Ами Буе

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за геолога. За върха в Антарктика вижте Ами Буе (връх).

Ами Буе
Ami Boué
френски геолог

Роден
Починал
21 ноември 1881 г. (87 г.)
Научна дейност
Област Геология, етнография
Ами Буе в Общомедия

Ами Буе (на френски: Ami Boué) е френски учен от германски произход, приел австрийско поданство[1][2], главно геолог, но също географ, картограф етнограф.

Ранни години (1794 – 1820)[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Хамбург през 1794 година. На 10-годишна възраст остава кръгъл сирак. Получава училищното си образование в Женева и Париж, след което следва медицина в Единбург. Там попада под влиянието на Робърт Джеймсън, чиито изследвания в геологията и минералогията вдъхновяват по-нататъшната му кариера. Буе участва в няколко геоложки експедиции в Шотландия и Хебридските острови, а след дипломирането си (1817) се установява в Париж.

Научна кариера (1820 – 1881)[редактиране | редактиране на кода]

Геоложки изследвания в Европа (1820 – 1836)[редактиране | редактиране на кода]

През 1820 Ами Буе издава книгата „Essai géologique sur l'Ecosse“, в която подробно са описани най-вече вулканичните скали. Той пътува в Германия, Австрия и Южна Европа и изследва различни геоложки формации, превръщайки се в един от пионерите на геоложките проучвания. През 1830 е сред основателите на Френското геоложко дружество, а през 1835 става негов председател.

Изследвания на Балканите (1836 – 1839)[редактиране | редактиране на кода]

Между 1836 и 1839 г., заедно с Огюст Викенел като топограф, Буе предприема експедиция на Балканския полуостров, където извършва продължителни натуралистични и етнографски проучвания.

През 1836 г. изследват Рила (2925 м), долината на река Струма и Пирин (2914 м). Същата година изследват река Черни Дрин в Македония, изтичаща от Охридското езеро (348 км2) и по нейния десен бряг проследяват, описват и картират редица масиви, в т.ч. Шар планина (60 км). Буе се връща в България без Викенел и описва Софийската котловина и Витоша (2290 м).

Етнографска карта на Османската империя на Буе от 1847 г., за която руският учен Тимотей Флорински казва, че е максимално точна и е правена преди началото на споровете за народностите в Македония[3]

През 1837 г., вече сам, изследва северните и южни склонове на Стара планина (2376 м) от Искърския пролом до Черно море, в т.ч. цялото течение на река Камчия (244 км), като 5 пъти я пресича. Той изяснява, че от 24° и.д. планината се простира точно по паралела 42° 45` с.ш., но на отделни участъци преувеличава нейната ширина. Установява също, че от запад на изток планината постепенно се понижава, като към Черно море не превишава повече от 700 м.

Много правилно картира горното течение на река Искър, като показва, че реката прорязва Стара планина, не на изток от София, както е показано на старите карти, а на север от нея. Буе изследва средното течение на Тунджа и вместо високите планини, нарисувани на старите карти, открива хълмове и група ниски конични възвишения и „обръща“ реките да текат на юг към Егейско море, а не на изток към Черно море. Освен това доказва, че Стара планина не е свързана с планина Странджа.

От Тунджа Буе се насочва на юг и отново поправя старите карти, например че хребетът Текирдаг (ок. 100 км, 945 м) не е висока планинска верига, а нисък хребет, разположен покрай северния бряг на Мраморно море.

След това проследява цялото течение на Марица (514 км), където го очаква нов географски сюрприз. По съществуващите тогава карти реката тече в тясно дефиле със стръмни отвесни склонове, а Буе открива и оконтурява широката и плодородна Горнотракийска низина. Проследява северните и източни склонове на Родопите и установява, че планината завършва на 20 – 30 км западно от река Марица.

Същата година покрай десния бряг на река Южна Морава (десен приток на Дунав) изследва редица планински масиви и установява връзката им със Стара планина на изток и с Южните Карпати на север.

През 1838-1839, отново с Огюст Викенел, пътешества в Албания и Босна. Двамата картират планината Църна гора (на север от Скопие, на 42º с.ш.) и откриват извора на река Южна Морава. Покрай десния бряг на река Ибър (от басейна на Морава) на 21º и.д. изследват и картират планината Копаоник (около 100 км, 2017 м).

След завръщането си в Париж издава „La Turquie d'Europe; observations sur la geographie, la géologie, l'histoire naturelle“ (1840), която е сред най-важните за времето изследвания на региона, включително на територията на България. Книгата му е съпроводена и с първата изработена геоложка карта на България. През 1849 г. съставя първата етнографска карта на османската част на Балканите. Според него

Българите населяват България, Долна Мизия и по-голямата част от Горна Мизия; те съставят при това главната ядка на населението в Македония, с изключение на най-крайната югозападна част от Костур до и по Бистрица.

През 1841 г. Ами Буе се установява във Виена. Там получава австрийско поданство и продължава изследванията си, най-вече по геологията на Балканите.

Трудове[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, София, 1988 г., изд.БАН., с.75
  • Магидович, И. П., История открытия и исследования Европы, М., 1970., стр. 387 – 391. http://www.ozon.ru/context/detail/id/3169312/
  • Магидович, И. П. и В. И. Магидович, Очерки по истории географических открытий, 3-то изд. в 5 тома, М., 1982 – 86 г. Т. 4 Географические открытия и исследования нового времени (XIX – начало ХХ в.), М., 1985 г., стр. 67 – 69. http://www.bookshunt.ru/b31133_ocherki_po_istorii_geograficheskih_otkritij_t.4

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Георги Златарски, „Бележки върху живота, пътуванията и трудовете на Ами Буе“, академическа реч, четена пред преподаватели и студенти на Висшето училище на 8 ноември 1901 година от избрания за 1901/1902 учебна година ректор на Висшето училище via Archive.org
  2. Тодор Николов, „Ами Буе и Георги Златарски – две звезди в зората на българската геология“, Списание на Българското геологическо дружество, год. 65, кн. 1 – 3, 2004, стр. 5 – 18
  3. Флорински Т.Д., Критико-библиографский обзор, кн. 7, Киев, 1905 г., стр. 27