите стачки, по време на въстанието функционират успешно, ръководени от социалдемократическия министър Димо Казасов.

В мемоарите на Веселин Бранев е описана следната история: Полковник Борис Бракалов, герой от войните, човек с леви идеи, разбрал за подготвяното въстание, на среща с Димитров и Коларов им предлага да мине на тяхна страна с всичките командвани от него войскови части. Димитров и Коларов му отказват.[14]

Последици от въстанието[редактиране | редактиране на кода]

Арестувани въстаници през есента на 1923 във Враца

След потушаването правителствени войски, шпицкоманди и чети на ВМРО извършват масови изстъпления срещу част от мирното население във въстаналите райони. Зверствата са най-големи в някои села около град Фердинанд. Избивани са комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. Точният брой на жертвите не е известен, а изнесените данни са по-скоро ориентировъчни и имат манипулативен характер. Според историографията от периода 19441989 г. във въстанието са загинали около 30 000 души. Според изследването на Музея на революционното движение в България, публикувано в книгата "Звезди във вековете" (поименен албум с фотографии и биографични данни), във въстанието и репресиите след него са загинали 841 въстаници.[15] Според историка Георги Марков броят на жертвите възлиза на около 5000 души.[16]

Най-много загинали има в окръг Монтана (Фердинанд). Там във водените сражения и след потушаване на въстанието са убити общо 337 души. Извършени са масови разстрели в с. Септемврийци (Горна Гнойница), Вършец, Берковица и Монтана, като голяма част от тях са военномобилизирани въстаници. Вдъхновителите, организаторите и ръководителите са избягали от възмездие, като са емигрирали в Югославия.

Още в началото на въстанието и преди неговия разгром лидерите му Георги Димитров и Васил Коларов бягат в Югославия[17], а оттам — в Съветския съюз. Някои от бунтовниците остават в страната и действат като чети в планините.

Септемврийското въстание дава възможност на правителството на Александър Цанков да се представи пред Запада като борец срещу комунистическата опасност и да пледира за смекчаване на някои от военните ограничения, наложени на България с Ньойския договор.

Септемврийското въстание в историографията[редактиране | редактиране на кода]

Българската марксическа историография от периода 19441989 г. разглежда правителството на Цанков — като фашистко, а събитията през септември 1923 г. окачествява като първото антифашистко въстание в Европа. След 10 ноември 1989 г. повечето български историци отказват да идентифицират режима на Цанков с фашизма.

Съвременните историци дават различна оценка за септемврийските събития от 1923 г. Те окачествяват тези събития като Септемврийски бунтове въз основа на проучвания и документи, свързани с организирането, характера, ръководството, мащаба на действията, техните резултати, масовостта и подкрепата от населението. Основната причина за това различие е оценката за ръководството на бойните действия и поведението на главния революционен комитет, в резултат на което вълненията не са обхванали големите градове в България, а са проведени бойни действия в района на гр. Монтана и спорадични действия в отделни села по течението на р. Огоста, в Пазарджишко, Шуменско, Търновско, Бургаско, Старозагорско и другаде.[2]

Според английския историк Ричард Крамптън още по своя замисъл въстанието е безперспективно, защото дори и комунистите да бяха завзели властта, "Западните сили несъмнено биха разрешили на съседните държави да съборят едно болшевишко правителство в София, както вече е станало в Будапеща през 1919 г."[18].

На Септемврийското въстание през 1963 година е наименовано село Сараньово, което получава статута на град с името Септември.

Септемврийското въстание в изкуството[редактиране | редактиране на кода]

Септемвриец – статуя в парка на Музея на социалистическото изкуство

Септемврийското въстание и жестокостите при потушаването му предизвикват силна реакция сред тогавашната българска интелигенция. Сред по-известните произведения, посветени на въстанието, са поемата „Септември“ от Гео Милев, романът „Хоро“ от Антон Страшимиров и картината „Септември 1923“ от Иван Милев. Сред другите известни произведения са стихосбирките „Пролетен вятър“ от Никола Фурнаджиев и „Жертвени клади“ от Асен Разцветников. Те двамата и Ангел Каралийчев, автор на книгата с разкази „Ръж“, впоследствие са считани за септемврийско поколение писатели.

През периода 1944 – 1989 г. са издигнати паметници на Септемврийското въстание в населени места, чиито жители са участвали в него. През 1954 г. е сниман филмът Септемврийци, посветен на тези събития.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б История на България, С., изд. "Христо Ботев", 1993
  2. а б Голяма енциклопедия България, том 10, Главен редактор акад. Васил Гюзелев, Българска академия на науките, Книгоиздателска къща Труд, София, 2012, с. 3992, ISBN 978-954-8104-32-6 (т.10) ISBN 978-954-398-156-4 (т.10)
  3. Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България, Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2008, с.468 ISBN 978-954-528-790-9
  4. а б Недев 2007, с. 142.
  5. Райкински, Иван, Враца между двете световни войни. Икономически и политически живот, Библиотека "Български северозапад" към "Известия на музеите в Северозападна България", Враца, 2007
  6. Тухачевски, М., Походът към Висла, Смоленск, 1923.
  7. Троцкий, Л., Уроки Октября, Ленинград, изд. "Прибой", 1924, с 221
  8. Воспоминания бившего секретаря Сталина. Париж, "Третья волна", 1980, с. 69
  9. Марков, Георги. Покушение, насилие и политка в България 1878-1947, София 203, с. 221; Грънчаров, Стойчо и Елена Стателова. История на България в три тома, т. III История на Нова България, София 1999, с. 406
  10. Протойерей Йордан Попов. Записки по небългарските въстания, София 1992, с. 27-28
  11. Протойерей Йордан Попов. Записки по небългарските въстания, София 1992, с. 31, Енциклопедия България, т. 6, София 1988, с. 164
  12. Поптомов, Владимир. Пиринският край под септемврийските знамена. - в: Септемврийци за септември. Спомени за Септемврийското въстание от 1923 г. в окръзите: Софийски, Петрички (Благоевградски), Бургаски, Шуменски (Коларовградски), Варненски, Търновски, Плевенски, Хасковски и др., София, Издателство на БКП, 1963, с. 167-172.
  13. Грънчаров, Стойчо и Елена Стателова. пос. съч., с. 405
  14. Следеният човек. Спомени, предизвикани от документи. Веселин Бранев, София: Фама, 2007
  15. Музей на революционното движение в България, Звезди във вековете, Издателство на Българската комунистическа партия, София, 1972, 791 стр.
  16. Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878-1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 221.
  17. Неизвестни страници от миналото 1919, 1923, 1925, 1944, 1956, 1968, 1992, Върбан Ангелов
  18. Крамптън, Ричард. Кратка история на България, София 1994, с. 148
Цитирани източници

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]