Димо Казасов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Димо Казасов
български политик
09.06.1923 - meeting at Rusev's.jpg
Роден
Починал
28 юли 1980 г. (93 г.)
Научна дейност
Образование Софийски университет
Политика
Депутат XVIII ОНС   XXI ОНС   XXVI ОНС   VI ВНС   
Димо Казасов в Общомедия

Димо (Димитър) Тотев Казасов е български политик и журналист, първоначално от Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП), по-късно в няколко други организации. Той влиза в правителствата, сформирани след Деветоюнския и Деветосептемврийския преврат.

Димо Казасов е народен представител в XVIII (1919-1920), XXI (1923-1927) и XXVI (1945-1946) Обикновено Народно събрание и в VI Велико Народно събрание (1946-1949).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Детство и младост[редактиране | редактиране на кода]

Димитър (Димо) Тотев Казасов е роден в Трявна на 17 септември 1886 г. Завършва гимназия в Русе през 1904 г. и право в Софийския университет през 1918 г. През 1906-1910 г. учителства в Тутракан, Русе, Бургас, Кула, с. Вонеща вода (Търновско). Пише във вестник „Работническа борба“.[1] Секретар е на Българския учителски съюз (1910-1917) и редактор на неговия орган в. „Съзнание“ (1914-1920).

Казасов става член на БРСДП през 1902 г., а от 1919 г. участва в нейното централно ръководство. Между 1919 и 1920 г. е народен представител в XVIII-то Народно събрание. Той е председател на стачния комитет по време на голямата Транспортна стачка от 1919-1920, насилствено прекратена от правителството на Александър Стамболийски. Участва в професионалното движение на държавните и общински служители (1910-1920).

Паралелно с това още отрано той се изявява и като журналист. Първата му публикация за подвига на Капитан дядо Никола излиза във в. „Ден“ на 3 август 1906 г., а първата му книга излиза през 1915. През 1913 година основава синдикалното списание „Бъдеще“. През 1919 е главен редактор на вестник „Трибуна“.

Деец на БРСДП (ш.с.), член на ЦК на партията (1919-1926). От 1920 до 9 юни 1923 г. е главен редактор на нейния печатен орган в. „Народ“.

Деветоюнски преврат и „Звено“[редактиране | редактиране на кода]

Взема участие в Деветоюнския преврат от 1923 година. След него става министър на железниците, пощите и телеграфите (1923-1924) в правителството на Александър Цанков от квотата на БРСДП (ш.с.). От 1924 до 1928 г. е председател на Съюза на българските журналисти. През 1926 г. е изключен от БРСДП (ш.с.) и създава нова партия - Социалдемократическа федерация. През 1927 г. я напуска. В периода 1926–1927 г. е главен редактор на органа на Социалдемократическата федерация в. „Напред“.

Политическият кръг „Звено“ е създаден през април 1927 г. от група интелектуалци, начело с Димо Казасов. Социалната база на „Звено“ е ограничена, членовете ѝ достигат до няколкостотин и са предимно интелектуалци, военни и политици (социалдемократи, радикали, демократи).

През есента на 1930 година Казасов, като редактор на списание „Звено“, играе активна роля в разкриването на Шпионската афера, демонстрираща нерегламентирано взаимодействие между ВМРО и командването на армията. Той пише поредица от 36 статии, в които остро критикува военния министър генерал Никола Бакърджиев и командването, обвинявайки ги в тежки нарушения на закона и вътрешните процедури в армията. В отговор вестникът на ВМРО „Свобода или смърт“ обвинява „Звено“, че получава „стотици милиони динари“ от сърбите и пише, че мястото му е „в дъното на Искъра“.[2]

По време на управлението на Народния блок (1931–1934) около „Звено“ се групират дейци от буржоазните партии, недоволни от управлението. Към него се присъединява и по-голямата част от ръководството на Военния съюз. Разнородният политически и социален състав на организацията предизвиква непрекъснати борби в нейните редове. През януари 1934 г. групата около Димо Казасов напуска „Звено“ и преминава към Народното социално движение на проф. Александър Цанков. Начело на организацията застава бившият военен и министър Кимон Георгиев.

С активното участие на армията привържениците на „Звено“ извършват на 19 май 1934 г. държавен преврат и завземат властта. Казасов смята, че няма нищо общо с преврата, тъй като по традиция предварително се е скарал със съратниците си около Кимон Георгиев още през януари. Това не му пречи да поеме поста пълномощен министър в Белград, където престоява близо две години (1934-1936).

Издава списание „Звено“ (1 януари 1928 – 20 май 1934) и вестник „Изгрев“ (1 януари 1932 – 30 май 1934). Те са издания на политически кръг „Звено“.

Председател на Комитета за защита и амнистия на политическите борци (1936-1944).

Деветосептемврийски преврат[редактиране | редактиране на кода]

В началото на Втората световна война взима дейно участие в акцията за защита на евреите от физическо изтребление. Започва да работи като член на Националния комитет на Отечествения фронт от 1943 г. По това време Отечественият фронт е извън закона. Участва в поредния заговор и преврат, осъществен на 9 септември 1944 г. със стария му приятел Кимон Георгиев. Получава и поредния министерски пост – министър на пропагандата (1944-1946). През 1946–1947 г. е министър на изкуствата и информацията в правителството на Георги Димитров.

След 9 септември 1944 г.[редактиране | редактиране на кода]

След 9 септември 1944 г. сътрудничи на изданията „Отечествен фронт“, „Литературен фронт“, „Народна култура“, „Кооперативно село“.

