Фашизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене


Фашизмът (от италиански: fascismo) е радикална, авторитарна и националистическа политическа идеология,[1][2][3][4].

Повлиян от националсиндикализма, фашизмът възниква в Италия по време на Първата световна война като алтернатива на либерализма, марксизма, анархизма и традиционния консерватизъм. В традиционния политически спектър фашизмът най-често е причисляван към крайната десница, но някои изледователи оспорват коректността на тази класификация.[5][6]

Фашистите определят Първата световна война като революция, довела до коренни промени в същността на войната, обществото, държавата и техниката - тоталната война и масовата мобилизация на цялото общество разрушават границата между цивилни и военни, в резултат на което се появява „военно гражданство“, чрез което всички граждани са въвлечени във военните усилия.[7][8]

Фашистите изповядват идеята за еднопартийна държава[9] и вярват, че нациите и расите са в постоянен конфликт, поради което само силните от тях могат да оцелеят, бидейки здрави, витални и чрез отстояване на себе си в борбата срещу слабите.[10] Фашистките правителства забраняват и потискат критиката и опозицията към себе си и към фашисткото движение.[11] Те са противници на класовия конфликт и обвиняват капиталистическите либерални демокрации в създаването на такива конфликти, а комунистите — в експлоатирането им.[12] Фашистите отхвърлят индивидуализма и личния интерес в ненамесата в частни инициативи от страна на капиталистическите правителства.[13] Много фашистки лидери са твърдели, че подкрепят „Третия път“ в икономическата политика, който, вярвали те, е по-добър както от буйния индивидуализъм на неограничения капитализъм, така и от суровия контрол на държавния социализъм.[14][15] Това можело да се постигне с форма на правителствен контрол над браншовете и работническата класа (наричана „корпоративна държава“ от Мусолини).[16] Някои наричат това корпоратизъм[17], докато други не използват този термин за описание на фашистката икономическа система.[18]


Наименование[редактиране | редактиране на кода]

Думата фашизъм идва както от „фашо“, в мн.ч. „фаши“, (на итал. „fascio“, мн.ч. „fasci“), която означава „сноп“ (в политическа или военна група или нация), така и от фашите (пръчки, завързани като цилиндър около брадва), които са древноримски символ за властта на магистратите.[19] Най-точно терминът произлиза от „фашо“ — дума, която е много популярна в Италия по това време в политическия контекст; преди това се е използвала от радикалните леви групи. Италианските фашисти (fascisti) са известни като „черните униформи“ заради вида на своите униформи.

След победата над Страните от Оста през Втората световна война и публичността около зверствата, извършени през време управлението на фашистките правителства, терминът фашист започва да се използва като пейоративна дума.[20]

Определение, разпространение, поддръжници[редактиране | редактиране на кода]

Фашизъм означава държавно управление, наподобяващо това на Мусолини, което

  • въздига нацията и понякога расата над индивида
  • прилага насилие и съвременни пропагандаторски и цензурски техники, за да подтисне опозицията насилствено
  • налага строг икономически и социален контрол
  • установява еднопартийна система
  • прокарва национализъм и понякога расизъм или етнически национализъм

В една статия от Енциклопедия Италиана (1932), написана от Джовани Джентиле и приписвана на Бенито Мусолини, фашизмът е характеризиран като система, в която „Държавата е не само властта, която управлява и формира човешката воля със закони и ценности от духовния живот, но и властта, която предава своя завет надлъж и нашир... За фашиста всичко е в Държавата и... нито хората, нито групите са извън Държавата... За фашизма Държавата е абсолютна величина, пред която хората и групите са относителни.

По време на реч, изнесена на 28 октомври 1925 г. в Болоня, Мусолини изказва следната максима, която резюмира фашистката философия: „Tutto nello Stato, niente al di fuori dello Stato, nulla contro lo Stato“, което в превод означава „Всичко в Държавата, нищо извън Държавата, нищо срещу Държавата“.

