Николай Хайтов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Николай Хайтов
Nikolai Haitov.jpg
Роден 15 септември 1919 г.(1919-09-15)
Починал 30 юни 2002 г. (на 82 г.)
Професия писател белетрист, публицист
Националност Флаг на България България
Жанр разказ, есе, пътепис
Награди Димитровска награда за проза
„Йордан Йовков“ (1995)
Вазова награда (1997)
Деца Александър, Здравец и Елена
Уебсайт Страница в IMDb
Николай Хайтов в Общомедия

Николай Александров Хайтов е български писател, драматург, публицист, известен със сборника си „Диви разкази“, както и с противоречивите си съчинения относно гроба на апостола на свободата Васил Левски. Обвиняван е в опити за присвояване на чужди произведения.[1][2][3][4]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 15 септември 1919 г. в село Яврово, област Пловдив. Завършва прогимназия в родното си село. Работи като чирак в магазин за брашно, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско в продължение на три-четири години. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград. През 1943 г. завършва в София Лесотехническия факултет. От есента на 1944 г. е войник в Пловдив. От 1946 г. постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков горски в Персенкското горско стопанство. След това работи в Лесичево, Девинско и в Горско стопанство – Сапарева баня. От 1951 г. е инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство „Боровец“, Самоковско. Осъден на 8 години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си заради незаконни доходи, според публикация във в. "Работническо дело". По-късно присъдата е отменена, но две години е безработен. Принуждава се да търси препитание с писане на очерци и големият му литературен талант веднага е забелязан, като е вербуван за агент на ДС, Шесто управление, с псевдоним Горския. В Комдос се пази картончето, според което достига до чин полковник от ДС с право на шофьор.

Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ („Случай без прецедент“) и нов очерк. Пише очерци за вестник „Работническо дело“, „Кооперативно село“ и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга „Съперници“ през 1957 г. От 1959 г. е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник Народна култура и списание „Наша родина“. От 1975 до 1977 е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 г. и секретар на СБП (1966–1968).

През 1966 г. става главен редактор на списание „Родопи“, което през следващите години е сред основните поддръжници на Възродителния процес сред помаците, а след това и сред турците. Хайтов се превръща в един от неговите популярни идеолози и съветник на Тодор Живков по този въпрос.[5]

През 1967 г. излизат знаменитите му „Диви разкази“, авторството на които е спорно. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езика, включително китайски. През 1989 г. излизат „Избрани произведения“ в три тома.

Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра.

Николай Хайтов е председател на Съюза на българските писатели (СБП) от 1993 до 1999, като преди това от 1966 до 1968 е негов секретар. Бил е председател на Творческия фонд на СБП, но е отстранен тихомълком, след като се разразява скандалът около самоволното му влизане в жилището на писателката Яна Язова през 1974 г. и кражбата на оригиналите на неиздадените й приживе романи, вкл. и ръкописа на романа й "Левски". Той е упрекван в авторитарност и за разцепването на СБП.

Николай Хайтов има двама синове и една дъщеря: Александър – скулптор, и Здравец – архитект, дъщеря – Елена Хайтова.

Женил се е три пъти, последната му съпруга е Жени Божилова.

Умира на 82-годишна възраст на 30 юни 2002 г. от левкемия и е погребан в Централни гробища – София.

Признание и награди[редактиране | редактиране на кода]

Носител е на Димитровска награда за проза, на Националната литературна награда „Йордан Йовков“ (1995) и на Вазовата награда за литература (1997).

Избран е за академик през 1997 г. от Българската академия на науките.

През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен.[6]

Цитати[редактиране | редактиране на кода]

  • „Левски е еманация на българщината в най-висшата ѝ форма“.
  • „Едно е да ти се иска, друго е – да можеш, а пък трето и четвърто да го направиш.“ (из разказа „Мъжки времена“)
  • „Главата ми да отсекат, пак ще викам: "Да живее България!'“
  • „Преговорите за влизане в Европейския съюз да се водят не на колене, а равноправно и при зачитане на собствените национални интереси. За проявените рецидивисти следва да бъде установен специален наказателен режим, а «правата на човека» да не се превръщат в средство за масово тиранизиране на мирното население.“
  • „Единственото ми агрегатно състояние е Националист!“
  • „Крила имат само тия, дето сърце им иска да лети!“
  • „Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша!“ (из разказа „Сватба“)
  • „Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне. Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите. Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна.„ – в интервю от 1993 г.
  • „В една зверилница, толерантност означава смърт.“
  • „Изтървем ли България, изтървали сме всичко.“

Обвинения в плагиатство[редактиране | редактиране на кода]

Николай Хайтов е обвиняван многократно в присвояване и опити за присвояване на чужди произведения:

  • Опитва се да публикува под свое име сборника с документални разкази „Забравените от небето“ на Екатерина Томова. Когато не успява, активно се противопоставя на издаването му. Авторката получава широка обществена подкрепа от средите на интелигенцията в борбата си да публикува книгата. Поради създалата се гласност Тодор Живков се среща с нея и решава случая в нейна полза [1].
  • В първото издание на документалната книга за историята на село Манастир от Славчо Дичев, която Хайтов редактира, като автори са посочени и двамата, но в следващото издание като автор фигурира единствено Николай Хайтов. Журналистката Велислава Дърева, която разкрива плагиатството му във в. „Комсомолска искра“ през 1986, като публикува факсимиле на кориците на двете издания, е уволнена след писмо на Хайтов до Окръжния комитет на БКП в Пловдив. Издателството излиза с опровержение, че това е полиграфическа грешка [2] [3].
  • През 1985 г. Петър Величков открива чернови на неиздадения дотогава роман „Левски“ на Яна Язова в Централния държавен архив и публикува откъси от него във в. „АБВ“. Според него Хайтов е откраднал беловата на романа (която така и не е намерена) след смъртта на авторката му и го е депозирал в издателство „Христо Г. Данов“, но поради излизането на откъсите го изтегля и заличава всички следи.[4][7]

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

Николай Хайтов е автор на разнообразни по жанр и тематика творби.

По сценарий на Хайтов са създадени филмите Козият рог, Мъжки времена, Краят на песента, Капитан Петко войвода (1981), „Дърво без корен“, „Орисия“, телевизионната поредица „Семейство Калинкови“.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Екатерина Томова, „Заради тази книга се срещнах с Тодор Живков“, сайт на издателство „Хермес“, 16-01-2008.
  2. а б Евгений Тодоров, „Нови щрихи към образа на великия Хайтов“, 05.12.2007.
  3. а б „Велислава Дърева: Уличих Хайтов в кражба, уволниха мен, главния редактор и зам.-главния“, интервю за e-vestnik.bg, 20 май 2009.
  4. а б „Петър Величков: Кулезич направи антифилм за Яна Язова, оневинява Хайтов“, интервю за e-vestnik.bg, 28 април 2009.
  5. Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914. с. 63.
  6. Указ № 3 от 7 януари 2000 г.
  7. „Синовете на Хайтов изгубиха дело срещу Петър Величков“, skif.bg, 1 март 2016 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за