Следват 3 години извън политическата сцена, а след тях той възкръсва като главен директор на издателствата, полиграфията и търговията с печатни произведения (1950-1953), възлова длъжност, която изисква от него не толкова познания, колкото налагане на цензура и изготвяне на прочутия Списък на забранената и вредна литература със Заповед № 32 от 2 октомври 1952. През 1953 г. се оттегля от обществения живот и публикува няколко мемоарни книги.

Умира на 28 юли 1980 г. в София.

Обществена дейност[редактиране | редактиране на кода]

През годините е бил Председател на дружеството на столичните журналисти (1924–1928), на Дома на изкуствата и печата, на Българския аероклуб, на Софийския червен кръст, на Полско-българския комитет за сближение чрез печата, на Съюза на българо-югославските дружества (1932-1941).

Участник в три преврата (9 юни 1923, 19 май 1934, 9 септември 1944 г.).

За заслугите си по спасяването на българските евреи Казасов е признат от държавата Израел и Яд ва-Шем като един от праведните сред народите, наред с 19 други българи.

Журналистическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

  • в. „Съзнание“ – Печатен огран на Българския учителски съюз. Вестникът излиза веднъж седмично в София от 14 август 1898 г. до 25 юли 1934 г., с прекъсване през 1917 г. Димо Казасов е бил негов редактор (1914-1920)
  • сп. „Бъдеще“ – синдикално списание, което той създава през 1913.
  • в. „Трибуна“ – започва да излиза през месец юни 1919, а Димо Казасов става негов главен редактор.
Вестник „Трибуна“ започна да излиза през юни 1919 г. Както знаете, през тази година избухна транспортната стачка. Като социалдемократ и като професионален деятел аз не можех, освен да поставя в услуга на стачката в „Трибуна“. Това се зловидя на Крум Чапрашиков, който основателно се боеше, че може да бъде подложен на известни репресии от властващата партия и като главен акционер спря в „Трибуна“. Следователно той има кратко съществуване – от юни 1919 до края на септември същата година.
  • в. „Народ“ – главен редактор е от 1920 до 9 юни 1923. Вестникът е печатен орган на БРСДП (ш.с.)
  • в. „Напред“ – орган на Социалдемократическата федерация. Казасов е главен редактор (1926 – 1928)
  • сп. „Звено“ – (1 януари 1928 – 20 май 1934). Орган на политическия кръг „Звено“
  • в. „Защита“
  • сп. „Общинска автономия“
  • в. „Изгрев” – (1 януари 1932 – 30 май 1934) Всекидневник на политическият кръг „Звено“. Казасов е негов редактор.
  • в. „Балкан” – седмичник, създаден и редактиран от Димо Казасов, просъществувал около половин година през 1936 г. Вестникът е разтурен заради статия срещу военния министър ген. Луков.
  • След 9 септември 1944 г. сътрудничи на меродавните издания „Отечествен фронт“, „Литературен фронт“, „Народна култура“, „Кооперативно село“.

Публицистика[редактиране | редактиране на кода]

В „Дневника на един журналист”, след като изтъква голямата отговорност и огромните трудности на журналистическата професия, Димо Казасов прави следната изповед:

Ако някой би разгърнал пред мен всичките съблазнителни професии и би ми предоставил правото на избор, аз пак ще избера журналистическата професия, защото я считам за най-интересна и обществено най-полезна, въпреки слабостите и грешките, които сред нея съм правил.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Написва и публикува 32 „малки и големи книги“ с обем общо около 6500 страници.

  • „Двете учителски организации, техните теории, практика и актив“ (1915)
  • „В тъмнините на заговора (Из дневника на един журналист)“. Печатница на Армейския военно-издателски фонд, 1925, 159 с.
  • „Без път и без идеи“. 1926, 48 с.
  • „Две поколения, два различни свята“. София, 1931
  • „Професионалното движение като фактор в държавата“. София, 1931
  • „В отечеството на Мусолини (Лични впечатления)“ (1933)
  • „Проблемът на политическия вожд“. София, 1933
  • „Една историческа дата - 9 юни 1923 г.“ (1933)
  • „Вестникът на идеята и вестникът на новината“ (1933)
  • „Звено без грим“. София, 1936
  • „Днешна Югославия“. София, 1938
  • „Кризата в Югославия“. Стопанско развитие, 1939, 88 с.
  • „Борбата за Средиземно море“ (1939)
  • „Една основна и първична обществена и държавна деятелност“ (1947)
  • „Конституцията на НР България“ (1949)
  • „Бурни години 1918-1944“ (1949)
  • „Империализмът в Близкия и Среден изток“. София: Издателство на Отечествения фронт, 1950, 406 с.
  • „Книгоиздателското и печатарското дело в Чехословакия“ (1956)
  • „Улици, хора, събития. София преди половин век“. София: Издателство на Отечествения фронт, 1959, 379 с.
  • „София. Пътеводител“ (1962)
  • „Трявна“ (1962)
  • „България. Пътеводител“. София: Наука и изкуство, 1963, 378 с.
  • „Русе. Исторически очерк“ (1964)
  • „Видяно и преживяно 1891-1944“. София: Национален съвет на ОФ, 1969, 703 с.
  • „Следи от минали дни“. София: Издателство на Отечествения фронт, 1971, 327 с.
  • „Срещи, случки, размисъл“. Варна: Държавно издателство, 1971, 133 с.
  • „Някогашните наши градове“. София: Издателство на Отечествения фронт, 1975, 209 с.
  • „Преживелици“. София: Издателство на Отечествения фронт, 1979, 201 с.
  • „Искри от бурни години“. София: Издателство на Отечествения фронт, 1987, 436 с. (избрани произведения)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 204. ISBN 954321056X
  2. Недев 2007, с. 200-203.
--- министър на пропагандата1 (9 септември 1944 – 11 декември 1947) ---

1: от 10 септември 1945 - министър на информацията и изкуствата