Фашизмът е водеща обществено-политическа и икономическа идеология в продължение на двайсет години след края на Първата световна война. Италия се нарежда сред страните победителки във войната, но остава недоволна от Версайската система от договори, включително и заради спора за Далмация. Това, както и предходното ѝ членство в Тройния съюз, в съчетание със стремежа на редица сили и движения в италианското общество ратуващи за по-значима роля на страната в геополитиката, я прави основен противник на установеното статукво след световната война. Допълнително международното положение и ситуация са натегнати от извършената в Русия болшевишка революция, което обстоятелство в съчетание с неуспеха на силите на Антантата в гражданската война в Русия, е експлоатирано максимално от поддръжниците на Мусолини. Благодарение на тези нагласи в италианското общество в началото на 20-те години на 20 век и по пътя на противопоставянето на идеологията на комунизма се стига до похода към Рим и безкръвното завземане на "върховната власт" от черноризците.

В продължение на двайсетина години през 20. век, т.е. до края на Втората световна война, фашизмът се налага като водеща световна обществено-политическа и икономическа идеология. Сред поддръжниците му се нареждат видни световни политици като Уинстън Чърчил, койти никога не е крил този факт, но по ред причини от геополитическо естество, и най-вече поради съюза на Мусолини с Хитлер, се нарежда постфактум сред върлите му противници. Чърчил на обща пресконференция с Мусолини през 1927 година определя със следните думи фашисткото движение:

Вашата триумфална борба срещу зверските страсти и апетити на ленинизма

, както и

средство против руската отрова и движение оказало услуга на целия свят

.[21]

Сред водещите аргументи обосноваващи възникването, налагането и експлоатирането на фашистката идеология е концепцията за Третия Рим, т.к. след болшевишката революция новата съветска власт не претендира в Москва вече да е щафетата на световното водачество, въпреки че комунистическата идеология също се бори за световно господство чрез световна социалистическа революция, но по други /неримски/ пътища (революционни), средства (на терора) и мотиви (определяни от повечето изследователи на комунизма като антихуманни).

Фашизъм и националсоциализъм — сравнение[редактиране | редактиране на кода]

виж Римски триъгълник

Обикновено националсоциализмът е смятан за вид фашизъм, но националсоциализмът се опитва да обслужи един държавен идеал, който се изразява в определянето на нейното съдържание: народа, расата и социалното инженерство на тези културни аспекти в името на най-голямото възможно благоденствие на цената на всичко останало. За разлика от националсоциализма, фашизмът на Мусолини се придържа към идеологията, че всички тези фактори съществуват, за да обслужат държавата, и че не е задължително в интерес на държавата приоритет да е да се обслужват или проектират тези неща вътре в тяхната сфера. Единствената цел на фашисткото управление е да се обяви за най-големия приоритет на своята култура, представлявайки държавата; колкото по-голям обхват за него, толкова по-добре. Поради това може да се каже, че е имало статолатрия.[източник? (Поискан преди 1 ден)]

Националсоциализмът е метаполитична идеология. Тя вижда себе си само като средство, чрез което трябва да се постигне алегорично състояние на народа. Фашизмът е убедена анти-социалистическа форма на държавно планиране и контрол, която съществува по силата и като край във и на себе си. Нацисткото движение говори за обществото, подчинено на класите, като за враг. Националсоциализмът иска да прокара расовия елемент над всички съществуващи класи. От друга страна, фашисткото движение се стреми да запази класовата система и да я подкрепи, смятайки я за основата на солидна и желана култура. Тази основополагаща теорема е причината тогавашните фашисти и нацисти да смятат себе си и съответните им политически определения като частично изключващи се едни от други.[източник? (Поискан преди 1 ден)]

Днес обаче тази разлика не се прави често в подбора на термините — дори в исторически контекст. Това е така най-вече защото и двете идеологии са престанали да бъдат движени от обществото движения навсякъде по света днес. Извън вътрешните им доводи, техните противоположни идеи не играят никаква роля в съвременната политика, и може да се каже, че те условно са далечни на либералните държави, които днес определят световната политика.[източник? (Поискан преди 1 ден)]

Италиански фашизъм[редактиране | редактиране на кода]

Бенито Мусолини създава фашисткото движение на 23 март 1919 г. на заседание в миланската Пиаца Сан Сеполкро. Сред учредителите му са революционните синдикални водачи Агостино Ланцило и Микеле Бианки прераснало в Национална Фашистка Партия.

През 1921 г. фашистите съставят програма, която призовава за:

  • демократична република
  • разделение на църквата от държавата
  • национална армия
  • нарастващо облагане с данъци за унаследено богатство
  • създаване на корпорации

С развитието на движението някои от тези идеи са изоставени и отхвърлени.

Италианският фашизъм е бил както движение, така и исторически феномен. В много отношения той е враждебна реакция към провала на икономиката от вида laissez-faire и проява на страх от левицата. Тенденциите в интелектуалната история — като рухването на позитивизма и всеобщия фатализъм на следвоенна Европа, също играят роля.

Фашизмът е, в известна степен, резултат от всеобщото чувство на безпокойство и страх, обхванало средната класа в следвоенна Италия. Този страх идва вследствие на свързаните помежду си икономическо, политическо и културно напрежение. Под флага на тази авторитарна и националистическа идеология Мусолини има възможност да използва страховете относно оцеляването на капитализма в епоха, когато следвоенната депресия, надигането на войнствената левица и чувството за национален позор и унижение след „осакатената победа“ на Италия в ръцете на мирните договори след Първата световна война се наслагват. Тези неосъществени националистически стремежи развалят репутацията на либерализма и конституционализма сред много групи от италианското население. Освен това не е имало достатъчно време за развитие на демократични традиции, които да се вкоренят в младата национална държава.

Същата следвоенна депресия засилва привличането на марксизма сред градския пролетариат, които са още повече лишени от граждански права в сравнение със същия пролетариат, но в други части на Европа. Но страхът от растящата сила на трейдюнионизма, комунизма и социализма се прокарва сред елита и средната класа. В известно отношение Бенито Мусолини запълва политическия вакуум. Фашизмът се явява „трети начин“ за Италия като последна надежда да се избегне надвисналия колапс на слабия италиански либерализъм, както и да се предотврати комунистическата революция.

Проваляйки се в опитите си да очертае последователна програма, фашизмът се превръща в нова политическа и икономическа система, която съчетава корпоратизъм, тоталитаризъм, национализъм и антикомунизъм в една държава, замислена да върже всички класи заедно в една капиталистическа система. Това обаче била нова капиталистическа система — система, в която държавата упражнява контрол върху организацията на жизненоважните индустрии.

Привлекателността на това движение и перспективите за един по-спокоен и систематичен капитализъм по време на период на междувоенна депресия обаче важали не само за Италия, и не само дори за Европа. Например, след около десетилетие Голямата депресия довежда до рязко икономическо понижение на икономиката на Бразилия. Създаден е вид квазифашизъм като реакция към бразилските социално-икономически проблеми и националистическото съзнание за пеиферното ѝ положение в световната икономика. Режимът на Гетулио Варгас в много голяма част се поддава на фашисткото влияние и влиза в съюз с интегрализма (местното бразилско фашистко движение).

Създадено в Милано на 23 март 1919 г. като националистическа асоциация (фашо ди комбатименто) на ветераните от Първата световна война, фашисткото движение на Мусолини се превръща в национална партия (Партито национале фашиста) след като печели 35 места на парламентарните избори през май 1921 г. Първоначално били съчетавани левичарски и десничарски идеи, но после се присъединява към консерватистите като се противопоставя на заводските окупации от септември 1920 г.

Въпреки въпросите за социални и икономически реформи в първоначалния фашистки манифест от юни 1919 г., движението започва да бъде подкрепяно от онази част от средната класа, която се страхува от социализма и комунизма. Индустриалците и земевладелците подкрепили движението като защита срещу трудовата войнственост. Под угрозата от поход към Рим, през октомври 1922 г. Мусолини встъпва в длъжност на министър-председател, начело на дясно коалиционно правителство, което първоначално включвало членове на про-църковната Народна партия (Партито пополаре).

Преходът към категоричната диктатура е постепенен процес, за разлика от Германия (10 години по-късно). Но през юли 1923 г. новият избирателен закон осигурява фашисткото парламентарно мнозинство. Убийството на социалистическия депутат Джакомо Матеоти 11 месеца по-късно показва колко ограничена е опозицията. През 1926 г. опозиционните движения са забранени със закон, а през 1928 г. избирането в парламента е ограничено до кандидати, които предварително са одобрени от фашистите.

Най-значимото политическо достижение на режима може би е Латеранският договор от февруари 1929 г., сключен между Италия и папата. Според този договор, папството получава суверенитет над Ватикана и му се гарантира свободното упражняване на католицизма като единствената религия в Италия. В замяна на това папата признава италианския суверенитет над бившите папски доминиони.

Трейдюнионите и асоциациите на работодателите са преорганизирани през 1934 г. на 22 фашистки корпорации на работниците и работодателите по икономически отрасъл, чиито представители през 1938 г. заменят парламента с „Палатата на корпорациите“. Властта продължава да се концентрира в Големия фашистки съвет, управляващата организация на движението.

През 30-те Италия се възстановява от Голямата депресия и постига икономически растеж отчасти поради производството на домашни стоки вместо да внася (автаркия). Пресушаването на изобилстващите с малария Понтински тресавища е едно от забележителните постижения на режима. Но растежът е подкопан от международните санкции, последвали инвазията на Италия в Етиопия през октомври 1935 г. (Кризата в Абисиния), както и от оказаната скъпо струваща военна помощ на националистите на Франко в Испания.

Международната изолация и общата им замесеност с Испания води до подсилване на дипломатическото сътрудничество между Италия и нацистка Германия. Това личи и от вътрешната политика на фашисткия режим чрез анти-семитските закони от 1938 г.

Интервенцията на Италия (10 юни 1940) като съюзник на Германия във Втората световна война води до военна катастрофа и резултира в загубата на северните и източните ѝ африкански колонии, както и в американо-британско-канадската инвазия в Сицилия през юли 1943 г. и в Южна Италия през септември 1943 г.

Мусолини е освободен от длъжността министър-председател от крал Виктор Емануел III на 25 юли 1943 г., а след това е арестуван. През септември е освободен от немски паравойници и е въведен като глава на марионетната „Италианска социална република“ в Сало в окупираната от Германия Северна Италия. Неговата близост с немския окупационен режим му отнема малката подкрепа, която има. Безцеремонната му екзекуция на 28 април 1945 г. по време на бурните заключителни фази от северните партизани се възприема от мнозина като подходящ край на режима му.

След войната, остатъците от италианския фашизъм са прегрупирани под знамето на нео-фашисткотоиталианско социално движение“ (МСИ). През 1994 г. МСИ се слива с консервативните бивши християн-демократи, образувайки „Националния съюз“ (АН), който се обявява за верен на конституционализма, парламентаризма и политическия плурализъм.

Фашистки лозунги[редактиране | редактиране на кода]

„Всичко в държавата, нищо извън държавата, нищо срещу държавата.“

България и фашизмът[редактиране | редактиране на кода]

Мемориална плоча от с. Очуша

Българската марксическа историография ( по-точно: комунистическа, а от 1990 г., социалистическа историография) определя Юнското въстаниеот 1923 г., като противопоставяне на фашизма, а Септемврийското въстание от 1923 г. като първото в света антифашистко въстание.[22] С подобни лъженаучни твърдения, българските комунистическо/социалистически историографи отнемат правото на идеолозите на фашизма в Италия да са първи. Съгласно българската енциклопедия основните характеристики на фашизма са - антидемократизъм, антисоциализъм, антипарламентаризъм, антикомунизъм, национализъм, култ към водача, държавен монопол и регулиране на икономиката, социална демагогия, репресивни форми за контрол и насилие над обществото, външна политика насочена към нарушаване на международното право и военна агресия в други държави.[23] Може ли да бъдат приложени като характеристики за политическия живот и обществено - политическото състояние на България през 1923 г. пък и след това до 9-ти септември 1944 г., когато чрез намесата на чужда военна сила, Българската Работническа Партия(комунисти) узурпира изпълнителната и парламентарна власт в България и след 1946 г., установява в страната режим на лъжедемократично управление, притежаващо основните политически характеристики на фашизма (като "антисоциализъм" и "антикомунизъм" са заменени с "антифашизъм"), утвърдени през 1971 г., с чл.1 на Конституцията на НРБ. Този въпрос се поставя вече 20 години. Досега българската историография не е отговорила категорично на въпроса след сериозен анализ - създадени ли са условия и имало ли е фашизъм в България, независимо от приобщаването ѝ към военният блок от фашистки държави ( с една от които-Германия, от август 1939 г., до юни 1941 г.,СССР е в координирани дружески военно-договорни отношения) или това е политическа манипулация на историята написана по време на тоталитарното управление.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Girvin 1994, с. 83.
  2. Turner 1975, с. 162.
  3. Payne 1999, с. 43.
  4. Larsen 1980, с. 424.
  5. Griffin 1995, с. 8, 307.
  6. Kallis 2003, с. 71.
  7. Blamires 2006, с. 140-141, 670.
  8. Mann 2004, с. 65.
  9. De Grand 2004, с. 28.
  10. Hawkins 1997, с. 285.
  11. Kent 1998, с. 69.
  12. Welch 1999, с. 57.
  13. Grant 2003, с. 63.
  14. Davies 2002, с. 146.
  15. Heywood 2000, с. 78.
  16. Rao 2006, с. 215.
  17. Така напр. петте основни теми на фашизма, посочени от Ноел О'Съливан, са: корпоратизмът, революцията, лидерският принцип, месианската вяра и автаркията. В The Fascism Reader от Аристотел А. Калис (Aristotle A. Kallis): „1. Корпоратизъм. Най-важното твърдение на фашизма е, че той сам може да предложи съзидателната перспектива на „третия път“ между капитализма и социализма. В „Моята борба“ Хитлер говори ентусиазирано за 'корпоративната идея на национал-социализма' като за това, което евентуално „ще заеме мястото на пагубните класови борби“; в същото време в типично екстравагантен стил Мусолини декларира, че „корпоративната система е предопределена да стане цивилизацията на двадесетия век.“
  18. Wiarda 1996, с. 7.
  19. Туртуриков 2003, с. 240-241.
  20. Gregor 2005, с. 4.
  21. Гунев 2007, с. 131-132.
  22. Фол 1981, с. 339.
  23. Головински 2003.
Цитирани източници
  • ((bg)) Головински, Евгени (ред.). Българска енциклопедия "А-Я". София, Книгоиздателска къща "Труд", 2003. ISBN 954-528-313-0.
  • ((bg)) Гунев, Георги и др. Уинстън Чърчил и Балканите. София, Рива, 2007. ISBN 978-954-320-105-1.
  • ((bg)) Туртуриков, Георги. Кратък терминологичен речник по история. Стара Загора, 2003. ISBN 954-91341-1-3.
  • ((bg)) Фол, Александър и др. Кратка история на България. София, Наука и изкуство, 1981.
  • ((en)) Blamires, Cyprian. World Fascism: a Historical Encyclopedia, Volume 1. Santa Barbara, ABC-CLIO, 2006.
  • ((en)) Davies, Peter и др. The Routledge Companion to Fascism and the Far Right. Routledge, 2002.
  • ((en)) De Grand, Alexander. Fascist Italy and Nazi Germany: the "fascist" style of rule. Routledge, 2004.
  • ((en)) Girvin, Brian. The Right in the Twentieth Century. Pinter, 1994.
  • ((en)) Grant, Moyra. Key Ideas in Politics. Nelson Thomas, 2003.
  • ((en)) Gregor. Mussolini's Intellectuals: Fascist Social and Political Thought. Princeton University Press, 2005. ISBN 0691120099.
  • ((en)) Griffin, Roger. Fascism. Oxford, Oxford University Press, 1995.
  • ((en)) Hawkins, Mike. Social Darwinism in European and American Thought, 1860-1945: Nature as Model and Nature as Threat. Cambridge, Cambridge University Press, 1997.
  • ((en)) Heywood, Andrew. Key Concepts in Politics. Palgrave Macmillan, 2000.
  • ((en)) Kallis, Aristotle A. The fascism reader. New York, Routledge, 2003.
  • ((en)) Kent, Allen и др. Encyclopedia of Library and Information Science: Volume 62 - Supplement 25 - Automated Discourse Generation to the User-Centered Revolution: 1970-1995. CRC Press, 1998. ISBN 9780824720629.
  • ((en)) Larsen, Stein Ugelvik и др. Who were the Fascists: social roots of European Fascism. Universitetsforlaget, 1980. ISBN 978-8200053316.
  • ((en)) Mann, Michael. Fascists. Cambridge University Press, 2004.
  • ((en)) Payne, Stanley. Fascism in Spain. University of Wisconsin Press, 1999.
  • ((en)) Rao, B. V. History of Modern Europe Ad 1789-2002. Sterling Publishers Pvt. Ltd, 2006.
  • ((en)) Turner, Henry Ashby. Reappraisals of Fascism. New Viewpoints, 1975.
  • ((en)) Welch, David. Modern European History, 1871-2000. Routledge, 1999. ISBN 9780415215824.
  • ((en)) Wiarda, Howard J. Corporatism and comparative politics. M.E. Sharpe, 1996. ISBN 9780765633675.

Виж още[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]